Вулкан на Татаринов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Вулкан на Татаринов
Relief Map of Sakhalin Oblast.svg
50.3° с. ш. 155.45° и. д.
Местоположение в Русия Сахалинска област
Височина 1530
Местонахождение Русия Сахалинска област
Планина хребет на Карпински
Тип стратовулкан
Възраст 11 хил. години
Последно изригване края на 17 век

Вулканът на Татаринов е действащ стратовулкан, представляващ група сляти вулканични конуси на Северните Курилски острови, в Сахалинска област на Русия. Намира се на западното крайбрежие на о. Парамушир, в северната част на хребета на Карпински.[1]

Вулканът носи името на руския офицер Михаил Татаринов, автор на едно от първите описания на Курилските острови.[2]

Описание[редактиране | редактиране на кода]

Вулканът на Татаринов представлява голям, неправилен масив, с няколко кратера, разположени на билото и по склоновете. На север почти се слива с вулкана Чикурачки, а на юг – с групата вулкани на Ломоносов.(2) Издига се на височина 1530 м над морското равнище.[1] Предполага се, че е формиран в края на плейстоцена или началото на холоцена.(2) Силно изявени са ледниковите форми на релефа и само на източните склонове те са прикрити от по-ново лавово изригване.[3] Съвременните еруптивни центрове са разположени върху останки от стар масив (до 1400 м височина), разрушен от дейността на ледници.[2] На източния склон на вулкана, на височина от 1000 м, са образувани две полета с мощни солфатари и горещи гейзери, които изхвърлят вряща вода на височина от 2 – 3 метра.[3]

Възможно е стари странични експлозивни кратери днес да са запълнени с продукти от поствулканична дейност. Цялата вулканична маса е съставена основно от андезит и базалт. Продуктите от ерупциите са пирокластични материали и лава. [2][3] Съставът на скалите в източната част на масива е силно променен от по-късни еруптивни процеси. Лавата от североизточния поток се състои от андезит, с преобладаващи вложения от андезит-лабрадор. В тази с тъмен цвят доминират диопсидовият авгит, и в по-малки количества хиперстен.[3]

Горната част на масива е гола, а в подножието е покрит с храстовидна растителност.[2]

Кратери[редактиране | редактиране на кода]

Вулканът има 6 еруптивни центъра.[3] Най-горният, на върха на планината, е с диаметър 500 м. На югоизток от него е разположен втори, фуниевиден кратер, отворен на запад. По-нататък, отново на югоизток, се намира третият, основен кратер, който има най-сложен строеж. Останките от следващите три кратера се намират на североизточния склон на седловината, свързваща масива със съседния вулкан Чикурачкѝ.[2] Всеки от тях е изливал лава в северозападна посока. На северозападния склон на масива се разполага страничен кратер, лавата от който е образувала ветрилообразната платформа на нос Скални.[3]

Най-северният и най-близък до Чикурачкѝ кратер съществува дълго време и проявява експлозивна дейност. Вследствие на това стръмната седловина между двата вулкана е запълнена от вишневочервената шлака на Чикурачки, преливаща в светложълтите пепелни отложения на Татаринов. Последното изригване на този кратер, съдейки по застъпването на жълтата пепел и червената шлака е станало приблизително в края на 17 век.[3] Все пак исторически изригвания не са документирани.[4]

Основен кратер[редактиране | редактиране на кода]

Централната част на масива е заета от останките на два, полуразрушени центъра, съставящи третия в поредицата, основен кратер на вулкана. От северния конус е запазена северната половина, а от южния – южната. Така се създава впечатлението за един голям кратер с диаметър над 1 км и дълбочина 150 м. Доказателство за наличието в миналото на два конуса са асиметричната форма на депресията, разположението на лавовите потоци и останките от моренните отложения на дъното.[2][3]

Тези два конуса в миналото са създали големи потоци от лава, спускащи се по източния склон, след което и двата са били частично разрушени. Този процес има както експлозивен, така и ерозионен характер. С това развитието и промяната на южния център приключва. В района на северния, поради продължилата експлозивна дейност, се формират две нови депресии и два млади вулканични конуса, вложени един в друг.[2][3]

Неголям насип обкръжава миниатюрен вътрешен експлозивен кратер, днес зает от езеро. През 1953 г., в североизточния край на това езеро, се появяват слаби солфатари, чиято дейност замира през 1962 г. Целият северозападен бряг на езерото е покрит със самородна сяра, което свидетелства за мощни солфатарни процеси в миналото.[3]

Мониторинг и състояние[редактиране | редактиране на кода]

Предполага се, че последното силно изригване е станало в края на 17 век.[2] Днес, за вулканичната активност, се провеждат космически мониторинг и визуални наблюдения.[2] В наше време се наблюдава само термална активност.[1]

Потенциалната опасност от вулкана, дори при средно мощни ефузивно-експлозивни изригвания, представлява главно изхвърлената пепел. Застрашени са Северо-Курилск (на 60 км) и селището от градски тип Озерновски, разположено на Камчатка, на 145 км от вулкана.[4]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]