Екзистенциализъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Kierkegaard.jpg
Nietzsche.later.years.jpg
Философите Сьорен Киркегор и Фридрих Ницше се смятат за основни в екзистенциализма, макар нито един от тях да не е използвал термина „екзистенциализъм“. Те предхождат екзистенциализма с около век.

Екзистенциализмът (от латински: existentia – съществувание, живот) може да се определи в най-общ и популярен смисъл като философия на съществуването. Въпреки разликите в доктрините на водещите философи екзистенциалисти[1][2], те имат нещо общо – възприемат човека като субект (а не като обект на изследването си), не само като мислещ субект, а по-скоро като действена, чувстваща, жива човешка личност[3][4] заедно с условията, при които съществува тази човешка личност, като отправна точка на своите философски разсъждения.

Екзистенциализмът е едно от най-влиятелните философски течения през първата половина на 20 век. Екзистенциалистката литература от този период е също силно развита и изразена.

Екзистенциализмът се разпространява след Първата световна война в Германия в периода на Втората световна война във Франция, а след Втората световна война и в останалите държави, например САЩ. Идейни извори на екзистенциализма са философията на живота, феноменологията на Едмунд Хусерл, религиозно-мистичното учение на Сьорен Киркегор.

Киркегор разглежда съществуващите религиозни и философски системи по отношение на това как човек използва своята лична свобода. Той намира всички тези системи за незадоволителни по отношение на отговора им за целта и смисъла на живота, затова формира възгледа, че всеки сам е отговорен за намирането и преследването на своя жизнена цел.

Фундаментална идея за екзистенциализма е мисълта на Сартр от книгата му „Екзистенциализмът е хуманизъм“, че при човека съществуването предшества същността. Човек се ражда, тоест започва съществуването си без да притежава същност. Същността на човека се формира като сбор от неговите избори. „Човек е осъден да избира“. Във всеки един момент човек е изправен пред правото и отговорността си да избира (как да постъпи във всяка една житейска ситуация). Всеки негов избор формира неговата същност. По този начин човек е напълно свободен да бъде това, което е избрал. Така стигаме до разбирането на екзистенциализма за свободата.

Най-съвременното въплъщение на екзистенциализма в психологията, теологията и други науки се основава на необходимостта от нови категории за разбирането на човешката личност и нейното битие. Тези науки осъзнават, че човешките същества не могат да бъдат описвани и изучавани само като материя с определени свойства или само като субекти, взаимодействащи главно с обкръжаващия ги свят на обектите.[5]

Същност[редактиране | редактиране на кода]

Проблемът „съществуване и същност“ е централен за екзистенциализма.

Според същността и съществуването си във вселената има три вида обекти:

  • нещата от природата – при тях съществуване и същност съвпадат;
  • нещата сътворени от човека – при тях същността предхожда съществуването, идеята за тях се ражда преди те да бъдат сътворени;
  • човекът – при него съществуването предхожда същността, защото за разлика от животните същността му не се свежда до неговата анатомия и физиология.

Той се появява на земята, и чак след това се самоопределя. Първоначално той не притежава същност, но после сам решава какво да прави и създаде от себе си. Човек е само това, което избере да бъде, откъдето идва и важността на избора. По този начин екзистенциализмът придава на човек цялата отговорност на неговото съществуване, но отбелязва и дадената му свобода за сътворение на себе си и света около себе си.

Екзистенциалните проблеми[редактиране | редактиране на кода]

Апокалиптичната действителност по време на двете световни войни предопределя основните и най-дискутирани теми от интелектуалците, повече или по-малко близки до екзистенциализма: човешкото съществуване, станало все по-трудно; абсурдността; страданието и смъртта; обезличаването на отделната личност и сгромолясването на разума.

Два типа екзистенциализъм[редактиране | редактиране на кода]

Могат да се определят два вида екзистенциализъм:

Критика на екзистенциализма[редактиране | редактиране на кода]

Херберт Маркузе критикува екзистенциализма, особено книгата на Сартр Битие и нищо, за това че проектира определени черти на модерното живеене, като супресивното общество, безпокойството, безсмислието върху същността на съществуването въобще.

Теодор Адорно, в неговата книга Жаргона на автентичността, критикува хайдегеровата философия, в нейната употреба на езика и особено за това, че представлява мистифицираща идеология на развитото индустриално общество и неговите силови структури.

Представители[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. John Macquarrie, Existentialism, New York (1972), pages 18 – 21.
  2. Oxford Companion to Philosophy, ed. Ted Honderich, New York (1995), page 259.
  3. John Macquarrie, Existentialism, New York (1972), pages 14 – 15.
  4. D.E. Cooper Existentialism: A Reconstruction (Basil Blackwell, 1999, page 8)
  5. http://plato.stanford.edu/entries/existentialism/
  • Колев, И., Гочева, Д., Паницидис, Х. Философия. Хронологична антология – От Талес до Дерида, Изд. „Анубис“, София, 2001.
  • Кратък философски речник, Изд. БКП, София, 1953.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]