Симеон Стойков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Симеон Стойков Петров
воевода и политик
Симеон Стойков Петров 
Симеон Стойков като депутат през 1886 г.
Роден: 1851 г.
Починал: 1940 г. (89 г.)
Поморие, България
Народен представител в:
УС   VIII ОНС   XX ОНС   XXI ОНС   

Симеон Стойков Петров (1851-1940) е български революционер и политически деец, познат като Симеон Стойков.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е през 1851 г. в Твърдица. Син на Стойко Петров, шивач и кръчмар, в чиято къща Васил Левски се е укривал през три от петте си известни посещения в Твърдица[1]. Брат на Стефан Стойков, революционер и деятел на освобождението, и на Кина Стойкова, известна местна помагачка на революционери.

До Освобождението[редактиране | редактиране на кода]

Сестра му Кина Стойкова разказва как веднъж посрещнали Васил Левски в къщата, без други, освен Стойко, Стефан и Симеон да знаят кой е. Непознатият дошъл, представил се за търговец, двамата братя скочили да го посрещнат. На гости на Стефан била тогава и Райна Попгеоргиева, все още неизвестна. Стефан оживено се разговорил с непознатият и станало дума, че той му помогнал да се прибере от Румъния. Запели песни, първо народни, после патриотични, а мъжете останали да си говорят през нощта. После по този разказ и по лицето Кина разбира, че това е бил Апостолът.

Симеон учи в училище в Търново, където двамата с брат си квартируват при Стефан Стамболов, с когото се познават още от ранна възраст. После заминава при брат си да учи в Одеса(юнкерско пехотно училище), като Стефан Стойков вече е приятел с Христо Ботев, учещ там, и към тях се присъединява и Стамболов. Стефан Стойков обаче отива да учи във Франция и оставя групата в Одеса.

Стефан и Симеон вземат участие в Старозагорското въстание. Стамболов отишъл лично при тях, за да ги включи в начинанието[2]. Кина Стойкова разказва за премеждията по-късно[3]. Според нея непознатият (Стамболов) заминал някъде с брат ѝ Стефан а тя когато попитала Симеон какво става, той ѝ дал заръки – да опече голямо количество хляб и да отиде в местността Падилата, където да пее народни песни (знак за събиране на четата). Събрали общо 24 четници и с две каруци оръжие и храна потеглили.

Разгромът на въстанието заварва група от общо 22 човека да се връщат към Твърдица. Стефан Стойков успява да спаси четата и Стамболов, но не е толкова благосклонна съдбата към по-младият Симеон. Според мемоарите му, в село Елхово, на път за Твърдица е разпознат от арменец на име Андроник, който почва да го вика по име и да обяснява кой е. Първоначално Симеон се направил че не го чува, после и на глухоням. Но арменецът продължил да настоява. Тогава Симеон побягнал. Спасила го съобразителността му – с един кат дрехи и кон, задигнат от отворен двор, той се понесъл към Сливен, където слязъл, поизмил се, натирил коня и се преоблякъл. Влязъл в местна пивница, където „се сприятелил“ с двама турци, на които се представил за успешно сключил сделка търговец и ги черпил до късно.

След няколко дни го арестуват, като разпитът води лично известният Тосун Паша от Пловдив – „човек неграмотен и свиреп“[4]. Той доказал описанието. Вярвайки, че в лицето на Симеон е заловил „баш комита“, започнал да го измъчва и стигнал до там да му вади зъби с нагорещени клещи. Симеон нищо не признал, а Тосун бил разколебан от явилите се двама турски свидетели от Сливен, които заявили, че същият ден същият човек в други дрехи е пил с тях в посочена пивница. Пуснал воеводата, но по-скоро за да не буни духовете с недоказано наказание.

Кина разказва за тези дни като за най-страшните. Няколко седмици Симеон бил между живота и смъртта, в треска, срещу която го повивали в кожи. Получил инфекция, която слязла и в гърлото от разкъсаната уста. Криели го и от турците, които можело всеки момент да размислят, но и от своите – защото приближаването на който и да е комита до къщата, в която го прибрали, означавало поне нов арест, което си било равно на смъртна присъда. Все пак ужасът се разминал, подпомогнат може би и от скорошната смяна на Тосун Паша на поста.

По време на Априлското въстание твърдичани съдействат на четата на Стоил Войвода. Идеолог е Стефан Стойков, а след разгрома на въстанието Симеон за кратко емигрира в Плоещ.

Освободителна война(1877-1878)[редактиране | редактиране на кода]

По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. е войвода на чета опълченци. Спомага създаването на четата на свещеник Нягол, зачислявайки му 10 човека от четата си.

Руското командване отказва на твърдичани да участват в бойните действия и им разпорежда да водят действия в тила на врага. Стефан трябва да е разузнавач в тила, а Симеон да води чета и да помага на русите и на брат си. Четата няма да е на фронта, а ще води партизански боеве. Това особено много разочарова Симеон и четниците.

За организацията на четата Симеон се свързва с Панайот Хитов[5], който му помага. Първоначално четата е над 100 човека. Стефан дава на брат си Симеон Стойков информация за нахождение на множество комити, действащи поединично, които скоро биват включени в четата. Симеон се свързва и с руското командване в Горна Оряховица, където е представен на предния руски отряд.

След нахлуването на Сюлейман паша в Твърдица, четата минава в движение и се занимава с неутрализиране на турските заслони с картечни гнезда в региона през лятото на 1977. В боевете при напредването на бойците на Гурко и Калитин през Балкана се включват и много турски опълченци[6]. Те биват отблъснати в битка от армията[7] и попадат в клопка от четата на Симеон, която е чакала друга турска армия в засада на брода при село Атлари, но като чува стрелбата бързо се включва. В боя загива свещеникът Ангел Братоев. Вторият фронт води до разгром на турците, които се разпръсват и бягат. Четата ги преследва и се натъква на над 60 изклани жътварки, които бягащите турци колели за отмъщение. В отговор четата подпалила турското село Оризари(Чалтъкчия)[8].

На връх Нова година, на първи януари 1878, четата успяла да удари изненадващо турски пехотен батальон, който готвел засада на настъпващите руснаци в местността Предела[9]. Възможно е бройката да е преувеличена, предвид сведението че около Твърдица са оставени само три пехотни батальона[10], или да става дума за турски доброволци, а не редовна войска. В обратният случай действията на четата на Симеон Стойков са ключови за освобождението на района и прохода.

Парадът на Освобождението в Твърдица е поведен от Александър Пушкин (син). Втори руски ескадрон, воден от известният в района майор Кардашевски дефилирал на мегдана, а в редиците му била и четата на Симеон. Самият Симеон бил произведен в звание капитан и бил сред руските офицери[11]. Това не е необичайно - Симеон има руско военно образование и вероятно още от Одеса е имал чин, а и други опълченци - например Ильо войвода – са получавали такъв чин от руската армия. Рапортувал на парада на майор Кардашевски, който показно го прегърнал след рапорта. Това бил моментът, в който твърдичани с изстрели и викове приветствали освобождението си[12].

След освобождението[редактиране | редактиране на кода]

Симеон съдейства на руската власт като комендант. Избран е за кмет на Твърдица и като такъв го заварва Съединението. През сръбско - българската война не е имало наборна политика и поради това Симеон в качеството си на кмет прави мобилизацията. Той лично я прави в Твърдица, а комитите му обикалят по другите села да мобилизират населението. Списъците от войната не са запазени но е потвърдено участието на 39 твърдичани в Сръбско – българската война[13]. На частичните избори през 1886 е избран за депутат (Каравеловата партия) и сдава кметският пост.

Приятелството на семейството със Стамболов води и до обратен ефект. Според твърдения на роднини, Симеон Стойков е бил в откровено враждебни отношения с Никола Обретенов, стигнали дори до бой. Първоначално е бил в добри отношения със Захари Стоянов, но при едно посещение се скарват. Посещението е свързано вероятно с цензурата и опитът на Симеон Стойков да издаде мемоари. Симеон бегло споменава Захари Стоянов, за Обретенов мълчи, като това е взаимно - и Стоянов, и Обретенов игнорират присъствието на твърдичани в революционните действия. Това не е изключение - историографията неглижира и постиженията на Хитов, битката за Елена и много други събития и имена, свързани с русофилските кръгове.

Симеон получава смъртна присъда по време на стамболовия режим. Не са ясни подробности около смъртната присъда (около 1887). Стамболов е параноичен към заговори и е възможно да е негово внушението, макар че нищо не предполага Твърдица да е участвала в бунтове. Във всеки случай не е изключено присъдата да е и по линия на старият противник – Обретенов, който потушава бунтовете на русофилите в Тутракан, Русе и Силистра, а помилването да е дошло от Стамболов. По същите обвинения осъден(макар и с по-лека присъда, предвид че не е бил депутат) е и Панайот Хитов, който е спомогнал за сформирането на четата на Симеон Стойков при Освобождението.

През 1907 г. Симеон Стойков се преселва в Поморие[14](Анхиало), след големия пожар, който унищожава стария град. Купува земи и е един от първите в района, който внася земеделска техника. Там умира през 1940.

Наследство[редактиране | редактиране на кода]

Какъвто и да е случаят със смъртната присъда, той допринася за изхвърлянето на Симеон от историографията по онова време. Със цар Фердинанд, търсещ одобрение от Русия се появяват нови надежди за слава на четниците, но скоро те са попарени – придворните историографи се отнасят откровено подигравателно към четниците. Цензурата го отрича, като официално през времето на Фердинанд признават само 7 чети[15], а останалите бавно си пробиват път в годините, като много са забравени.

Въпреки това обаче твърдишките воеводи получават място в историята, защото те живеят в спомените и разказите на краеведите и в собствените мемоари на Симеон. Освен това Симеон Стойков оставя и много голям род, който в момента живее основно в Твърдица, Поморие, Бургас и София. Има паметна плоча – в Твърдица и паметник в Поморие, както и улици, кръстени на него в София и Поморие.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Михнев, И.Ж., Сведения от 10.11.1940 г.
  2. Тодоров, Л. Автобиография, 1935 г.
  3. Попов, Лука Ст., Сведения от 06.04.1941 г.
  4. Балкански, Т., Осман Нури ефенди – големият помак на българите, ИК ЗНАК, В.Търново, 1994 г.
  5. Стоянов, Т., Твърдица в миналото, Твърдица, 2007 г.
  6. Сливенско дело, бр.6/14 януари 1978 г.
  7. Сливенско дело, Боят при Оризари, бр.6, 14 януари 1978 г.
  8. Стоянов, Т., Твърдица в миналото, Твърдица, 2007 г.
  9. Стоянов, Т., Твърдица в миналото, Твърдица, 2007 г.
  10. Босолов, С., Сведения от 10.10.1944 г.
  11. По Стоянов, Т., подкрепен от сведенията на Кина Стойкова. Потомците съхраняват и снимка на воеводата с руската войска в капитанска униформа.
  12. Стоянов, Т., Твърдица в миналото, Твърдица, 2007 г.
  13. Стоянов, Т., Твърдица в миналото, Твърдица, 2007 г.
  14. Кратка биография на Симеон Стойков, посетен на 28.06.2013
  15. ДВ 7/07/12/1898 – указ 239.