История на Дупница

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Панорамна снимка на Дупница от началото на 20 век

Дупница е съвременен град в България, но в района му е документиран културен и социален живот още отпреди древността.

Древност и Средновековие[редактиране | редактиране на кода]

Селища на територията на Дупница съществуват от времето на късната каменна епоха и древността. В околностите на града в древността се намира тракийският град Германея[1].

През Средновековието името на града е Тобиница, но се срещат и вариантите Доупла, Дъбница, Дупница и Гюмоаш дере (Сребърна река)[2]. Селището се споменава често заради намиращия се в околността Рилски манастир. Местността Разметаница е близо до Дупница, където според Йоан Скилица[3] и съвременни изследователи цар Самуил убива брат си Арон[4]. Съществувал е мост, който започвал от Драгойната крепост (в местността Кръста) и завършвал от другата страна на река Джерман в планината (близо до Ловния дом).

През Средновековието Дупница е част от Първото и второто български царства и за кратко от Душановото Сръбско царство. След разгрома на Велбъждското деспотство Дупница е присъединена към Османска империя.

Османска империя[редактиране | редактиране на кода]

През 1806 година френския пътешественик Луи Дьо Заманя в своя „Дневник за пътуването ми до Константинопол“ за Дупница пише:

6 левги от Кюстендил до Дупница, където пристигнахме в 2 часа вечерта... Зерма [Джерман], другата река, тече също от ляво надясно в Дупнишката долина. Преминава се на половин левга от този град [Дупница] по каменен мост със седем свода, но доста разнебитен. После отново се минава по нея [т.е. реката] в същия град по каменен мост... Дупница трябва да има 5—6000 души население. Бяхме задържани там през останалата част от деня поради липса на коне. С пристигането ни отведоха в къщата на управителя, която същевременно е пощенска станция[5].

Граф Антоан-Франсоа Андреоси през 1812 година посещава Дупница и я описва в „Описание на пътя от Костеница до Константинопол“:

... седалище на един военачалник узурпатор... Този град е разположен в най-тясната част на долината. Населен е с 6000 жители, околностите му са засадени най-вече с лозя. На една левга на юг от този град се виждат планини, чиито върхове задържат сняг през цялата година[6].

В 1838 година Ами Буе посещава също Дупница и пише в „La Turquie d'Europe; observations sur la geographie, la géologie, l'histoire naturelle (1840)“:

Дубница, на 1725 фута височина и на 7 часа от Самоков, е открит български и турски град с около 2000 къщи, или 7000 до 8000 души. Тя е твърде дълга, но много тясна, понеже е разположена в неширока долина, напоявана от потока Царина (тур. Джерина), (Джерма на г. Викенел), който се спуска от височините зад Гибран-Хан. При западния вход на града има една уединена и порутена сграда, която служи за порта и в първия ѝ етаж е стражата. Има много малки джамии и пред две от тях има чешми, обградени с беседки и пейки. Базар няма, но дюкяните са доста. Улиците са лошо настлани и когато не е валяло, остават дълго време мръсни. Войводата има конак, доста обширен, близо до Царина. На северозапад от града се издигат хълмчета с лозя, които украсяват и подножието на Рило-Даг, но останалата околност на града се състои от скалисти, безплодни хълмове, обрасли с тръни. Войводата на Дубница ни се стори млад човек, не твърде достоен да заема това място, но кадията, изглежда, управляваше отчасти и вместо него. Навсякъде ни говореха за лошото му управление. Оплакваха се от грабителства, дори от жестокости и преди всичко от липсата на обществена сигурност[7]...

На 8 февруари 1878 година по време на Руско-турската война (1877 – 1878) руски войски освобождават Дупница, а след Берлинския договор града попада в границите на Княжество България.Всъщност датата на освобождението на Дупница все още е неуточнена, нефиксирана официално – 2 януари,19 януари, че и 22 януари 1878 г.- явно неизпълнен дълг на местните, инак държавни, историци....

Независима България[редактиране | редактиране на кода]

След освобождението на България Дупнишка околия е гранична зона с Османската империя, като граничният пункт за преминаване е бил на моста в село Бараково. Първият кмет е Величко Хаджиангелов. Константин Иречек посещава града и отбелязва:

Влязохме в града Дупница. Цялата поселица собствено не е друго нещо, освен предълга улица, която със своите 1619 къщи и 7487 жители се вие близо 45 минути между виски рудини покрай криволичещото Джерманско корито. Дървени къщи се редят по двата бряга, като често са съединени с многобройни мостовци и препречени греди[8].

Гоце Делчев прави пограничен пункт в Дупница за въоръжените чети на Вътрешната македоно-одринска революционна организация за време на революционните борби на македонските българи, дълго време ръководен от Никола Малешевски[9]. След потушаването на Илинденско-Преображенското въстание в града се установяват много бежанци от Македония[10]. През 1904 г. в града е създадена и е дислоциран щабът на Седма Рилска дивизия, като е построена и една от най-старите военни болници в България[2].

При избухването на Балканската война през 1912 година седемдесет и трима души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[11], като дупнишкият окръг е именуван Седма пехотна рилска дивизия. След края на Първата световна война изборите за кмет на Дупница се печелят от БРСДП (т.с.) и Коста Петров. Те създават Дупнишката комуна, която просъществува 842 дни. На 21 февруари 1923 година кмета е убит от Харалампи Златанов, член на ВМРО. Настъпва криза в градската управа и до Деветнадесетомайския преврат от 1934 година града се управлява предимно от назначаван Временен управителен съвет.

По време на Втората световна война Дупница е бомбардирана от съюзниците. На 4 януари 1944 г. 108 американски Б-17 трябва да бомбардират София, но поради гъстата мъгла са отклонени. 40 бомбардировачи хвърлят 150 бомби над Дупница. Разрушени са 40 сгради.

През 1948 година градът е преименуван на Станке Димитров, едноименния комунистически деец, през 1949 – на Марек, а през 1950 отново става Станке Димитров.

След 1989 година града си връща старото име Дупница[2]. Между 29 януари – 4 февруари 1997 година чрез Дупнишките барикади, част от протестите срещу правителството на БСП и Жан Виденов, са блокирани всички пътища от и за Югозападна България, което допринася за скорошното падане от власт на правителството[12]. В следващите години градът печели лоша слава като един от мафиотските центрове в България.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Кратка история на сайта на община Сапаравена баня
  2. а б в Кратка история на Дупница от сайта на община Дупница
  3. Павлов, Пламен, Иван Владислав срещу Гаврил Радомир през 1915 година
  4. Георги Георгиев: Името на местността Разметаница се свързва с убийството на Арон от брат му Самуил, Агенция Фокус
  5. Цветкова, Бистра, „Френски пътеписи за Балканите, XIX в.“, Наука и изкуство, София 1981 г., стр.30-31
  6. Цветкова, Бистра, „Френски пътеписи за Балканите, XIX в.“, Наука и изкуство, София 1981 г., стр.68
  7. Цветкова, Бистра, „Френски пътеписи за Балканите, XIX в.“, Наука и изкуство, София 1981 г., стр. 396
  8. Взето от сайта Дупница.com на 17.04.10 г.
  9. Гоцев, Славе, „Национално-революционни борби в Малешево и Пиянец 1860–1912“, Издателство на Отечествения фронт София, 1988 г., стр.148
  10. Георгиев, Георги, „Македонските бежанци в Дупнишка околия (1902 – 1903 г.)“
  11. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр.845.
  12. 13 години след барикадите – Дупница забрави, http://www.e-79.com, 4.02.2010 г.