Джулиан Шнабел
| Джулиан Шнабел Julian Schnabel | |
| американски режисьор и художник | |
.jpg) Джулиан Шнабел (2010) | |
| Роден |
26 октомври 1951 г.
|
|---|---|
| Националност |  САЩ |
| Учил в | Хюстънски университет |
| Режисура | |
| Активност | от 1979 г. |
| Златен глобус | за режисура: 2007 „Скафандърът и пеперудата“ |
| Семейство | |
| Съпруга | Жаклин Боранг (1980 – 1992; развод) Олац Лопес Гармендия (1993 – 2010; развод) Луиз Кугелберг (2019-днес) |
| Деца | 7 |
| Уебсайт | www.julianschnabel.com |
| Джулиан Шнабел в Общомедия | |
Джулиан Шнабел (на английски: Julian Schnabel) е американски режисьор и художник.[1]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Джулиан Шнабел е роден на 26 октомври 1951 година в Бруклин, Ню Йорк в еврейско семейство.[2] Син е на Еста (по баща Грийнбърг) и Джак Шнабел.[3] Той се премества със семейството си в Браунсвил, Тексас през 1965 г.[4] Той получава BFA в университета в Хюстън. След дипломирането си изпраща молба до Програмата за независимо обучение (ISP) към Музея на американското изкуство Уитни в Ню Йорк. Заявлението му включва слайдове от работата му, поставени между две парчета хляб. Той е приет в програмата и учи там от 1973 до 1975 г.[4]
През 1975 г. Шнабел посещава Галвестън и се запознава с художника Джоузеф Гласко, който по това време има дом и студио в Галвестън. Шнабел и Гласко стават близки приятели и споделят много сходни интереси в изкуството. По-късно Шнабел повлиява Гласко да създаде студиото си в Ню Йорк, а в края на 1980 г. представя Гласко на Лесли Уодингтън от Waddington Galleries в Лондон, където има изложба.[5]
Кариера[редактиране | редактиране на кода]
Кино[редактиране | редактиране на кода]
Джулиан Шнабел започва филмовата си кариера през 1990-те години с филма „Баския“ (1996), биографичен филм за художника Жан-Мишел Баския. Следва от „Преди да падне нощта“ (2000), адаптация на автобиографичния роман на Рейналдо Аренас, който той също продуцира, и който печели Голямата награда на журито на филмовия фестивал във Венеция. Той режисира „Скафандърът и пеперудата“ (2007), адаптация (със сценарий на Роналд Харууд) на мемоари на Жан-Доминик Боби, филмът му носи награда за най-добър режисьор на филмовия фестивал в Кан през 2007 г.,[6] Златен глобус за най-добър режисьор, наградата „Независим дух“ за най-добър режисьор и номинация за наградата на Академията за „Оскар“ за най-добър режисьор.
През 2007 г. Шнабел проектира аплодираното от критиците „Берлинско турне“ на Лу Рийд и издава „Лу Рийд, Берлин“.[7] През 2010 г. Шнабел режисира филма „Мирал“. През май 2017 г. Шнабел обявява плановете си за филм за художника Винсент ван Гог по време на престоя му в Арл и Овер-сюр-Оаз, Франция. Филмът „При портата на вечността“ излиза през 2018 г., а сценарият е написан от Шнабел и френския сценарист Жан-Клод Кариер и Луиз Кугелберг. Във филма участва Уилям Дефо в ролята на Ван Гог.[8] Други актьори включват Матийо Амалрик, Мадс Микелсен, Нилс Ареструп, Оскар Айзък като Пол Гоген и Еманюел Сене като „жената от Арл“ или L'Arlésienne.[9]
Арт[редактиране | редактиране на кода]
Джулиан Шнабел прави първата си самостоятелно изложба в галерия Мери Буун през 1979 г. Шнабел прави своя пробив,[10] всичките му творби са продадени предварително. Участва във Венецианското биенале през 1980 г. с Анселм Кифер и Георг Базелиц. По времето, когато излага работата си в изложба, организирана съвместно от Буун и Лео Кастели през 1981 г., той се е утвърдил и е най-младият художник в легендарната изложба „Нов дух в живописта“ в Кралската академия на изкуствата. Неговите вече известни „картини с плочи“ — мащабни картини, поставени върху счупени керамични чинии – получават бурен и критичен прием от света на изкуството. През 1984 г. той изненада общността на изкуството, като се премества от Мери Буун, за да изложи в галерия Pace.[11]
Неговите диви и експресивни творби са класифицирани като неоекспресионизъм от изкуствоведите. През следващите години успехът на Шнабел на пазара на изкуството ще бъде най-вече критикуван.[12]
Негови творби са изложени в колекциите на различни музеи по света, сред които Музей на изкуството „Метрополитън“, Музей на модерното изкуство (MoMA) в Ню Йорк, Музеят на американското изкуство Уитни, Музеят за съвременно изкуство (MOCA), Лос Анджелис, Музей на изкуството на окръг Лос Анджелис, Рейна София в Мадрид, Тейт Модърн в Лондон и Център „Жорж Помпиду“ в Париж.
През 1987 година Джулиан Шнабел публикува автобиографията си „CVJ: Nicknames of Maitre D's & Other Excerpts From Life“ (Random House, New York).
През 1995 година издава албума „Every Silver Lining Has a Cloud“ на Island Records (Каталог #314 – 524 111 – 2). Записан в Бруклин, Ню Йорк, през 1993 г., албумът включва гостуващи музиканти, включително Бил Ласуел, Бърни Уоръл, Бъкетхед и Ники Скопелитис.
Личен живот[редактиране | редактиране на кода]
През 1980 г. той се жени за белгийската дизайнерка на дрехи Жаклин Боран. Те имат три деца:[13][14] две дъщери, Лола – художник и режисьор и Стела – поетеса и актриса, и син Вито – търговец на изкуство.[15]
Той има синове близнаци Сай и Олмо от втората си съпруга, испанската актриса Олац Лопес Гармендия.[16][17][18]
Сътрудничеството му с палестинската журналистка Рула Джебреал, която написва сценария и романа с оригиналния източник за филма на Шнабел „Мирал“, надхвърля филма. Шнабел има връзка с нея от 2007 до 2011 г.[19][20][21]
Шнабел излиза с датския модел Май Андерсен, с която се разделя през 2014 г. Двамата имат син, който се ражда през юни 2013 г.[22][23][24]
Шнабел живее в Ню Йорк с настоящата си съпруга Луиз Кугелберг, шведска интериорна дизайнерка. Тя е и съредактор и съсценарист на „При портата на вечността“ . Шнабел поддържа студия в Ню Йорк и в Монтоук в източния край на Лонг Айлънд. Шнабел живее в бивша конюшня в Уест Вилидж, която той закупува и преустройва за жилищна употреба, добавяйки пет луксозни кооперации в стила на северноиталиански дворец. Нарича се „Palazzo Chupi“ и е лесно забележим, защото е боядисан в розово.[25]
През 2009 г. Шнабел подписа петиция в подкрепа на филмовия режисьор Роман Полански, призовавайки за освобождаването му, след като Полански е арестуван в Швейцария във връзка с обвинението му през 1977 г. за упояване и изнасилване на 13-годишно момиче.[26]
Избрана филмография[редактиране | редактиране на кода]
| година | филм | оригинално заглавие |
|---|---|---|
| 2000 | Преди да падне нощта | Before Night Falls |
| 2007 | Скафандърът и пеперудата | The Diving Bell and the Butterfly |
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Julian Schnabel), IMDb.com.
- ↑ Brown, Mark. Jewish director Julian Schnabel brings Palestine to Venice // The Guardian, September 2, 2010. Посетен на May 21, 2018.
- ↑ Paid Notice: Deaths - Schnabel, Esta // New York Times. November 19, 2002. Архивиран от оригинала на 2013-05-12. Посетен на 2010-10-30. Devoted mother to Andrea, Stephen, Julian.
- ↑ а б The double life of Julian: how the bad boy painter turned fêted director // London, UK, The Independent, 2007-05-29. Архивиран от оригинала на July 1, 2008. Посетен на 2008-02-05.
- ↑ Raeburn, Michael. Joseph Glasco: The Fifteenth American. London, Cacklegoose Press, 2015. ISBN 9781611688542. с. 246.
- ↑ Festival de Cannes: The Diving Bell and the Butterfly // festival-cannes.com. Посетен на 2009-12-18.
- ↑ Berlin // Архивиран от оригинала на March 9, 2008.
- ↑ Anne Thompson. Willem Dafoe as Vincent Van Gogh in Schnabel's Biopic: Exclusive Photo // IndieWire. 2017-05-23. Посетен на 2019-03-14.
- ↑ "AFM: SPK Pictures to Finance New Films From Julian Schnabel, Harmony Korine (Exclusive)". Hollywood Reporter. 2017-11-02. Retrieved 2019-03-14.
- ↑ Alexander, Darsie. Julian Schnabel // 2011. Архивиран от оригинала на 2023-06-27. Посетен на 2023-11-04.
- ↑ Hogrefe, Jeffrey. Schnabel Makes the Switch // The Washington Post, April 21, 1984. Посетен на June 27, 2023. Julian Schnabel, who within four years became New York's most talked-about young artist, packed up his broken-plate paintings this week and moved them from the downtown Mary Boone Gallery to the uptown Pace Gallery. The art world was abuzz.
- ↑ Julian Schnabel: dedications // Julian Schnabel. Посетен на September 21, 2016.
- ↑ Stone, Michael. Off the Canvas: The Art of Julian Schnabel Survives the Wreckage of the Eighties // New York (magazine. May 18, 1992. с. 34.
- ↑ Rowes, Barbara (December 12, 1983). "For Painter Julian Schnabel, There's No Sound Sweeter Than Cracking Crockery". People (magazine). Retrieved May 21, 2018.
- ↑ The Schnabel Family // Архивиран от оригинала на 2007-12-31. Посетен на 2023-11-04. The New York Observer
- ↑ Brown, Mick. Julian Schnabel: Larging It // London, The Daily Telegraph, January 19, 2008. Архивиран от оригинала на March 29, 2008. Посетен на 2010-05-07.
- ↑ Ramudo, Susana. The Style Of Olatz Schnabel // Azure Azure, 2018. Архивиран от оригинала на 2018-07-07. Посетен на 2023-11-04.
- ↑ Mr Big bounces back: Julian Schnabel's amazing journey from faded art star to film-maker extraordinaire // The Independent, 13 January 2008. Посетен на May 21, 2018.
- ↑ Enk, Bryan. Movie Blogs // Blog.movies.yahoo.com, 2011-04-20. Посетен на 2013-06-06.[неработеща препратка]
- ↑ Rula Jebreal Photos Photos - Julian Schnabel Opening Exhibition - Arrivals - 54th International Art Biennale // Zimbio. Посетен на 2019-03-14.
- ↑ Chris Rovzar. Julian Schnabel and Rula Jebreal Have Broken Schnup // Nymag.com, 2011-08-15. Посетен на 2019-03-14.
- ↑ Lykke May viser sin lille søn frem // Elle. Посетен на 5 October 2014.
- ↑ Julian Schnabel, Fiancee May Andersen Welcome Baby Boy // Us Weekly. 11 July 2013. Посетен на 5 October 2014.
- ↑ Kate Sutton. Julian Schnabel Retrospective Debuts at New York Auction Week // The Hollywood Reporter. 11 November 2013. Посетен на 5 October 2014.
- ↑ Barbanel, Josh. Price Cuts of a Princely Kind // The New York Times. 2009-12-06. Посетен на 2010-05-07.
- ↑ Release Polanski, demands petition by film industry luminaries // The Guardian. 29 September 2009. Архивиран от оригинала на 8 January 2018. Посетен на 29 August 2021.
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
|
