Миле Миля
Да не се бърка с Рали 1000 Мили, модерно рали, провеждано в Италия, част от Европейския рали шампионат.
Миле Миля (на италиански: Mille Miglia) е легендарно автомобилно състезание, провеждано 24 пъти в Италия в периода 1927 - 1957 г. В превод името означава 1000 мили; тази мерна единица е избрана, защото древните римляни са използвали т.нар. римски мили (1 римска миля = 1481,5 метра). Състезанието се провежда по открит за движение и на други автомобили маршрут Бреша - Рим - Бреша, като през годините маршрутът минава през различни градове и варира от 1512 километра (1953 г.) до 1830 км (1948 г.); променя се и посоката на движение - някой път по посока на часовниковата срелка, друг път - наобратно. В това състезание участват едни от най-великите пилоти по това време - Хуан Мануел Фанджо, Тацио Нуволари, Алберто Аскари, Джузепе Фарина, Рудолф Карачола, Волфганг фон Трипс, Стърлинг Мос и др. Подобно на по-старото Тарга Флорио (в планините на остров Сицилия) и Карера Панамерикана (в Мексико), Миле Миля допринася много за славата на моделите от клас Гран Туризмо на Алфа Ромео, Ферари, Мазерати, Мерцедес и др. От 1977 г. се провежда Миле Миля Сторика, което е по-скоро под формата на парад и в което участват автомобили от класовете Спорт, Туринг и Гранд туринг, произведени между 1927 и 1957 г.
Регламент[редактиране | редактиране на кода]
За разлика от модерните ралита, където състезателите стартират през интервал от една минута и по-бързите тръгват първи, при Миле Миля първи потеглят по-бавните автомобили. Това е добре за маршалите по трасето, защото в противен случай те биха стояли на постовете си по трасето по-дълго - а победителят в първото издание финишира за над 21 часа. Номерата на автомобилите се определят от часа, в който са стартирали - така например Мерцедес-Бенц 300 SLR на Стърлинг Мос, с който през 1955 г. той поставя рекорд за средна скорост на 1597-километровия вариант на трасето (159,65 км/ч), е със станалия легендарен номер 722, защото потегля в 7:22 сутринта.
История[редактиране | редактиране на кода]
Миле Миля е основано от контовете Аймо Маджи и Франко Мацоти с помощта и на други богати аристократи. Двамата са родом от Бреша, където през 1921 г. се провежда първото състезание за Голямата награда на Италия. Още следващата година обаче надпреварата е преместена в Монца и затова двамата благородници лешават да си отмъстят за тази загуба, организирайки състезание, което отново да е свързано с Бреша. Решават то да е до Рим и обратно по маршрут с формата на цифрата 8 и с дължина около 1600 км или 1000 мили. В първото издание на Миле Миля, което започва на 26 март 1927 г., участват 77 автомобила, а международното участие се свежда до три Пежа.[1] Допускат се само немодифициарни серийни автомобили, а символичната такса за участие е 1 италианска лира.[2] Финишират 55 екипажа, а победителят е Фердинадно Миноя с навигатор Джузепе Моранди и автомобил ОМ 665 S. Двамата взимат разстоянието от 1628 км (малко над 1005 модерни мили) за малко под 21 часа и 5 минути. Средната скорост на победителя изненадва всички, тъй като тя надвишава с 28 км/ч очакванията на организаторите. По този повод в-к Кориере дела Сера пише: „Изминаването на 1700 км отне малко повече от 20 часа, по-малко от едно денонощие, а средната скорост е 77 км/ч. Бързият влак не би се справил по-добре. Автомобилът прекоси Италия така, все едно той контролира времето и пространството. Това е забележителна победа както за автомобила, така и за тези мъже, които толкова смело го управляваха и успяха да го подчинят.“[1]
Легендарна е победата на Тацио Нуволари над Акиле Варци с изгасени фарове през нощта през 1930 г. Нуволари, който е стартирал след колегата си Варци, води в класирането по време, но на самата писта е зад него. В полумрака на разсъмване Нуволари преследва Варци с изключени фарове, като по този начин е невидим в огледалата за обратно виждане. На права отсечка малко преди финала той изпреварва Варци. Това се смята за едно от най-великите изпълнения в моторните спортове за всички времена.
През 1931 г. е първото от общо три състезания, спечелени от чужденец и неиталиански автомобил. Победата е за германеца Рудолф Карачола с Мерцедес-Бенц SSK. Тя е донякъде изненадваща, защото Карачола почти не получава подкрепа от Мерцедес поради иконмическата криза. Така той няма достатъчно механици за всички сервизни точки и така след преминаването на някоя от тях, механиците тръгват по пряк маршрут, за да заемат следващата преди пристигането на Карачола.
През 1938 г. след тежка катастрофа с участието на трамвай, при която загиват зрители, Бенито Мусолини забранява състезанието в този му формат. След като през 1939 г. Миле Миля не се провежда, през 1940 г. организаторите на състезанието пробват да получат одобрението на Дучето, но той ги отрязва с думите „Писнало ми е от вас брешанците и вашето Миле Миля!“, но скоро след това осъзнава политическото значение на надпреварата и дава зелена светлина.[1] Тя сега носи името Голяма награда на Бреша и не минава през градове, а се състои на 165-километрово трасе с триъгълна форма между градовете Бреша, Кремона и Мантуа в долината на река По, а пилотите преминават по него девет пъти. В това издание дебютира първият автомобил, произведен от Енцо Ферари - Типо 815, който заради договорни отношения между Енцо Ферари и Алфа Ромео не може да носи името Ферари.
Докато Италия участва във Втората световна война Миле Миля не се провежда и състезанието е подновено едва през 1947 г. Първите три издания след войната са спечелени от Клементе Биондети, който единствен печели три поредни състезания, а освен това е и рекордьор с общо четири победи. От 1953 до 1957 г. надпреварата става кръг от Световния шампионат за спортни автомобили и така донякъде постига целта на основателите си. От 1954 г. в памет на загиналия година по-рано Тацио Нуволари в маршрута е включен и неговия град Мантуа, а наградата Нуволари Гран При се присъжда на най-бързия състезател във финалните 132 км.[1] През същата година една случка добива популярност и също като изпреварването с изключени фарове на Нуволари става част от легендарните мигове не само на Миле Миля, но в автомобилния спорт въобще. Германецът Ханс Херман и навигаторът му Херберт Линге шофират много ниското Порше 550 Спайдър, което освен че няма покрив, разполага с почти символично предно стъкло. На един железорътен прелез бариерата е спусната в последния момент преди преминаването на бързия влак за Рим. Херман решава, че е твърде късно да спре и подавайки сигнал на навигатора си да се наведе, той успява да плъзне автомобила си под спуснатите бариери току пред носа на минаващия влак (илюстрация).
През 1955 г. Стърлиг Мос със своя Мерцедес-Бенц 300 SLR поставя рекорд за най-висока средна скорост – 159,65 км/ч. Това става на 1597-километровия вариант на трасето, но и в другите варианти никой не успява да шофира с по-висока скорост; изключение прави състезанието през 1940 г., когато германецът Фриц Хушке фон Ханщайн кара със средна скорост 166,7 км/ч, но тогава марщрутът не минава през населени места. За постижението на Мос допринася и навигаторът му - журналистът Денис Дженкинсън. Преди надпреварата двамата минават по трасето и Дженкинсън си води бележки на руло хартия, дълго 4,6 метра, а по време на състезанието той ги чете и чрез сигнали с ръце напътства Мос. В това издание на Миле Миля участват рекордните 521 екипажа.[1]
Състезанието е забранено завинаги през 1957 г. заради смъртоносен инцидент. При жестока катастрофа близо до Гуидицоло загиват испанският пилот маркиз Алфонсо де Портаго, американският му навигатор Едмунд Нелсън и 11 зрители. Причина за това е спукана гума, заради която ферарито на испанеца поднася и става неуправляемо. Срещу отбора и производителя на гумите започва разследване, като обвинението срещу Ферари е въз онова на това, че за да бъде спечелено време не е направена смяна на гумите. Въпреки забраната на властите състезанието продължава да се провежда до 1961 г., но в странен рали формат със спазване на всички ограничения на скоростта и няколко специални етапа, в които на участниците е позволено да карат бързо и се засича време.
През 1977 г. започва да се провежда Миле Миля Сторика. Вече не се набляга на бързите скорости, а на издръжливостта на участващите автомобили, които по регламент трябва да са произведени в периода, в който се е провеждало оригиналното състезание. Въпреки че има официално класиране, мероприятието е по-скоро под формата на парад и туристическа атракция.
Победители[редактиране | редактиране на кода]
Миле Миля[редактиране | редактиране на кода]
.svg){kind=small}
.svg){kind=small}
* Провежда се на 165-километрово трасе, на което се правят 9 обиколки и носи името Голяма награда на Бреша.
Брой победи – пилоти и навигатори[редактиране | редактиране на кода]
В списъка с победите присъстват и навигаторите, защото те са и механици и често победата се дължи и на техните познания и работа. Пилотите са отбелязани с удебелен шрифт, а навигаторите – с наклонен.
| Пилот | 
|
|
| |
|---|---|---|---|---|
| 1. |  Клементе Биондети
|
4 | 0 | 0 |
| 2. | Тацио Нуволари
|
2 | 2 | 0 |
| 3. | Джузепе Кампари
|
2 | 1 | 1 |
| = | Карло Пинтакуда
|
2 | 1 | 1 |
| 5. | Джанино Марцото
|
2 | 0 | 0 |
| = | Амедео Бинями
|
2 | 0 | 0 |
| = | Джулио Рампони
|
2 | 0 | 0 |
| = | Марко Кросара
|
2 | 0 | 0 |
| 9. | Париде Мамбели
|
1 | 2 | 0 |
| 10. | Акиле Варци
|
1 | 1 | 1 |
| = | Джузепе Моранди
|
1 | 1 | 1 |
| 12. | Антонио Бривио
|
1 | 1 | 0 |
| = | Джовани Брако
|
1 | 1 | 0 |
| = | Еторе Салани
|
1 | 1 | 0 |
| = | Паскуале Касани
|
1 | 1 | 0 |
| 16. | Пиеро Таруфи
|
1 | 0 | 1 |
| = | Алдо Стефани
|
1 | 0 | 1 |
| 18. | Алберто Аскари
|
1 | 0 | 0 |
| = | Баконин Борцакини
|
1 | 0 | 0 |
| = | Еудженио Кастелоти
|
1 | 0 | 0 |
| = | Луиджи Вилорези
|
1 | 0 | 0 |
| = |  Рудолф Карачола
|
1 | 0 | 0 |
| = |  Стърлинг Мос
|
1 | 0 | 0 |
| = | Фердинандо Миноя
|
1 | 0 | 0 |
| = | Хушке фон Ханщайн
|
1 | 0 | 0 |
| = | Алесандро Дела Стуфа
|
1 | 0 | 0 |
| = | Алфонсо Ролфо
|
1 | 0 | 0 |
| = | Батиста Гуидоти
|
1 | 0 | 0 |
| = | Валтер Баумер
|
1 | 0 | 0 |
| = | Вилхелм Себастиан
|
1 | 0 | 0 |
| = | Денис Дженкинсън
|
1 | 0 | 0 |
| = | Дечимо Компаньони
|
1 | 0 | 0 |
| = | Джузепе Навоне
|
1 | 0 | 0 |
| = | Емилио Романо
|
1 | 0 | 0 |
| = | Карло Онгаро
|
1 | 0 | 0 |
Брой победи – конструктори[редактиране | редактиране на кода]
| Марка |
|
|
| |
|---|---|---|---|---|
| 1. | Алфа Ромео
|
11 | 11 | 10 |
| 2. | Ферари
|
8 | 5 | 4 |
| 3. | Мерцедес-Бенц
|
2 | 2 | 0 |
| 4. | ОМ
|
1 | 3 | 2 |
| 5. | Ланча
|
1 | 1 | 3 |
| 6. | БМВ
|
2 | 0 | 0 |
| 7. | Фиат
|
0 | 1 | 1 |
| = | Чизиталия
|
0 | 1 | 1 |
| 9. |  Делайе
|
0 | 0 | 1 |
| = | Мазерати
|
0 | 0 | 1 |
Рали Миле Миля[редактиране | редактиране на кода]
| Год. | Пилот/Навигатор | Автомобил | Дистанция | Време | Ср. скорост | |
|---|---|---|---|---|---|---|
| 1958 |
|
Луиджи Тарамацо / Джовани Джерино
|
Ферари 250 GT | 1593 км (83,5 км)* |
55'02" | 91 км/ч |
|
|
Луиджи Вилоти / Армандо Зампиеро
|
Ферари 250 GT | 56'27" | |||
|
|
Паул-Ернст Щреле /  Хайни Валтер
|
Порше 356А | 57'18" | |||
| 1959 |
|
Карло Марио Абате / Джани Балцарини
|
Ферари 250 GT | 1453,3 км (188 км)* |
2ч06'16" | 89,3 км/ч |
|
|
Жан Гише / Герхарт Хапел
|
Ферари 250 GT | 2ч09'24" | |||
|
|
Жан Пиер Шилд / Пекорино
|
Ферари 250 GT | 2ч10'52" | |||
| 1961 |
|
 Гунар Андерсон / Чарли Ломандер
|
Ферари 250 GT | 1576 км (388,8 км)* |
3ч32'53" | 109,6 км/ч |
|
|
Джулио Кабианка / Пиерджорджо Проволо
|
Ланча Фламиния Z | 3ч39'06" | |||
|
|
Алберико Качари / Джанкарло Сала
|
Ферари 250 GT | 3ч40'06" |
* В скоби е дължината на скоростната отсечка, на която няма ограничения и се засича времето.