Мекане

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Мекане е явление в западните говори на българския език, при което формата за първо лице множествено число на глаголите от I и II спрежение се образува с окончанието „-ме“ (примери: говориме, ядеме).

Според правилата на литературния български език мекането в писмен вид е неправилна диалектна форма, защото глаголите от първо и второ спрежение в 1 лице множествено число се окончават на „-м“ (ядем, пишем),а не на "-ме" (ядеме, пишеме). Според правилата на македонската литературна норма, окончанието „-ме“ е граматически правилното (мислиме).

Мекането не бива да се бърка с другото явление наречено мекане - мекото произношение на някои съгласни, известно в разговорния език като говорене на меко.

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Мекането е на диалектна основа,[1] то е част от спрежението в западните български диалекти,[2] в които глаголите се спрягат така: говорим или говорам в единствено число, говориме или говоримо в множествено.

Изоглосата -м, -ме на глаголните окончания в множествено число върви успоредно на ятовата граница от западната ѝ страна - приблизително мислена права линия от Оряхово към Своге и оттам малко на изток от Искъра до Елин Пелин, Велинград, Девин и Смолян. В цяла Пиринска Македония се срещат и окончания на - м, които са правило за Санданско и Петричко.

В западна посока следва малка ивица говори, в които глаголната парадигма е говор'ъ единствено, говориме - множествено число. Изоглосата говор'ъ/говорим за окончанията в единствено число е приблизително мислена права линия от Козлодуй до Берковица, оттам през Своге до София, като традиционните софийски диалекти остават от западната ѝ страна и Самоков. Оттам изоглосата завива рязко на запад и през Дупница стига до Кюстендил. Диалектен остров с окончания на -м е Смолянско в Южните Родопи.[3]

Разпространение[редактиране | редактиране на кода]

Мекането е силно характерна черта за София. Според изследване от 2004 година, софиянци, родени в София, мекат повече от софиянци, родени в Западна България.[4] Освен на територията на съответните диалекти, за които е характерно мекането, то се среща все по-често в масовите български медии. Мекат дори хора, които са професионално задължени да спазват книжовната норма, като учители, преподаватели, писатели, журналисти, актьори, политици, политолози и други. Мекат и хора, родени в Източна България (където мекането не се среща), но преселили се в столицата. Това се дължи на схващането, че принципно в София се говори по-правилно, отколкото в провинцията, и на честите подигравки на софиянци към мекия говор, който може да е по-близък до книжовния език и от самия софийски диалект, но масово се схваща като по-селски и по-неправилен.[5] Някои езиковеди, като Владко Мурдаров си обясняват все по-честото срещане на мекането с това, че някои го възприемат като престижно.

Други езиковеди, като Михаил Виденов, са склонни да мислят, че мекането постепенно все повече се налага в публичното пространство, и следва вече да не се възприема като грешка. В разсъжденията си той обаче не взема под внимание непубличното пространство.[6] В новия правописен речник на българския език ме-формите се допускат в разговорния стил. Точният текст от речника е следният:

"Правилното окончание за 1 л. мн.ч. сег.вр. на глаголите от I и II спрежение е -м: пишем, четем, ходим, говорим.
Заб. Формите от този тип на -ме - пишеме, четеме, ходиме, говориме, са допустими в разговорната реч (устна, а не писмена) или в мерената реч, но в официалния стил на общуване не трябва да се употребяват."

Съгласно текста от речника, мекането в говорим вид е проява на ниска езикова култура и на лошо образование от страна на хора, които са длъжни да използват официалния стил, като журналисти, политици и други.

От друга гледна точка, мекането е лингвистичен процес, който очевидно е близко до разбиранията и вкуса на населението. В подкрепа на това твърдение е фактът, че негови еквиваленти биха могли да се намерят, в повечето славянски езици - сърбохърватски и словенски, като най-близки до българския, но също така и в чешки, словашки, полски, горно и долно лужишки, украински.[7] [8][9][10][11][12] [13]. Тези сравнения не могат да се направят с руския език, където същата лингвистична характеристика не присъства.[14]


Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Тъй рече политикът“, Владко Мурдаров, slovo.bg
  2. „Българска диалектология — Западни говори“, Ст. Стойков
  3. Български диалектен атлас. Том 1. Югоизточна България, Том 2. Североизточна България, Том 3. Югозападна България, Том 4. Северозападна България. Под общата редакция на Стойко Стойков. София, Издателство на БАН, 1964-1981.
  4. Красимира Алексова „Депалатализационните процеси в софийската реч като маркер на разговорността“, В: Проблеми на българската разговорна реч, кн. 5. В. Търново, 2001, 9-18.
  5. „Езикови атитюди, нормативни статуси и социолингвистични маркери“, Красимира Алексова, liternet.bg
  6. „По въпроса за "масовата грешка" в езика на съвременната българска интелигенция“, Михаил Виденов, liternet.bg
  7. http://www.lztranslation.com/pdf/serbian-present-tense.pdf
  8. https://archive.is/20120713193346/my.opera.com/lx/forums/topic.dml?id=178968
  9. http://www.locallingo.com/czech/grammar/verbs.html
  10. http://slovensko.com/forum/read.php?11,42574,42576
  11. http://www.phrasebase.com/archive2/polish-language-lessons/verb-in-polish.html
  12. http://www.ielanguages.com/ukrainian.html
  13. http://serbscina.w.interia.pl/iso/present.htm
  14. http://www.du.edu/ahss/schools/langlit/programs/russian/resources/grammar/verbs.htm