Символизъм (литература)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
За символизма като направление в изкуството виж Символизъм.

За начало на Европейския символизъм започва да се говори след сонета на Шарл Бодлер „Съответствия“. Приема се, че той е основополагащ за символизма. Именно Бодлер създава темата за универсалните аналогии, според която целостта е осъществена посредством мистическа връзка между нещата. Тази връзка се долавя интуитивно от твореца и се изразява чрез символите.

Философска основа на Символизма[редактиране | редактиране на кода]

Страница от книгата на Емил Верхарен La Guirlande des dunes, 1907

Философската основа на символизма е неоплатонисткото разбиране за тукашния свят като несъвършено отражение на един по-висш, идеален свят. Поетическият език чрез способността си да прави единни, тъждествени, разделените същности е път към единението, към целостта. При символизма се появява полисемантичност на езиковия знак. Всяка дума има претенцията да принадлежи с еднакво основание на синонимен и омонимен ред от значения. Символизмът изостря сетивата за онова, което е извън словото и се движи на границата между смисъла и безсмислицата, което изисква владеенето на особен език, този на мълчанието. Символизмът е шумен като манифести, но вглъбен като поетически изказ. Символистите отричат разликата между проза и поезия. Всичко е поезия, когато е свързано с музикалността, която отделя изкуството от не изкуството. Думите са сродни с музиката и положени в нея, а поетът трябва да разкрие тяхната музикалност. Френският символизъм сваля опозицията добро зло, поставя грозното на мястото на изящното (Цветя на злото на Бодлер).

Представители[редактиране | редактиране на кода]

Най-известните представители на символизма са поетите Шарл Бодлер, Стефан Маларме, Пол Верлен, Артюр Рембо, Емил Верхарен, Жан Мореас, Александър Блок, писателите Жорис-Карл Юисманс и Пол Адам, драматурзите Морис Метерлинк и Огюст Вилие дьо л'Ил-Адам.

Символизмът в България[редактиране | редактиране на кода]

В България символизмът достига през първите години на XX век, когато много от младите поети започват да пишат в този стил. Сред тях са Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Христо Ясенов, Емануил Попдимитров.

Снимка на литературния кръг „Хиперион“ - Иван Радославов, Вичо Иванов, Моис Бенароя, Мирослав Минев, Теодор Траянов

Съществуват разногласия по отношение на поетичния манифест на символизма, на първата поетична творба, написана в съответствие с новата естетика на символизма. Това място си оспорват „Песен на песента ми“ на Яворов и „Новият ден“ на Теодор Траянов. Според Симеон Хаджикосев въпросът дали Яворов е символист или не има еднозначен отговор, но по отношение на българския символизъм той е фигура, която има аналогично значение на това на Бодлер за френския. С. Хаджикосев изтъква, че самият Яворов никога не се е смятал за символист, не е участвал в кръговете на младите поети символисти, а когато започва да излиза печатния орган на символистите сп. Звено (1914), той вече е приключил творческото си дело. Езикът на Яворов според С. Хаджикосев не се идентифицира напълно със символистичния език, защото символистичният канон предполага винаги един втори пласт на езика, който липсва при Яворов. Всъщност той заема символистични клишета, които впоследствие да разруши. Ако при Теодор Траянов откриването на ценностите е финалният акорд на поезията му, то при Яворов се започва с това разрушаване, чиято история поезията му описва.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Блуждаеща естетика, съст. Стоян Илиев, С., 1992.
  • Добрин Добрев. „Огледалният свят на българския символизъм“. – В: Интерпретации на класически текстове от българската литература – I. Шумен: Глаукс, 1992.
  • Добрин Добрев. Символите в творчеството на българските символисти. София: Сиела, 2000, 395 с.
  • Добрин Добрев. Справочник на символите в българския символизъм. Шумен: Глаукс, 1996, 263 с.
  • Йордан Ефтимов. Божествената математика: Тревожната хетероклитност на българския символизъм. ИК „Просвета“, София, 2012.
  • Стоян Илиев. Естетическите програми на френските и руските символисти. С, БАН, 1979.
  • Стоян Илиев. Пътищата на българските символисти. С., 1981.
  • Александър Йорданов. Своечуждият модернизъм: Литературно-критическото изразяване на Димо Кьорчев, Иван Радославов и Гео Милев. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 1993.
  • Иван Младенов. Теодор Траянов в развитието на българския символизъм. АИ „Проф. Марин Дринов“, С., 1997.
  • Слово и символ, съст. Стоян Илиев, С. 1979.
  • Симеон Хаджикосев. Българският символизъм. С., 1979.
  • Симеон Хаджикосев. Българският символизъм и европейският модернизъм. С., Наука и изкуство, 1974.