Йордан Радичков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Йордан Радичков
Роден 24 октомври 1929 г.(1929-10-24)
Починал 21 януари 2004 (на 74 г.)
Професия в-к „Народна младеж“,
в-к „Вечерни новини“,
Българска кинематография,
в-к „Литературен фронт“,
Държавен съвет на НРБ,
Съюз на българските писатели
Националност Флаг на България България
Жанр разказ, есе, повест, роман, драма
Известни творби Свирепо настроение“ (1965),
Суматоха“ (1967),
Ние, врабчетата“ (1968),
„Барутен Буквар“ (1969),
Януари“ (1975),
„Опит за летене“ (1979),
„Малки жабешки истории“ (1994)
Награди „Добри Чинтулов“ (1980)
„Гринцане кавур“ (1984)
„Аскеер“ (1996)
„Петко Славейков“ (1998)
Голяма награда за литература на Софийския университет (2001)
„Паисий Хилендарски“ (2003)
Деца Димитър Радичков,
Роза Радичкова
Уебсайт Страница в IMDb

Йордан Димитров Радичков е български писател, драматург и сценарист, представител на магическия реализъм.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929 г. в с. Калиманица, Монтанско. През 1947 г. завършва гимназия в Берковица. Работи като кореспондент (1951) и редактор (1952-1954) във вестник „Народна младеж“, редактор във вестник „Вечерни новини“ (1954-1960), в Българска кинематография (1960-1962), редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт“ (1962-1969). От 1973 до 1986 г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет на Народна република България. От 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.

Радичков започва да публикува свои импресии, разкази и очерци от 1949 г. През 1959 г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората“. През следващите години издава сборниците с разкази „Прости ръце“ (1961), „Обърнато небе“ (1962), „Планинско цвете“ (1964), „Шарена черга“ (1964). През 1965 г. излиза сборникът му с разкази „Свирепо настроение“, уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници - „Водолей“ (1967), „Козята брада“ (1967), „Плява и зърно“ (1972), „Как така“ (1974) и др.

През 1966 г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове“. С него и с издадените през 1968 г. „Вятърът на спокойствието“ (новели) и „Ние, врабчетата“ (разкази) Йордан Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време той написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне“ (1966) и „Привързаният балон“ (1967). Пак по това време създава и пиесата „Суматоха“ (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника „Барутен буквар“ (1969).

През 70-те години на миналия век Радичков публикува романите си „Всички и никой“ (1975) и „Прашка“ (1977). Тогава създава и драматургичните си творби „Януари“ (1974), „Лазарица“ (1979) и „Опит за летене“ (1979). Тези пиеси заедно със „Суматоха“ са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др.

През 1984 г. излиза от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд“, а през 1988 г. романът „Ноев ковчег“. През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си — излизат сборниците с разкази: „Хора и свраки“ (1990), „Малки жабешки истории“ (1994), „Мюре“ (1997), „Умиване лицето на Богородица“ (1997), „Автострада“ (1999) и „Пупаво време“ (2000) - книга с особено заглавие, ироничен реверанс към миналото, когато в някои от диалектите „пупа“ е значело корем и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето „пупаво време“. През 2003 г. излиза сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи“.

Умира в София на 21 януари 2004 г.

Признание и награди[редактиране | редактиране на кода]

Йордан Радичков е писател, за когото правилата в художествената литература губят своята традиционна роля. Той е създаващият алтернативи творец. Затова и интересът към неговото творчество е толкова голям. Два пъти е номиниран за Нобеловата награда за литература. Произведенията му са превеждани на 37 езика и са издадени в 50 страни по света.

Радичков е удостоен с много отличия и награди, както в България, така и в чужбина. Носител е на престижната международна италианска награда „Гринцане кавур“ (1984) за белетристика и на Кралския шведски орден „Полярна звезда“ (1988). През 1996 г. за книгата си „Малки жабешки истории” е вписан в Почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен“ на Международния съвет на детската книга.

В България е носител на наградите: голяма награда за литература „Добри Чинтулов“ (1980), награда „Аскеер“ (1996) за цялостен принос в развитието на театралното изкуство, национална литературна награда „Петко Славейков“ (1998), Голяма награда за литература на Софийския университет (2001). През 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен за цялостен принос в българската култура.[1] През 2003 г. е удостоен и с държавната награда за култура „Паисий Хилендарски“.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Сборници с разкази[редактиране | редактиране на кода]

  • „Сърцето бие за хората“ (1959)
  • Свирепо настроение“ (1965)
  • „Водолей“ (1967)
  • „Козята брада“ (1967)
  • „Вятърът на спокойствието“ (1968)
  • Ние, врабчетата“ (1968)
  • „Коженият пъпеш“ (1969)
  • „Барутен Буквар“ (1969)
  • „Плява и Зърно“ (1972)
  • „Шест малки матрьошки и една голяма“ (1977)
  • „Малка северна сага“ (1980)
  • „Педя земя“ (1980)
  • Верблюд“ (1984)
  • „Изпаднали от каруцата на бога“ (1984)
  • „Скандинавците“ (1985)
  • „Хора и свраки“ (1990)
  • „Малки жабешки истории“ (1994)
  • „Смокове в ливадите“ (1995)
  • „Мюре“ (1997)
  • „Умиване лицето на Богородица“ (1997)
  • „Автострада“ (1999)
  • „Пупаво време“ (2000)

Романи[редактиране | редактиране на кода]

  • „Неосветените дворове“ (1966)
  • „Всички и никой“ (1975)
  • „Прашка“ (1977)
  • „Ноев ковчег“ (1988)

Пиеси[редактиране | редактиране на кода]

  • Суматоха“ (1967)
  • Януари“ (1975)
  • „Лазарица“ (1979)
  • „Опит за летене“ (1979)
  • „Кошници“ (1982)
  • „Образ и подобие“ (1986)
  • „Добродушните смокове“ (1993, радиопиеса)
  • „Млади хора“(1998)

Други[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  • Йордан Радичков е известен привърженик на ПФК Славия.
  • През 1972 г. Йордан Радичков е сценарист на новогодишната програма на телевизията.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Указ № 5 от 7 януари 2000 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]