Морис Мерло-Понти

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Морис Мерло-Понти
Maurice Merleau-Ponty
френски философ

Роден
Починал
Погребан Пер Лашез, Париж, Франция

Националност Флаг на Франция Франция
Образование Парижки университет
Философия
Епоха Философия на 20 век
Школа Феноменология, екзистенциална философия
Идеи психология, метафизика, възприятие/перцепция, епистемология, изкуство
Повлиян
Повлиял
Морис Мерло-Понти в Общомедия

Морис Мерло-Понти (на френски: Maurice Merleau-Ponty, произношение [mɔʁis mɛʁlopɔ̃ti]) е френски философ феноменолог, силно повлиян от Едмунд Хусерл и Мартин Хайдегер. Той е в близки отношения с Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 14 март 1908 г. в Рош­фор сюр Мер, Франция. По­се­ща­ва (както Сартр) средно училище в Париж. През 1930 г. по­ла­га из­­­пи­та си по философия, след ко­е­то пре­по­да­ва в един ка­то­ли­чес­ки ли­цей в Бо­ве, а пос­ле в Шартр. За­вър­ш­ва спе­ци­а­ли­за­ция ка­то сът­руд­ник на На­ци­о­нал­ния цен­тър за на­уч­ни из­с­лед­ва­ния. Не­го­ви­ят докторат е озаг­ла­вен „Струк­ту­ра на по­ве­де­ни­е­то“ и из­ли­за от пе­­чат през 1942 г. От 1940 до 1944 е пре­по­да­ва­тел по фи­ло­со­фия в ка­то­ли­чес­кия ли­цей „Кар­но“ в Па­риж.

Мерло-Понти взе­ма учас­тие в съп­ро­ти­ва­та сре­щу гер­ман­с­ка­та оку­па­ция и на­пис­ва го­ля­мо­то си про­из­ве­де­ние „Фе­но­ме­но­ло­гия на въз­п­ри­е­ма­не­то“, ко­е­то пред­с­та­вя в Сорбоната за­ед­но с по-го­ре спо­ме­на­тия труд. Две­те ра­бо­ти му да­ват пра­во­то да пре­по­да­ва пе­да­го­ги­чес­ка пси­хо­ло­гия и фи­ло­со­фия пър­во в Лион, а след то­ва и в Па­риж. На 1 ап­рил 1952 г. ста­ва професор в Колеж дьо Франс – най-го­ля­ма­та по­чит за учен във Фран­ция. Нас­ле­дя­ва ка­тед­ра­та, ко­я­то пре­ди не­го е би­ла ръ­ко­во­де­на, на­ред с дру­ги, съ­що от Анри Бергсон и из­на­ся лек­ции пред пуб­ли­ка, дос­ти­га­ща да­леч из­вън кръ­го­ве­те на спе­ци­а­лис­ти­те.

Умира на 3 май 1961 година в Париж на 53-годишна възраст.

Идеи[редактиране | редактиране на кода]

В центъра на интересите му са взаимоотношението между човешкото съзнание и природата. Тя се отнася до външните събития и причинните им връзки. Съзнанието не е обект на казуалност. Затова подходящ метод за изучаване е феноменологията на възприятието. Според него същностните черти на съзнанието трябва да присъстват в латентен вид още на входа – във възприятието. Това предполага, че възприятието притежава самостоятелна избирателност, осмисленост, константност, независими от останалите психични процеси. Възприятието според Мерло-Понти е централен процес на човешката познавателна система, около което се организират останалите познавателни процеси.

Мерло-Понти разработва оригинална теория за въплътената субектност, в която подчертава централността на тялото за опита на човека. Според него присъствието на тялото в човешкия опит е абсолютно, защото съставлява основата, на която изпъква всяка предметност. Тялото оживява предметите, придава им своя пулс, то е възел на живи значения и затова може да се сравни с произведение на изкуството.

Мерло-Понти развива концепцията за ситуационна структура на преживяванията. За него човешкия опит е въплътен и историчен. Потокът на преживяванията е прекъснат, фрагментиран (дисконтинуален), във вид на ситуации, които представляват нещо като минисветове. Преживяването е относително прекъснато между ситуациите, но вътре в ситуациите е континуално, кохерентно и стабилно. Възприятието задава ситуационната структура на преживяване. Обикновеният човек живее с перцептивната вяра, че светът е такъв, какъв го представят сетивата му, защото възприема значения, а не стимули.

Влияние[редактиране | редактиране на кода]

Мерло-Понти поставя основите на ситуационно-феноменологичната психология. Привърженик на перцептивния подход към природата на съзнанието. Феноменологията е основа на френския екзистенциализъм и в годините след Втората световна война Мерло-Понти е част от кръга около водещата негова фигура, Жан-Пол Сартр. Познанието им датира още от студентските години, като се счита, че силно му е повлиял в неговото ранно политическо развитие. Участва в редакционната колегия на списанието „Модерните Времена“, като отговаря за политиката. В началото на 50-те възгледите им се раздалечават и те прекъсват контактите, като Мерло-Понти се посвещава изцяло на своите академични търсения. За съвременниците обаче етикетът „екзистенциалист“ го описва адекватно, при все философските му възгледи са от друго естество.

Феноменологическата естетика и когнитивните науки са области, в които днес по-често се споменава творчеството на Морис Мерло-Понти.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

На български език
  • Мерло-Понти, М. (2000) Видимото и невидимото. Следвано от работни бележки. Прев. С. Деянов. София: ИК „Критика и хуманизъм“. с. 312
  • Мерло-Понти, М. (1998) Хуманизъм и терор. Прев. Е. Грекова. София: ИК „Любомъдрие“. с. 240.
  • Мерло-Понти, М. (1997) Структура на поведението. София: Аргес.
  • Мерло-Понти, М. (1996) Философът и неговата сянка (антология). Прев. Боян Знеполски, С. Ковачев. София: ИК „Критика и хуманизъм“. с. 19
Английски преводи на френски оригинали
Година Оригинал на френски език Английски превод
1942 La Structure du comportement (Paris: Presses Universitaires de France, 1942) The Structure of Behavior, превод от Alden Fisher, (Boston: Beacon Press, 1963; London: Methuen, 1965).
1945 Phénoménologie de la perception (Paris: Gallimard, 1945) Phenomenology of Perception, превод от Colin Smith, (New York: Humanities Press, 1962) и (London: Routledge & Kegan Paul, 1962), подобрен превод от Forrest Williams, 1981; reprinted, 2002
1947 Humanisme et terreur, essai sur le problème communiste (Paris: Gallimard, 1947) Humanism and Terror: An Essay on the Communist Problem, превод от John O'Neill, (Boston: Beacon Press, 1969)
1948 Sens et non-sens (Paris: Nagel, 1948, 1966) Sense and Non-Sense, превод от Hubert Dreyfus и Patricia Allen Dreyfus (Evanston: Northwestern University Press, 1964).
1949 – 1950 Conscience et l'acquisition du langage (Paris: Bulletin de psychologie, 236, vol. XVIII, 3 – 6, Nov. 1964) Merleau-Ponty a la Sorbonne, resume de cours 1949 – 1952) Consciousness and the Acquisition of Language, превод от Hugh J. Silverman (Evanston: Northwestern University Press, 1973).
1951 Les Relations avec autrui chez l’enfant (Paris: Centre de Documentation Universitaire, 1951, 1975) 'The Child’s Relations with Others', превод от William Cobb, в The Primacy of Perception, ed. James Edie (Evanston: Northwestern University Press, 1964), pp. 96 – 155.
1953 Éloge de la Philosophie, Lecon inaugurale faite au Collége de France, Le jeudi 15 janvier 1953 (Paris: Gallimard, 1953) In Praise of Philosophy, превод от John Wild и James M. Edie, (Evanston: Northwestern University Press, 1963)
1955 Les aventures de la dialectique (Paris: Gallimard, 1955) Adventures of the Dialectic, превод от Joseph Bien, (Evanston: Northwestern University Press, 1973; London: Heinemann, 1974)
1958 Les Sciences de l’homme et la phénoménologie (Paris: Centre de Documentation Universitaire, 1958, 1975) Phenomenology and the Sciences of Man, превод от John Wild в The Primacy of Perception, ed. James Edie (Evanston: Northwestern University Press, 1964), pp. 43 – 95.
1960 Éloge de la Philosophie et autres essais (Paris: Gallimard, 1960) -
1960 Signes (Paris: Gallimard, 1960) Signs, превод от Richard McCleary (Evanston: Northwestern University Press, 1964).
1961 L’Œil et l’esprit (Paris: Gallimard, 1961) 'Eye and Mind', превод от Carleton Dallery в The Primacy of Perception ed. by James Edie (Evanston: Northwestern University Press, 1964), 159 – 190. Подобрен превод от Michael Smith в The Merleau-Ponty Aesthetics Reader (1993), pp. 121 – 149.
1964 Le Visible et l’invisible, suivi de notes de travail Edited by Claude Lefort (Paris: Gallimard, 1964) The Visible and the Invisible, Followed by Working Notes, превод от Alphonso Lingis, (Evanston: Northwestern University Press, 1968).
1968 Résumés de cours, Collège de France 1952 – 1960 (Paris: Gallimard, 1968) Themes from the Lectures at the Collège de France, 1952 – 1960, превод от John O’Neill (Evanston: Northwestern University Press, 1970).
1969 La Prose du monde (Paris: Gallimard, 1969) The Prose of the World trans. by John O’Neill (Evanston: Northwestern University Press, 1973; London: Heinemann, 1974

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Библиографии
Асоциации