Винище

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Винище
Общи данни
Население 345 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 29,329 km²
Надм. височина 317 m
Пощ. код 3482
Тел. код 09547
МПС код М
ЕКАТТЕ 11137
Администрация
Държава България
Област Монтана
Община
   - кмет
Монтана
Златко Живков(БНД, ПБЖ, РБ)
Винище в Общомедия

Вѝнище (на местния диалект: Виньище) е село в Северозападна България. То се намира в община Монтана, област Монтана, на 16 км от гр. Монтана в посока Видин близо до път Е 79.

Местността Камико

География[редактиране | редактиране на кода]

Селото се намира в предбалканската област на север от Стара планина, на около 300 м надморска височина. Протичащата през селото безименна река (наречена „Бара“) се влива в река Цибрица. В землището на селото се намира интересно скално образувание, наречено „Камико“.

История[редактиране | редактиране на кода]

Територията, където е разположено село Винище, се намира от 29 г. в пределите на римската провинция Горна Мизия, близо до границата с Долна Мизия (р. Цибрица). Селото се споменава за първи път със собственото си име в османски регистри от 1450 г., като името произлиза от факта, че районът благоприятства лозарството и винарството. По време на османското владичество турци в селото не са се заселвали. Поради малкия брой мюсюлманско население в Северозападна България (практически само в градовете Видин, Лом, Берковица и Кутловица) и планинския характер на местността османската власт има слаба подкрепа, което дава възможност за чести обири на преминаващите по маршрута Видин-София пратки със събрани данъци.

През 1688 г. населението на Винище взема активно участие в Чипровското въстание, започнало след превземането на Белград от австрийците на 6 септември 1688 г. В края на септември в местността Жеравица между Кутловица (сега Монтана) и Винище, се провежда решителната битка между въстаниците и войската на граф Емерих Текели, в която българските сили претърпяват поражение. По време на разгрома на въстанието е унищожено неизвестно село, намиращо се в местността между Винище и Камена Рикса. Смята се, че част от населението на Винище след разгрома на въстанието се заселва във Видин, Враца, Медковец и в Ломско.

Около 1850 г. по силата на договор между руския император и турския султан в България, включително северозападната част, се заселват мюсюлмани от Руската империя, които местното население нарича „татари“. Част от тях се опитват да се заселят в близост до Винище, но само за няколко години те изчезват напълно — отчасти поради непоносимост към климата, отчасти поради враждебното отношение от страна на християнското население.

През 19 век на 2-3 пъти през областта преминава чумна епидемия. Спомен от това време е местността Бранище, където били погребвани мъртвите. Вероятно също поради епидемиите селото се е премествало поне два пъти, последното известно място е било на около 2 км на север от сегашното му разположение, в сегашната местност Онаа бара.

При избухването на Балканската война в 1912 година човек от Винище е доброволец в Македоно-одринското опълчение[1]. През 1923 г. местното население взема участие в Септемврийското въстание. Дадени жертви няма.

От 1960-те год. се наблюдава постоянна тенденция към обезлюдяване на селото, като само за последните 20 години броят на жителите му е намалял 2 пъти. Към 2013 година в селото има детска градина с 28 деца, разходите за която се поемат от германския предприемач Кирил Маринов, родом от селото. В селото няма функциониращо училище, учениците се превозват с автобуси до Монтана.

Култура[редактиране | редактиране на кода]

Църквата „Св. Йоан Кръстител“

Църквата „Св. Йоан Кръстител“ в с. Винище е построена през първата половина на 19 век. Въпреки скромната си архитектура, иконите от иконостасът /възрожденска школа/ се отличават с висока художествена стойност. Според д-р Иванка Гергова иконите са дело на банския зограф Димитър Молеров (оригиналите на иконите се съхраняват в художествената галерия на Берковица). След 1950-те църквата не се използва заради тогавашната власт и е разграбена. През 2004-2005 г. е направен основен ремонт, изгражда се нова камбанария, която се свързва с църквата от към централния западен вход. Цялата църква е изографисана от зограф Мартин Маринов и неговите ученици в същия период.

Население[редактиране | редактиране на кода]

Оброчен камък
Оброчен камък (възстановка)

Населението на Винище е православно, в етнографско и диалектно отношение спада към западнобългарската група. До началото на 20-ти век в обществената организация са били определящи т.нар задруги. До скоро запазени са много старинни обичаи, като обичая „курбан“, представляващ родова сбирка на специално избрано място, посветена на деня на определен светец. На снимката вляво се вижда каменен кръст (наречен оброк), обозначаващ такова култово място, принадлежащ на един от родовете в селото. Намерен е в местността „Камико“, близо до разцепен от мълния на две многовековен дъб. Надписът на него гласи „ Св. Костадин, лето от Христа 1804“. Подобен избор на светилище е известен от старославянските религиозни обичаи.

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Традиционно населението на Винище се препитава със земеделие и животновъдство, въпреки че поради предпланинския си характер районът не е много плодороден. В началото на 20 век известна част от населението емигрира в САЩ. След Втората световна война се изгражда ТКЗС. През 1960-те е построен цех (официално към акумулаторния завод в Монтана). Цехът е затворен около 1990 г.

След 1989 г. земята се обработва от различни земеделски кооперации и частни предприемачи. Изселили се в Монтана през 1960-те собственици обработват малки наследствени парцели, където добиват плодове, зеленчуци, животинска продукция, вино и ракия, предимно за собствена консумация. Единствените промишлени предприятия в момента са цех за производство на колбаси и малък дърводелски цех за производство на европалети и заготовки.

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 834

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]