Георги Константинов (критик)
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Георги Константинов.
| Георги Константинов | |
| литературен историк и критик, писател, журналист, библиограф | |
| Роден |
25 февруари 1902 г.
|
|---|---|
| Починал | |
| Националност |  България |
| Семейство | |
| Деца | проф. Елка Константинова; доц. Божанка Константинова |
Георги Константинов Гогов, подписвал се като Георги Константинов[1], е български литературен историк и критик, писател, журналист и библиограф.
Дейност[редактиране | редактиране на кода]
През 1920 г. завършва гимназия в родния си град. А през 1926 г. славянска филология в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“, където негови преподаватели са Михаил Арнаудов, Йордан Иванов, Александър Теодоров-Балан, Любомир Милетич, Стефан Младенов, Боян Пенев, Стоян Романски, Беньо Цонев[2]. От 1923 до 1934 работи е редакцията на в-к „Радикал“. Сътрудничи на в-к „Заря“ с журналистически материали. Литературна критика печата за пръв път през 1922 в списание „Чернозем“. Активно сътрудничи и на: сп. „Българска мисъл“, сп. „Златорог“.
Издава своя авторска „История на българската литература“, обхващаща всички периоди на нейното развитие до 1943/47 година. Този фундаментален негов труд се нарежда до представителните авторски истории на: Александър Теодоров-Балан, Йордан Маринополски, Иван Радославов, Минко Николов, Боян Пенев – преди 1944 г., след този период подобни трудове имат: Светлозар Игов, Милена Кирова, Иван Сарандев и Пантелей Зарев. В неговата многотомна История се отделя място и за писателките-жени в българската литература, които за дълъг период от време остават споменати само там.
Константинов е повлиян е от акад. Михаил Арнаудов на когото посвещава първата си книга, свързана с историческото развитие на родната ни литература.
Трудовете му са около 40 тома от публикуваните, има останали в ръкопис. Баща е на проф. Елка Константинова (1932–2023) и на доц. Божанка Константинова (р. 1941). Негов внук е писателят Георги Тенев (1969).
Член е на Съюза на българските писатели. Редактор е на над 80 книги в издателство „Народна младеж“ (1954 – 1963). Оставя ценни мемоарни книги – „Моето поколение в литературата“ и „Николай Лилиев. Едно необикновено приятелство“. Стилистиката на последните се доближава до образцовата творба в този жанр: „Път през годините“ на Константин Константинов. Бил е за кратко ограничаван в своята дейност непосредствено след 1944 година.
Константинов се утвърждава като един от най-авторитетните и значими историци на българската литература. Неговите книги са ценен принос в тази посока. Майстор е на литературно-критическия очерк и е добър есеист. Има особен принос за развитието на детската литература в България. Превежда над 20 романа и повести от руски език.
Съчинения[редактиране | редактиране на кода]
- 1922 – „Емануил Попдимитров“;
- 1928 – „Лев Толстой и България“;
- 1933 – „Българската литература след войната“ (посветена на акад. Михаил Арнаудов);
- 1936/49 - „Любен Каравелов. Живот, творчество, идеи“;
- 1937 – „Васил Друмев. Живот и творчество“;
- 1938 – „Вук Караджич и Любен Каравелов“;
- 1939 – „Г. С. Раковски и българската революционна идеология“;
- 1941 – „Душата на Македония“, второ издание през 1993 г.;
- 1941/47 – „Творци на българската литература“;
- 1942/46 – „Стара българска литература“;
- 1943 – „Възраждането и Македония“;
- 1942 – „Нова българска литература. т.1 до освобождението“;
- 1943/47 – „Нова българска литература. т.2. след Освобождението“;
- 1944 – „Революционната романтика в Българското възраждане“;
- 1946 – „Алеко Константинов“;
- 1950 – „Иван Вазов. Велик реалист и патриот“;
- 1952 – „Захарий Стоянов“;
- 1956/62 – „Писатели реалисти в 3 части“;
- 1958 – „Български писатели – творци на литература за деца и юноши“ (по-късно доц. Б. Константинова преиздава книгата през 1996 като актуализира данните);
- 1960 – „Т. Г. Влайков“;
- 1961 – „Пенчо Славейков“; 1962 – „Братя Миладинови“;
- 1963 – „Апостолът Левски“; „Априлци“;
- 1963 – „Николай Лилиев. Човекът. Поетът“;
- 1967 – „Едно необикновено приятелство“;
- 1971 – „Николай Лилиев сред своите приятели“;
- 1966 – „Георги Караславов“;
- 1969 – „Емил Коралов“; 1968/70 – „Моето поколение в литературата“ (1 и 2 част);
- 1972 – „Книга за Георги Караславов“ (в съавторство с Елка Константинова).[3]
Пълна библиография на Георги Константинов е изготвена от Института за литература.[4]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Ралева, Д. Георги Константинов. Речник на българската литература след Освобождението. Последен достъп: 3 май 2022.
- ↑ Пенчева, Р. Живот, отдаден на литературата. 110 г. от рождението на литературния критик Георги Константинов, „Сайт за литература“. Последен достъп: 04.05.2022.
- ↑ Георги Константинов. Електронно списание „Литературен свят“. Последен достъп: 3 май 2022 г.
- ↑ Германова, А. Георги Константинов, Дигитална библиотека „Българска литературна критика", Институт за литература, БАН. Последен достъп: 03.05.2022.
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Речник на българската литература в 3.тома. Том 2 Е – О, София: БАН, 1977 г. (стр. 243 – 244).
- Константинова, Божанка; Константинов, Георги (1996) Български писатели – творци на литература за деца и юноши, София: „Зелена вълна“ (стр. 262/264).
- Петър Михайлов (2022) Георги Константинов и пътят му от студията до мемоарното есе - докладът е изнесен на 12. 05. 2022 г. по време на Националната научна конференция "Интерпретации и контекстуализации в българската литературна критика - втора част", организирана от Института за литература (БАН), публикуван е на 16. 05. 2022 на: https://izkustvoinauka.com/georgi-konstantinov-1902-1970-i-patyat-mu-ot-studiyata-do-memoarnoto-ese/ Архив на оригинала от 2022-07-17 в Wayback Machine.
|
