Горно Церовене

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Горно Церовене
Общи данни
Население 501 души[1] (15 юни 2020 г.)
15,3 души/km²
Землище 23,034 km²
Надм. височина 243 m
Пощ. код 3487
Тел. код 09557
МПС код М
ЕКАТТЕ 17018
Администрация
Държава България
Област Монтана
Община
   кмет
Монтана
Златко Живков(БНД, ПБЖ, РБ)
Кметство
   кмет
Горно Церовене
Йордан Йорданов
(ГЕРБ)

Го̀рно Церо̀вене е село в Северозападна България. То се намира в община Монтана, област Монтана.

История[редактиране | редактиране на кода]

Изглед на село Горно Церовене, 12.05.1932 г.

Село Горно Церовене се намира западно от гр. Фердинанд (дн. гр. Монтана) на 11 км на шосето, което води от гр. Фердинанд (дн. гр. Монтана) за гр. Белоградчик. То е разположено в една кутловина, заградена с четири хълма, които запазват селото от силните северозападни и южни ветрове. Но тия хълмове тъй са разположени, че отварят три прохода, от които единия води право на юг, втория на изток и третия на север и северозапад. Тия проходи, въпреки високите хълмове, които заграждат селото, правят последното лесно достъпно.

Според сведения, дадени от стари хора, това село е заселено твърде отдавна. Точна или приблизителна дата, никой не може да посочи. Знае се само това, че около 1677 година, това село е имало повече от 400 къщи. Било е едно от най-големите села в тая околност. Но в тая година се появила чума, която масово изморила жителите на селото. Преданието говори, че тогава умрели от тая болест 70 моми в коцли (Коцел, коцей. В онова време момите се женели в напреднала възраст. Всичките моми до 20-годишна възраст се смятали за деца. Но навършили те 20 години, започвали да носят „коцел“ (широки и дълги плитки на косите си, украсени с много монети) и оттогава ставали моми). Пред грозните удари на тоя ужасен в миналото бич за хората, останалите жители на селото се разбягали в околните гори, а самото село запустяло. От остатъците на голямото тогава село Горно Церовене, се образуват в околността на същото селище няколко малки селца, които са били разположени на около един километър от главното селище и то в следните местности: „Тупано“, „Спасово дръво“ и „Подлистовден“ и др. Така пръсналото се население около 50 години не е смело да се завърне в „Чумавото село“. След 50 години, когато старите жители, които са били свидетели на грозните унищожения на чумата, измрели, тогава чак техните потомци се решили да се завърнат в чумавото село. Това е било около 1727 година. За един период от 50 години старото село Церовене, под влияние на природните стихии и грабежите на разни скитници, било разрушено до основите. Старите му дървени и землени къщи били изчезнали, а самото селище било обрасло с буйна растителност. Селището имало вид по-скоро на гора, а не на село. Само една сграда от старото село останала неразрушена, както от природните стихии, така и от жителите на новообразуваните селища. Тая сграда била черквата. Тя е била малко здание, със следните размери: дълга до 8 м, широка около 6 м и висока 2,5 м. Била е с 3 – 4 стъпала вкопана в земята и се намирала на долния край на парцела, на същото място дето сега се намира новата (днешната) черква.

По отношение наименованието на селото – Горно Церовене, има две обяснения. Според едното, името Церовене, селото е получило от церовата гора, която расте в околността на селото. Според другото обяснение, правилното име е не Горно Церовене, а Горна Царовина. Последното обяснение се мотивира така: През времето на Второто българско царство, селото с неговата околност е било царско имение и се казвало „Царовина“. А впоследствие, когато се създало друго Царовина от преселници, първото било наречено Горна Царовина, защото се намирало по-горе, по близо до балкана, а второто – Долна Царовина.

Преданието, че селото е било царско имение и оттам името му „Царовина“ намира отчасти потвърждение от следното обстоятелство: В старото село Церовене е имало стара черква, която никой не знае кога и от кой е строена. В тая Стара черква са се намирали много старобългарски книги, обстоятелство, което сочи, че в древното минало селото е било някакъв книжовен (духовен) център. За тия старобългарски книги споменава и д-р Константин Иречек в своята „История на българите“.

Обаче в началото на XVIII век, когато гръцката духовна власт си бе поставила за цел да унищожи всички ония старобългарски паметници, които биха напомнили на българите за тяхното славно минало, тя, гръцката духовна власт обречен на огън най-напред старобългарската книжнина. След като предаде на аутодафе (на изгаряне) богатата старобългарска библиотека в гр. Търново, не пощади и такива малки книжовни сбирки, каквато е била тая в с. Горно Церовене. По заповед на гръцката духовна власт на жителите на с. Горно Церовене се заповядало да изгорят всичките ония стари книги, които се съхранявали в старата черква на селото. Но селяните, които гледали на тия книги като на скъпа светиня, не се съгласили да ги изгорят, а през една тъмна нощ ги закопали под две вековни дървета на хълма „Чичеро“, намиращ се северно от селото. Закопали ги там не с цел да ги унищожат, а с благата надежда, при благоприятни обстоятелства, наново да ги приберат в черквата. Такова благоприятно време дошло. След освобождението ни от гръцка духовна власт, гр. Берковица е бил средище на първия български епископ в Берковската епархия. Уведомен от жителите на селото за тия книги, той лично идвал в селото, за да прибере книгите. В един празничен ден една процесия от местното духовенство и първенците на селото, начело с епископ Доротей, се изкачила на хълма „Чичеро“, отишла под въпросните две вековни дървета, за да изкопае скритите книги. След като направили нужния изкоп, с голяма горест на душата си констатирали, че земната влага почти изцяло унищожила закопаните там книги. Намерени били само жалки остатъци от тях. Това е било в 1864 г.

От казаното по-горе следва, че в това село е имало черква от незапомнени времена. По всичко изглежда, че както старото село Церовене, така и старата му черква са съществували преди установяването на турското владичество в България, защото иконите и книгите, намерени в старата черква са от старобългарски произход.

От сведения добити от стари хора следва, че в Горно Церовене е открито училище около 1827 г. Но в коя именно година е отворено за първи път, не се знае. Твърди се, че е имало килийно училище от незапомнени времена. Почти с положителност се предполага, че това килийно училище е било малко видоизменено продължение на онуй чисто черковни училище, което е съществувало във времето на Второто българско царство. Последното предположение намира потвърждение в обстоятелството, че около 1750 г. е имало много грамотни селяни, между които и трима свещеници. Всички тия грамотни хора са се учили в село Горно Церовене.

Важното в случая е, че всичките грамотни хора на селото не са знаели нито да четат, нито да пишат по гръцки, от което следва, че учението в това село е било чисто славянобългарско и далеч от влиянието на гръцката църква и училище.

Като първи учители се сочат: поп Първан, поп Георги, Петър Маринов, Петко Петров Ликин (Шарко, уб. 1877 г.), Петър Първанов Станулов (1845 – 1923), Петър Божинов Рангелов (1846 – 1918), всички от с. Горно Церовене.

При освобождението на България селото е имало около 150 къщи, които са били покрити със слама, керемиди и плочи.

Около същото време селото е имало около 7 – 8 хиляди декара работна земя. Останалата земя е владян от турчина Халит ага, който бил господар на селото.

В преди освободителната епоха, революционен комитет в селото е имало. А преди освобождението е минал един от апостолите на Българския таен революционен комитет и е записал четници. За такива са били записани поп Никола Найденов Шошляков (1793 – 1893), сина му поп Иван Николов (1831 – 1894), Първан Станулов Иванов (1824 – 1894) с някои от синовете си, Иван Първанов Риковски (1844 – 1924), поп Григория Лилков, Таско Лешов (1827 – 1907) и др.

При освобождението на България руски разезди за първи път са пристигнали в селото на 8 ноември 1877 г. Те са били четирима кавалеристи, дошли откъм село Кутловица (дн. гр. Монтана).

След освобождението на България като първи управници на селото са били назначени Георги Еленков и Григор Лазаров Балтийски (1844 – 1894).

Първият жител на селото със средно образование е Апостол Петров Първанов (1876 – 1942), а първия жител с висше образование е брат му Гоцо Петров Първанов (1874-уб.1916).

През 1896 година за първи път в селото се основава читалище „Събуждане“.

През сръбско-българската война от 1885 година не е имало убити войници от Горно Церовене.

През Балканската война 1912 – 1913 г. е имало мобилизирани 175 войници, от които 12 са били убити и 5 ранени.

През Общоевропейската война са били мобилизирани 204 войници, от които 16 убити и 10 ранени.

Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

Горно Церовене е село в Северозападна България. То се намира в община Монтана, област Монтана. Населението е 503 жители. Селото е разположено на площ от 23 кв. км. Разстоянието от Горно Церовене до Монтана е 9 км, а до София – 82 км.

Живописно село с богата култура, красива природа и чист въздух! Подходящо е за отдих и туризъм. В близост до него са разположени пещера Магурата, Белоградчишките скали, комплекс Балова шума, Лопушански манастир и туристически център Копрен.

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Родени[редактиране | редактиране на кода]

  • Гоцо Петров (1874 – 1916) – български юрист и поручик
  • Йорданка Благоева (р. 1947) – българска състезателка по лека атлетика, бивша световна рекордьорка в дисциплината висок скок, медалистка от олимпийски игри, световна шампионка в зала

Проф.арх. Стефан Йорданов Стефанов (3.4.1926 – 24.9.1996) – български архитект, проф. и декан на Архитектурния факултет на ВИАС, носител на Народен орден на труда и орден „Кирил и Методий“, автор на книги и трудове

Бележки[редактиране | редактиране на кода]