Кочо Хаджириндов
| Кочо Хаджириндов | |
|---|---|
| български общественик | |
| Роден | |
| Починал | |
|
|
|
| Религия | Църква на съединените с Рим българи |
Костадин (Константин, Кочо) Христов Хаджириндов (изписване до 1945 година: Кочо хаджи Риндов; на френски: Constantin H. Rindoff) е български публицист и общественик от Македония, ренегат на сръбска служба.[1]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Кочо Хаджириндов е роден в 1883 година в град Енидже Вардар, тогава в Османската империя, днес в Гърция, в семейството на униатите хаджи Христо Петров Стафидов (1849 – 1925) и Екатерина Дуванджиева (? – 1921).
Вестник „Дебърски глас“ пише: „На 10 май 1910 година в Енидже Вардар са арестувани градските учители Петър Хаджириндов, Григор Гешев и 6 граждани и са обвинени в революционна дейност, но по-късно обвиненията са свалени.[2]“
След края на Първата световна война Кочо Хаджириндов се установява в София и активно участва в дейността на католиците от Македония. През 1921 година участва на учредителния конгрес на Македонската федеративна емигрантска организация и влиза в управителния и съвет заедно с Христо Далкалъчев, Никола Юруков, Григор Костов, В. Христов, Никола Киров, Климент Размов, Т. Димитров, К. Чуров и Д. Петев[3].
През 1922 година е избран за първи председател на Македонската католическа лига, но през 1923 година е заменен на поста от свещеник д-р Йероним Стамов. Това става след като напуска България и се установява във Виена, където като привърженик на крилото на д-р Филип Атанасов, Коста Терзиев, Славе Иванов в Македонската федеративна организация започва да издава вестник „Македонско съзнание“[4].
Влиза в преговорите с БКП, която се опитва да сплоти „действителните революционни сили“, и които довеждат до създаването на ВМРО (обединена), но с Терзиев и Атанас Миладинов преценяват, че новата им роля на „левичари“ няма да донесе достатъчно материални изгоди[1] и заради тежкото финансово положение тази група отново декларира лоялност към Белград, свързват се с Жика Лазич и с подкрепата на сръбската националистическа организация „Бяла ръка“ възобновяват издаването на вестник „Македонско съзнание“.[1][5] Групата получава около 10 милиона крони месечно от съветското посолство.[6]
След 1925 година Кочо Хаджириндов се сближава с ВМРО (обединена) и сътрудничи на вестника ѝ „Македонско дело“.[7][8]
Към 1930 година вече живее във Франция. След края на Втората световна война в Париж създава маргинална организация от стари български емигранти, която се спонсорира от Комитета „Свободна Европа“[9]. Автор е на книгите „Les États-Unis Des Balkans. Étude Critique Sur la Possibilité D'une Entente Politico-économique Et Moyens de Réaliser L'union Fédérative Des États Balkaniques“ (1930) и „La Bulgarie verrou des Balkans et solution des différends dans le Proche-Orient“ (1946, заедно с Иржи Янковски).
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Риндов, Петѫр х. Пѫтя за независимоста на Македония и умиротворение на Балканите. Пловдив, Печатница „Юг“, 1923.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в Добринов, Дечо. ВМРО (обединена), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 39.
- ↑ Дебърски глас, година 2, брой 7, 20 май 1910, стр. 4.
- ↑ Гребенаров, Александър. Легални и тайни организации на македонските бежанци в България (1918-1947), МНИ, София, 2006, стр. 103.
- ↑ Палешутски, Костадин. Югославската комунистическа партия и македонският въпрос, 1919–1945, Издателство на Българската Академия на Науките, София, 1985, стр. 199, 205.
- ↑ Добринов, Дечо. ВМРО (обединена), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 40.
- ↑ „Кърничева, Менча. Защо убих Тодор Паница?“, archived from the original on 2014-08-12, https://web.archive.org/web/20140812212933/http://www.argumenti.net/?p=54, посетен 2013-04-12
- ↑ Елдъров, Светлозар. Католиците в България (1878 - 1989), София, 2002, стр.227
- ↑ През 1929 година, в брошурата „Родоотстъпници“, Ванчо Михайлов публикува списък на сръбски и болшевишки агенти в България, www.extremecentrepoint.com, посетен на 12.04.2013 г.
- ↑ Райкин, Спас. Безотечественици, Том IV, ПЕНСОФТ, София, 2001, стр.454.
Портал „