Никифор Хумн

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Никифор Хумн
Νικηφόρος Χοῦμνος
византийски държавник и философ
Serres IM Prodromou Andronicos.jpg
Роден
около 1250 г.
Починал
16 януари 1327 г. (77 г.)

Никифо̀р Ху̀мн (на средногръцки: Νικηφόρος Χοῦμνος) е виден византийски учен, философ, повлиян от аристотелианството, и държавен деец от края на XIII - началото на XIV век, една от ключовите фигури на така наречения Палеологов ренесанс.[1] В продължение на единадесет години Никифор Хумн заема поста на главен министър на император Андроник II Палеолог. Хумн е известен и с напрегнатото интелектуално съперничество със знаменития му съвременник Теодор Метохит. Хумн е основател на манастира „Света Богородица Скоропослушница“ в Константинопол.[2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е около 1250/1255 година в Солун, втория по-големина град на Византийската империя, в изтъкнато семейство, дало няколко висши имперски служители - брат му Теодор също е дворцов служител.[3] Учи философия и риторика при Георгий Кипърец, бъдещия патриарх Григорий II Константинополски.[4] След завършването на образованието си, влиза в имперската бюрокрация. Около 1275 година с ниския ранг квестор е начело на посолство до монголския владетел на Илханат Абака хан.[3] Макар при Михаил VIII Палеолог Хумн да приема Лионската уния, при наследника му Андроник II Палеолог, строго православен и набожен, Хумн променя възгледите си. Около 1285 година той съставя панагирик за императора, в който подчертава не само добродетелите му и военните му успехи, но и противопоставянето му на Унията.[5] След това Хумн прави стремителна кариера - в началото на 1294 година, след смъртта на Теодор Музалон, Андроник II го прави мистик (частен секретар) и месазон (на практика пръв министър), а в 1295 година Хумн получава и длъжността каниклий и така оглавява имперската канцелария.[3][6] Както свидетелства Георги Пархимер, императорът все повече се оттегля от държавните дела, за да се отдава на пост и молитва, оставяйки на практика Хумн начело на управлението на държавата.[7] Нарасналото влияние на Хумн води до сблъсък със сваления патриарх Атанасий I Константинополски, за чието отстраняване в 1293 година Хумн може би е допринесъл. Конфликтът им, който вероятно се дължи на централистките тенденции в политиката на Хумн и на неговото класическо и хуманистично образование, е дълбок и включва взаимни обвинения в корупция.[8]

В 1303 година, след като планираният брак на дъщеря му Ирина с трапезундския инмератор Алексий II Велики Комнин, Хумн успява да я омъжи, въпреки съпротивата на императрица Ирина, за третия син на императора деспот Йоан Палеолог (около 1286 – 1308) и така да укрепи връзките си с управляващата династия.[9] След две години, обаче, Хумн е уволнен като месазон и заменен с Теодор Метохит.[3] По време на управлението си Хумн натрупва голямо богатство, особено имения в родната му Македония,[2] чрез подкупи, продажба на длъжности и на данъци - практики изключително популярни в Палеологовата бюрокрация.[10] Част от богатството си Хумн използва за създаване на фондацията на манастира „Света Богородица Скоропослушница“ (Горгоепикоос) в Константинопол.[2]

В 1309 – 1310 година Хумн е управител на родния си Солун, а след това се оттегля от обществения живот. През 20-те години на века е въвлечен в дълъга полемика с основния си интелектуален и политически съперник Теодор Метохит. Хумн осмива Метохит за отсъствие на яснота в писанията му, а Метохит го упреква за отсъствие на интерес към физиката и за непознаването му на астрономията, които Метохит смята за „висша форма на наука“. Около 1326 година Хумн се замонашва под името Натанаил в манастира „Исус Христос Филантроп“ в Константинопол, основан от дъщеря му Ирина. Там той умира на 16 януари 1327 година.[11]

Произведения и възгледи[редактиране | редактиране на кода]

Хумн е плодовит автор, силно повлиян от класиците, които изучава като малък.[12] Сред творбите му са риторични произведения, като евлогията на Андроник II, както и трактати по философия, особено върху теорията на елементите, метеорологията, космологията и теологията. Някои от тези трактати изглежда са написани по повод литературни събирания в двора, понякога водени от императора. От обилната му кореспонденция са запазени 172 писма.[2][13]

Във философските си произведения Хумн се проявява като „горещ и умел“ защитник на Аристотел.[14] Все пак той не възприема аристотелианството, а се опитва да даде строго рационално философско доказателство на доктрините на християнската теология.[13] При атаките си срещу Платоновата теория за формите и Плотиновите теории за душата, Хумн се опитва да обоснове християнските богословски твърдения.[15] Според френския византинист Родолф Гиян „с любовта си към античността, със страстта си, макар и малко сервилна, и с многообразието на познанията си, Хумн предвещава италианския хуманизъм и Западния Ренесанс“.[14]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Хумн има няколко деца от брака си с неизвестна жена:

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Craig, Edward. Routledge Encyclopedia of Philosophy. Taylor & Francis, 1998. ISBN 978-0-415-07310-3. с. 161.
  2. а б в г Kazhdan, Alexander (Ed.). Oxford Dictionary of Byzantium. Oxford University Press, 1991. ISBN 978-0-19-504652-6. с. 434.
  3. а б в г д е Kazhdan, Alexander (Ed.). Oxford Dictionary of Byzantium. Oxford University Press, 1991. ISBN 978-0-19-504652-6. с. 433.
  4. Angelov, Dimiter. Imperial ideology and political thought in Byzantium (1204–1330). Cambridge University Press, 2007. ISBN 978-0-521-85703-1. с. 59.
  5. Nicol, Donald MacGillivray. The last centuries of Byzantium, 1261–1453. Cambridge University Press, 1993. ISBN 978-0-521-43991-6. с. 102.
  6. Angelov, Dimiter. Imperial ideology and political thought in Byzantium (1204–1330). Cambridge University Press, 2007. ISBN 978-0-521-85703-1. с. 72, 77.
  7. Nicol, Donald MacGillivray. The last centuries of Byzantium, 1261–1453. Cambridge University Press, 1993. ISBN 978-0-521-43991-6. с. 102 - 103.
  8. Boojamra, John Lawrence. The Church and social reform: the policies of Patriarch Athanasios of Constantinople. Fordham University Press, 1993. ISBN 978-0-8232-1335-1. с. 98–99, 101–102, 125.
  9. Boojamra, John Lawrence. The Church and social reform: the policies of Patriarch Athanasios of Constantinople. Fordham University Press, 1993. ISBN 978-0-8232-1335-1. с. 99.
  10. Angelov, Dimiter. Imperial ideology and political thought in Byzantium (1204–1330). Cambridge University Press, 2007. ISBN 978-0-521-85703-1. с. 278 – 279.
  11. Kazhdan, Alexander (Ed.). Oxford Dictionary of Byzantium. Oxford University Press, 1991. ISBN 978-0-19-504652-6. с. 433 - 434.
  12. Nicol, Donald MacGillivray. The last centuries of Byzantium, 1261–1453. Cambridge University Press, 1993. ISBN 978-0-521-43991-6. с. 164.
  13. а б Ierodiakonou, Katerina, Börje Bydén. Byzantine Philosophy. // Stanford Encyclopedia of Philosophy. Stanford University, 2008. Посетен на 1 май 2017.
  14. а б Vasiliev, Alexander A. History of the Byzantine Empire, 324–1453. University of Wisconsin Press, 1958. ISBN 978-0-299-80926-3. с. 700 - 701.
  15. Moutafakis, Nicholas J. Byzantine philosophy. Hackett Publishing, 2003. ISBN 978-0-87220-563-5. с. 204 - 205.
  16. Necipoğlu, Nevra. Byzantine Constantinople: monuments, topography, and everyday life. BRILL, 2001. ISBN 978-90-04-11625-2. с. 239 – 240.
  17. Nicol, Donald MacGillivray. The last centuries of Byzantium, 1261–1453. Cambridge University Press, 1993. ISBN 978-0-521-43991-6. с. 152.
  18. Cavallo, Guglielmo. The Byzantines. University of Chicago Press, 1997. ISBN 978-0-226-09792-3. с. 137.
Теодор Музалон месазон на Византийската империя
(1294 – 1305)
Теодор Метохит
     Портал „Македония“         Портал „Македония