Направо към съдържанието

Пейо Яворов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Яворов)
Вижте пояснителната страница за други личности с името Яворов.
Пейо Яворов
български поет
Яворов през 1912 г. Източник: ДА „Архиви“
1912 г.
Роден
Пейо Тотев Крачолов
Починал
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Литература
ПсевдонимПейо Яворов, Джемо, И. Крачев, Отело, Пейчо
Жанровелирика
Течениесимволизъм
Семейство
БащаТотю Крачолов
МайкаГана Крачолова
СъпругаЛора Каравелова (1912 – 1913)
Деца0
Подпис
Уебсайт
Пейо Яворов в Общомедия

Пѐйо То̀тев Крачо̀лов, по-известен като Пѐйо Я̀воров, е български поет символист и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, смятан за един от най-големите български поети на XX век. Използва псевдоними като Джемо, И. Крачев, Отело, Пейчо.[1]

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в град Чирпан на 13 януари (1 януари стар стил) 1878 година.[2]

Къща музей на Яворов в Чирпан
Снимка на Пейо Яворов (прав) със семейството си в Чирпан, 1889 г.

Завършва V гимназиален клас в Пловдив. От 1897 до 1901 година работи като телеграфопощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Поморие, София. По това време той симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия. След 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. От 1901 до 1902 година редактира нейния легален орган вестник „Дело“. През 1902 година на Х македонски конгрес е избран за член на ВМОК Станишев-Карайовов.

За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902 година. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България. Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“, „Илинден“. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във вестник „Глас македонски“. Четник е на Яне Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев“ (1904). На Кюстендилския конгрес на ВМОРО е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО. В 1909 година издава мемоарно-есеистичната си книга „Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902 – 1903“. Личен приятел на Пейо Яворов е и Пейо Гарвалов – драмски войвода на ВМОРО, също от Чирпан.[3] Константин Крачолов, първи братовчед на Пейо Яворов, загива като войвода в Ресенско през 1906 година.[4]

Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл“ и се превръща в неделима част от него, е поемата „Калиопа“. През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от Пенчо Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).

Командирован на няколко пъти в чужбина за усъвършенстване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия. През 1905 година става близък приятел с Дора Габе. През 1906 г. се влюбва в Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров, но скоро след това, при едно от своите пътувания (1910 година) изпраща към последния ѝ дом своята възлюбена, която умира от туберкулоза в санаториум и е погребана в Париж, Франция. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници“, която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скептицизъм и прозрения за вечните въпроси, що никой век не разреши, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане.

През март 1908 година, по време на Кюстендилския конгрес на ВМОРО, въпреки че не присъства лично, е избран единодушно от делегатите за съветник (допълнителен член) на нейното задгранично представителство. Няколко дни по-късно напуска работата си в Народната библиотека в София и се заема изцяло с проблемите на ВМОРО.[5]

През 1910 година излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците“, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, сравняван с този на Христо Ботев. Същата година участва във възстановяването на революционната организация и е избран за запасен член на нейния Централен комитет.[6]

Партизански взвод 15 на Македоно-одринското опълчение, седналият е Пейо Яворов. Отпред Коста Митев Саракостов (Адмирала) от Доганхисар и Иван Цървенков (Червенков) от Прилеп, отзад Любен Казаски от Търново, Григор Белокапов от Кюстендил, Тодор Ветренски от Ветрен, Георги Венедиков от Самоков и Христо Иванов от Долно Драглища, Кавала, 8 октомври 1912 г. Източник Държавна агенция „Архиви“

При избухването на Балканската война през 1912 г. е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета № 15, съставена от 9 души.[7][8] Придвижва се по долината на река Места и излиза на Бяло море при Кавала.[9] Награден е с кръст „За храброст“.[10] Става първият кмет на Неврокоп след освобождението му в 1912 година.[11]

Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 година, малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 година, когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914[12] поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Тялото на поета е погребано в парцел 46 на Централните софийски гробища.[13]

Творчеството и поезията на Яворов са пропити с трагизъм, породен от драматичния му живот, пълен с разочарования. Голямо разочарование му нанася решението на баща му да прекрати образованието му и да започне работа в телеграфната служба. В кръга „Мисъл“ той среща разбиране и получава псевдонима си Яворов от Пенчо Славейков, но поезията не го удовлетворява – той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония. Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, когато той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателство с Яне Сандански. Последната капка за Яворов са смъртта на Мина Тодорова и обвиненията в убийството на Лора, които го довеждат до самоубийство. До края на живота си другарува и кореспондира с водача на ВМОРО Тодор Александров, а също и изпълнява негови поръчки.[14] Смята се, че отровата и пистолетът, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самия писател от Тодор Александров.[15] Дългогодишното им приятелство е крито дълги години от социалистическата историография.[16]

Родната къща на поета в Чирпан е превърната в музей през 1954 година. Домът му в София също е музей. Негов личен архивен фонд се съхранява в Държавна агенция „Архиви“.[17] През 2008 година Министерството на пощите и съобщенията в Република Армения в знак на признателство за застъпничеството на поета и творбата му „Арменци“ посветена на мъчениците на Арменския геноцид, издава пощенска марка с лика на поета.

Пощенска марка с лика на Пейо Яворов от 2008 г.

Памет

[редактиране | редактиране на кода]

На Пейо Яворов е наречен булевард в София (Карта), квартал в София, както и връх в Антарктика.

Творби

[редактиране | редактиране на кода]
„Гоце Делчев (С четири портрета и две снимки от писма)“, от Пейо Яворов. Първо Издание, меки  корици, 106 стр, формат 200/135 мм. Издание на Олчевата книжарница, София, 1904 г. Печатница на Хр. Г. Данов – Пловдив.
„Гоце Делчев“, 1904 г., с автограф от Яворов
Титулната страница на „Хайдушки копнения“, 1909 г.

Стихосбирки:

„Стихотворения“ 1901 г.

„Стихотворения“ 1904 г. (преработено издание)

„Безсъници“ 1907 г.

„Подир сенките на облаците“ 1910 г. (антология; съдържа творбите от „Стихотворения“ и „Безсъници“ плюс „Прозрения“ и „Царици на нощта“)

„Подир сенките на облаците“ 1924 г. (преработено издание от Яворов преди смъртта му; издадено посмъртно)

  • „Македония“
  • „Гоце Делчев“, 1904
  • „Подир сенките на облаците“
  • „В полите на Витоша“
  • „Хайдушки песни“
  • „Две хубави очи“
  • „Заточеници“
  • „Евреи“
  • „Градушка“
  • „Ще бъдеш в бяло“
  • „Сенки“
  • „Две души“
  • „Вълшебница“
  • „Обичам те!“
  • „Лист отбрулен“
  • „Арменци“
  • „Маска“
  • „Песента на човека“
  • „На нивата“
  • „Честит е“
  • „Калиопа“
  • „Напред“
  • „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“
  • „Хайдушки копнения“
  • „На Лора“
  • „Проклятие“
  • „Песен на песента ми“
  • „Месалина“

Галерия

[редактиране | редактиране на кода]
  • Снимка от ранните години на поета
    Снимка от ранните години на поета
  • Мина Тодорова, 1906 г.
    Мина Тодорова, 1906 г.
  • Яворов с трупата на Народния театър, 1910 г.
    Яворов с трупата на Народния театър, 1910 г.
  • Лора Каравелова (първата вляво) със свои съученички
    Лора Каравелова (първата вляво) със свои съученички
  • Паметникът на поета в Кюстендил, 1929 г.
    Паметникът на поета в Кюстендил, 1929 г.
  • Паметникът на поета в Борисовата градина „от признателните арменци“
    Паметникът на поета в Борисовата градина „от признателните арменци“
  • Тодор Александров и Пейо Яворов след първия опит на поета за самоубийство
    Тодор Александров и Пейо Яворов след първия опит на поета за самоубийство
  • Къща музей „Пейо Яворов“ на улица „Раковски“ в София
    Къща музей „Пейо Яворов“ на улица „Раковски“ в София
  • Яворов със съпругата си Лора, 1912 г.
    Яворов със съпругата си Лора, 1912 г.
  • Кръгът „Мисъл“ – П. П. Славейков, Яворов, П. Ю. Тодоров и д-р Кр. Кръстев.
    Кръгът „Мисъл“ – П. П. Славейков, Яворов, П. Ю. Тодоров и д-р Кр. Кръстев.
  • Гробът на Яворов в Централните софийски гробища
    Гробът на Яворов в Централните софийски гробища

Издания

[редактиране | редактиране на кода]
  • Пейо Яворов. Съчинения в седем тома. Т. 1: Стихотворения. С., Захарий Стоянов, 2010; Т. 2. Проза. С., Захарий Стоянов, 2011.
  • Юлиан Модест, Куньо Вълев, Пею Яворов. Есперантски песни. София, Съюз на слепите, 2008. с. CD.

Критика за Яворов

[редактиране | редактиране на кода]
  • Теменуги. Другият роман на Яворов (сб.), изд. Литературен вестник, София, 1998

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 34, 43, 74, 76.
  2. ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 380 – 381.
  3. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 194.
  4. ↑ Бошнакова, Милкана. Яворов и Македония, www.kultura.bg. Посетен на 1 юли 2019 г.
  5. ↑ Николов, Н., Средков, Р. – „Война за национално освобождение и обединение 1912 – 1913“, София, 1989, Военно издателство, стр. 87
  6. ↑ Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 15.
  7. ↑ ДВИА, ф. 422, оп. 1, д. 1, л. 145.
  8. ↑ Радев, Иван. Старши подофицер Пейо К. Яворов (Страници за участието му в Балканската война) // Електронно списание LiterNet, 21.02.2013, № 2 (159), 21 февруари 2013 г. Посетен на 9 август 2014.
  9. ↑ Генов, Георги. Беломорска Македония : 1908 - 1916. Toronto, New York, Благотворително издание на бежанците от Вардарска и Егейска Македония, емигранти в САЩ и Канада, Veritas et Pneuma Publishers Ltd., Multi-lingual Publishing House, 2007. ISBN 978-954-679-146-4. с. 198.
  10. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 812, 892.
  11. ↑ Генов, Георги. Беломорска Македония : 1908 - 1916. Toronto, New York, Благотворително издание на бежанците от Вардарска и Егейска Македония, емигранти в САЩ и Канада, Veritas et Pneuma Publishers Ltd., Multi-lingual Publishing House, 2007. ISBN 978-954-679-146-4. с. 125.
  12. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 546.
  13. ↑ „София помни“
  14. ↑ Мария Чипилева, Яворов купувал динамит за ВМОРО, в. „Новинар“, 26.03.2004 г.
  15. ↑ Милка Марковска, Дружбата между Яворов и Тодор Александров, promacedonia.org
  16. ↑ Цочо Билярски. Пейо Яворов и Тодор Александров. Приятели в живота, съратници в борбата, УИ „Св. Климент Охридски“, 2000.
  17. ↑ ДАА, Фонд № 10К, оп.1

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
Тази статия се основава на материал от Словото Архив на оригинала от 2004-03-10 в Wayback Machine., използван с разрешение.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Уикиизточник
Уикиизточник
Уикиизточник разполага с оригинални творби от:
Пейо Яворов
? → кмет на Неврокоп
(1912 – 1913) 		→ Илия Попиванов
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Биографии“         Портал „Биографии“          Портал „Литература“         Портал „Литература“          Портал „Македония“         Портал „Македония“          Портал „История на България“         Портал „История на България“          Портал „Османска империя“         Портал „Османска империя“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Пейо_Яворов&oldid=12276207“.