Йосиф Гурко

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Гурко)
Направо към навигацията Направо към търсенето
Йосиф Гурко
генерал-фелдмаршал
Gurko IV.jpg
Информация
Служил на Flag of Russia.svg Руска империя
Командвания лейбгвардейски Конно-гренадирски полк
Преден отряд
Западен отряд на Гурко
Войни Руско-турска война (1877-1878)
Битки Шипченска битка (юли 1877)
Битка при Стара Загора
Битка при Нова Загора
Битка при Джуранли
Битка при Горни Дъбник
Битка при Телиш
Битка при Правец
Преминаване на Западния отряд на Гурко през Стара планина
Битка при Ташкесен
Битка при София
Битка при Пловдив
Превземане на Одрин

Роден
Починал
Йосиф Гурко в Общомедия

Йо̀сиф Владѝмирович Ромѐйко-Гу̀рко е руски офицер, генерал-фелдмаршал, граф, изиграл основна роля в Руско-турската война от 1877–1878, в която се отличава като суров, но способен, решителен и енергичен пълководец, служещ за пример на своите войници, делейки всички трудности наравно с тях. За своя голям принос в Освобождението, Гурко е особено почитан в България, където редица населени места и улици носят неговото име. Образът му обаче също е помрачен от неговата по-късна дейност като генерал-губернатор на Варшава в 1883–1894 – период, запомнен в полското общество със своите бруталност и фанатизъм в налагане на политиката на насилствена русификация.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Йосиф Гурко е роден на 28 юли 1828 г. в Новгород, Руската империя, в семейството на потомствен дворянин от беларуски произход. Ориентира се към военна кариера. Завършва Императорския Пажески корпус (1846) и постъпва на служба като корнет в Гвардейския хусарски полк. Капитан (1857). Завършва курсовете на Генералния щаб. Адютант на император Александър II (1860) и полковник (1861).

Командир на IV-и Хусарски Мариуполски полк (1866). Повишен в звание генерал-майор и член на императорската свита (1870). Командир на Гренадирски полк, а от 1873 г. на бригада от II-а Гвардейска Кавалерийска дивизия. Участва в боевете при Белбек по време на Кримската война и освобождаването на руските селяни от крепостна зависимост (1862 – 1866). Повишен е във военно звание генерал-лейтенант и назначен за командир на II-а Гвардейска Кавалерийска дивизия (1876).

Участие в Руско-турската война (1877 – 1878)[редактиране | редактиране на кода]

Портрет от албума на Михаил Газенкампф, 1877–1878 година
„Гурко на Балканите
Картина на руския художник Павел Ковалевски, 1891 година

Йосиф Гурко се отличава със службата си по време на Руско-турската война (1877 – 1878). Командир е на Предния отряд на Руската армия на Балканския полуостров. В неговия състав е и Българското опълчение.

В първите дни на войната превзема град Търново. Установява контрол над проходите в средната част на Стара планина във взаимодействие с Габровския отряд (командир генерал-майор Валериан Дерожински). Превзема Шипченския проход и гр. Стара Загора, предизвиквайки паника в Цариград. След прехвърлянето на османски подкрепления в Южна България (Централна османска ормия, командир Сюлейман паша) и последвалите боеве при гр. Нова Загора, с. Джуранли (дн. Калитиново) и гр. Стара Загора отстъпва на Шипченския проход в Стара планина.

През октомври 1877 г. е назначен за командир на Кавалерийския корпус. Превзема с. Горни Дъбник и с. Телиш, с което се прекъсват снабдителните линии на обсадената в гр. Плевен Западна османска армия на Осман паша и се затваря блокадния пръстен.

Назначен за командир на Западния Руски отряд. Отхвърля Орханийската османска армия от от Орханийското поле.

Особено известно и важно за развоя на войната е преминаването на неговия отряд през Стара планина в сурови зимни условия, довело до освобождаването на София и на Пазарджик. В този преход Гурко дава личен пример със своите издръжливост, бодрост и енергичност, делейки наравно с обикновените редници всички трудности – нощува на открито край огньовете и се задоволява със същите сухари, които имат като продоволствие и те.[1] В отговор на недоволството от прехода сред своите подчинени командващи, Гурко заявява:[2]

Поставен съм над вас по волята на Господаря Император и само нему, на отечеството и историята дължа отчет за действията си. От вас изисквам безпрекословно подчинение и съм способен да заставя всички и всекиго да изпълнява точно, а не да критикува моите разпореждания. Моля всички да запомнят това много добре... Ако на големите е трудно, ще ги прибера в резерва, а напред ще тръгна с малките...

Нанася последно поражение на Сюлейман паша в Битката при Пловдив и превзема Одрин, с което практически е сложен край на войната.

След войната[редактиране | редактиране на кода]

Фотопортрет от периода 1880–1886 година
Барелеф на Гурко в София

След Руско-турската война Йосиф Гурко е провъзгласен за граф и получава множество отличия. Генерал от кавалерията (1878). През 1879 – 1880 г. е губернатор на Санкт Петербург. Временен губернатор на Одеса и командващ войските на Одеския военен окръг (1882 – 1883).

В периода 1883–1894 е генерал-губернатор на Варшава, където яростно провежда политиката на император Александър III за насилствена русификация.[3][4][5] Под управлението му 50 хиляди души са изпратени в изгнание, а други 20 хиляди са убити.[6] Пресата е също жестоко потискана, за което основен двигател е съпругата на Гурко, Мария Андреевна; по думите на очевидци на събитията, тя цели не само да унижи и обезсърчи полските вестници, но и да покаже, че има власт над тях – власт, която може да бъде упражнена безжалостно.[7] Поради тази фанатичност и бруталност в провежданата политика – също силно контрастираща с либералната, ненасилствена политика на много харесвания в полското общество предшественик на Гурко на губернаторския пост, генерал Петър Албедински – в Полша управлението на Гурко е възприемано крайно негативно.[6][8] Журналистът Кажимеж Полак (1881–1961) го описва по следния начин:[9]

Детството ми се падна в края на XIX век, когато така нареченото от Виенския конгрес Полско кралство, преименувано от руските шовинисти на Привислие, беше подложено от кърваво потушаване на януарското въстание на най-ужасяващо робство под драконовското управление – достойно за сатрапи – на продължителя на това дело, тогавашния царски наместник, генерал-губернатора Гурко.

Генерал-адютант (1884). През 1894 г. е повишен в най-висшето военно звание, генерал-фелдмаршал. Член на Държавния съвет.

Умира в семейното си имение Сахарово (днес в рамките на град Твер), където по-късно е открит негов музей. Погребан е в семейната гробница в местната църква Св. Серафим Волоцки.

Памет[редактиране | редактиране на кода]

Името му в България днес носят град Гурково и две села: Гурково в област Добрич и Гурково в Софийска област. На него е кръстена също софийската улица Генерал Йосиф В. Гурко, както и улици в Бургас, Стара Загора, Велико Търново, Добрич, Варна, Поморие, Ихтиман и Димитровград.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Алмазов, Борис. Петербург – столица русской гвардии. История гвардейских подразделений. Москва, Центрполиграф, 2015. ISBN 978-5-227-05917-8. с. 425. Посетен на 2019-06-19. (на руски)
  2. Алмазов, Борис. Петербург – столица русской гвардии. История гвардейских подразделений. Москва, Центрполиграф, 2015. ISBN 978-5-227-05917-8. с. 424. Посетен на 2019-06-19. (на руски)
  3. Пелов, Добромир. Генерал Гурко – Освободителят на София. // armymedia.bg. Информационен център на Министерството на отбраната, 2016-01-08. Посетен на 2019-06-12.
  4. Йорданов, Александър. ПАТРИОТИЧНИ УРОЦИ. // КУЛТУРА.БГ. 2019-03-03. Посетен на 2019-06-12.
  5. Żeromski, Stefan. Dzienników tom odnaleziony. Gdańsk, Tower Press, 2000. str. 133. Посетен на 2019-06-17. (на полски)
  6. а б Кръстев, Николай. Започва конференция "Полша и поляците в новата българска история от средата на XIX до средата на XX век". // bnr.bg. Българско национално радио, 2014-03-21. Посетен на 2019-06-19.
  7. Anculewicz, Zbigniew. Stosunek władz Królestwa Polskiego do „Kuriera Warszawskiego” w latach 1868-1915. // Studia Medioznawcze 2 (7). Warszawa, Wydział Dziennikarstwa, Informacji i Bibliologii UW, 2002. ISSN 1641-0920. str. 115. Посетен на 2019-06-17. (на полски)
  8. Wiech, Stanisław. Warszawscy generał-gubernatorzyw systemie zarządzania Królestwem Polskim. // Dzieje biurokracji na ziemiach polskich 1. Lublin, Towarzystwo Nauki i Kultury „Libra”, 2008. ISSN 2544-9761. str. 289. Посетен на 2019-06-17. (на полски)
  9. Nawrot-Borowska, Monika. Tradycje powstania styczniowego i ich rola w wychowaniu patriotycznym młodego pokolenia (w świetle wspomnień z zaboru rosyjskiego) – w 150. rocznicę zrywu niepodległościowego z 1863 roku. // Przegląd Pedagogiczny (1). Bydgoszcz, Instytut Pedagogiki UKW, 2013. OCLC 899794205. str. 64. Посетен на 2019-06-18. (на полски)

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Георгиев Георги, Освободителната война 1877 – 1878, Енциклопедичен справочник, София, 1986, с. 85