Портал:История на България/Избрана статия/април
Първата българска държава (наричана още Дунавска България в отличие от Волжка България) е държава на ранните прабългари и славяни, просъществувала на Балканския полуостров и прилежащите му части от Югоизточна Европа от 680 до 1018 г. Неин основател е кан Аспарух, който след разпадането на Велика България довежда част от прабългарските племена в днешни Бесарабия и Добруджа, влиза в контакт с местните славянски племена и принуждава Византия да му плаща данък през 681 г. Първоначално столицата ѝ е в Онгъла, впоследствие се установява в Плиска, в края на 9 век - във Велики Преслав, а след превземането и от византийците в края на 10 век се премества в Охрид.
Най-голямото си териториално разширение Първата българска държава достига през 9 век, когато към първоначалните територии по Долен Дунав са присъединени области в Тракия и Македония, части от днешни Албания, Сърбия и Румъния, а също и част от Северното Черноморие (до река Днепър). През същия период настъпва централизация на държавното управление. Тя е съпроводена с процеси на асимилация и консолидиране на разнородните групи от населението в средновековната българска народност, общият език на която се развива на основата на славянския. През 864-866 г. при княз Борис I християнството става държавна религия, което води до значителни промени в културния живот на държавата и т. нар. Златен век на цар Симеон I. При същия владетел българите правят продължителни, но безуспешни опити да завладеят столицата на Византия, Константинопол.
Българо-византийските войни, наред с нашествията на унгарци, печенеги и руси, водят до отслабване на държавата и падане на столицата Преслав под византийска власт през 971 г. Движението на комитопулите води до възраждане на държавността в Югозападна България, но близо половинвековната борба на цар Самуил с император Василий II завършва с окончателна победа на Византия и край на Първата българска държава. Още...