Източен блок

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Социалистическа държава)
Източен блок

Източният блок е съвкупност от съюзени социалистически държави с комунистическо управление, намиращи се в Централна и Източна Европа с цел да противодействат на Капиталистическия лагер и по-късно Капиталистическа система.

Употреба и синоними[редактиране | редактиране на кода]

Синонимно название на Социалистическия лагер (но с по-малък обхват) е „Съветски блок“ или Източен блок, което е използвано от така наречените западни демокрации (развитите страни от ОИСР) за СССР и съюзните му държави (страните-членки на военно-политическата Организация на Варшавския договор и, по-разширено, останалите страни в Съвета за икономическа взаимопомощ). Управляващите комунистически партии в тези държави се придържат към политическата теория на марксизма-ленинизма. От 1970-те години се избягва използването на понятията „лагер“ и „блок“: така социалистическите страни са групирани в социалистическа система, а капиталистическите страни – в капиталистическа система.[източник? (Поискан преди 29 дни)] За да подчертаят своето единство страните от Съветския блок се самонаричат братски страни.[източник? (Поискан преди 29 дни)]

Тези названия са широко използвани най-вече в Съветския съюз и в други близки страни (като България) и престават да бъдат актуални в края на 1980-те години с разпадането на социалистическата система.[източник? (Поискан преди 29 дни)] Все още обаче за тези държави в България се говори като за държави от бившия социалистически лагер.[източник? (Поискан преди 29 дни)]

България в Източен блок[редактиране | редактиране на кода]

Резултатите от Втората световна война поставят България заедно с други страни от Централна и Източна Европа в сферата на влияние на СССР – като част от т.нар. Източен блок. През целия период България остава най-верният съюзник на СССР.[източник? (Поискан преди 29 дни)]

Георги Димитров (1882 – 1949)

Консолидация на властта[редактиране | редактиране на кода]

След Втората световна война в България, режимът създава „народни съдилища“ и провежда масови процеси срещу политическите лидери по време на войната. В резултат на първия масов съд (декември 1944 – февруари 1945), над 100 висши чиновници са осъдени на смърт. Общо 11,122 души са съдени до април 1945 г., със смъртни присъди за 2,730, пожизнени затвори за 1,305 и затворни срокове до 20 години за 5,119. По оценки, около 30,000 политически опоненти са убити без съд.

През ноември 1945 г., Георги Димитров става премиер след 22 години изгнание. Комунистите установяват контрол върху властта, а Западът проявява ограничен интерес. През септември 1946 г., референдум обявява България за република. В октомври същата година се провеждат избори за Велико народно събрание, където некомунистическата опозиция получава 28% гласове. Никола Петков, лидер на аграристите, бива изгонен и през юни 1947 г. е арестуван, а през септември е екзекутиран. След това САЩ и Великобритания признават новия режим.

След учредителния конгрес на Коминформ през септември 1947 г., България ускорява елиминирането на вътрешната опозиция. През 1948 г., социалистическата партия е абсорбирана, а други партии се самоликвидират. През декември 1947 г. се приема „Конституцията Димитров,“ моделирана по съветската от 1936 г., установявайки комунистически принципи в държавата.

Сталинизън и Де-сталинизъм[редактиране | редактиране на кода]

Трайчо Костов, ключов фигура в унищожаването на опозицията, е обвинен в измяна и сътрудничество с Тито срещу сталинизма, последван от чистка на „костовци“. След смъртта на Димитров, Васил Коларов и Вълко Червенков поемат ръководството, с Червенков, наричан „Малкият Сталин“, насочващ България към съветски модел с индустриализация и колективизация. Смъртта на Сталин и „Новият курс“ в Съветския съюз през 1953 г. влияят върху България. Червенков приема съветската мода на колективно ръководство, освобождава затворници и умерява икономическите политики. В началото на десталинизацията през 1956 г., Червенков бива свален. Репресиите не спират, а концентрационните лагери затварят към началото на 1970-те г.

Тодор Живков

Възход на Тодор Живков[редактиране | редактиране на кода]

Тодор Живков, който заема поста на премиер в България през 1962 г., остава в челото на държавата до 1989 г. Под неговото дългогодишно управление, България преминава през различни периоди на исторически и социални трансформации.

През 1960-те и 1970-те години, Живков насочва страната към съветския модел, подписвайки дългосрочни икономически договори със Съветския съюз. Този период също така е отбелязан с често използваните чистки и отстраняване на партийни лидери, които биха могли да се считат за потенциални конкуренти.

Един от знаковите епизоди по време на управлението му е опит за преврат през 1965 г., който бързо бива потушен. В този период Живков успява да задържи стабилността на властта си, въпреки вътрешни и външни предизвикателства.

В икономически план, България постига напредък в индустриализацията, с тежък акцент върху развитието на научно-техническия сектор. През този период страната изоставя изолационистката политика, насочвайки се към подобрение на отношенията с балканските и западни съседи, въпреки запазената привързаност към Варшавския договор и СИВ.

Със съзнание за предизвикателствата пред българската икономика, Живков започва политика за стимулиране на раждаемостта през 1970-те години.[източник? (Поискан преди 29 дни)] Въпреки това, до края на 1980-те години, настъпва конфронтация с етническите турци в страната, което води до масово напускане на тяхната страна, оформено от голяма кампания за „българизиране“.[източник? (Поискан преди 29 дни)]

С влизането в 1989 г., в контекста на реформите в Съветския съюз, започват да се проявяват тенденции за демократизация и икономически трудности в България. Вътрешни партийни напрежения и нарастващи искания за свобода принуждават Живков да подаде оставка на 10 ноември 1989 г.

След свалянето на Живков, той бива съден и затворен за обвинения в присвояване. Периодът на управление на Тодор Живков остава противоречив етап в историята на България, като се оценява както за период на икономически успехи, така и за период на политически репресии и нарушения на правата на човека.

Население[редактиране | редактиране на кода]

Източните блокови страни като Съветския съюз имат високи равнища на прираст на населението. През 1917 г., населението на Русия в нейните настоящи граници е 91 милиона. Въпреки разрушенията по време на Руската гражданска война, населението нарасва на 92,7 милиона през 1926 г. През 1939 г., населението се увеличава със 17 процента до 108 милиона. Въпреки над 20 милиона загинали по време на Втората световна война, населението на Русия нарасва на 117,2 милиона през 1959 г. Съветското преброяване от 1989 г. показва, че населението на Русия е 147 милиона души.

Икономическата и политическа система на Съветския съюз предизвика допълнителни последици, като например в балтийските страни, където населението е приблизително наполовина от очакваното спрямо подобни страни като Дания, Финландия и Норвегия в периода 1939 – 1990 г. Лошото жилищно състояние е един от факторите, довели до сериозно намаляване на раждаемостта в целия Източен блок. Въпреки това раждаемостта е по-висока от тази в западноевропейските страни. Споредването на абортите, частично поради периодични липси на контрацептивни таблетки и вътреутробни устройства, които правеха тези системи ненадеждни, допълнително намали раждаемостта и наложи преход към политики, насочени към насърчаване на раждаемостта през късните 1960-те години, включително строги контроли върху абортите и пропагандни призиви като „героична майка“, въздавани на румънските жени, които родиха десет или повече деца[източник? (Поискан преди 29 дни)]

През октомври 1966 г., изкуствените средства за контрацепция са забранени в Румъния, а редовни тестове за бременност са задължителни за жените в репродуктивна възраст, с тежки наказания за всеки, който е установен да е прекъснал бременността. Въпреки такива ограничения, раждаемостта продължава да намалява, частично поради неумелите стимулирани аборти.[източник? (Поискан преди 29 дни)] Населението на страните от Източния блок е както следва:

Източен Блок население
Държава Площ (000s) 1950 (mil) 1970 (mil) 1980 (mil) 1985 (mil) Годишен прираст (1950 – 1985) Гъстота (1980)
Албания 28,7 km2 (11,1 sq mi) 1.22 2.16 2.59 2.96 +4.07% 90.2/km2
България 110,9 km2 (42,8 sq mi) 7.27 8.49 8.88 8.97 +0.67% 80.1/km2
Чехословакия 127,9 km2 (49,4 sq mi) 13.09 14.47 15.28 15.50 +0.53% 119.5/km2
Унгария 93,0 km2 (35,9 sq mi) 9.20 10.30 10.71 10.60 +0.43% 115.2/km2
Източна Германия 108,3 km2 (41,8 sq mi) 17.94 17.26 16.74 16.69 −0.20% 154.6/km2
Полша 312,7 km2 (120,7 sq mi) 24.82 30.69 35.73 37.23 +1.43% 114.3/km2
Румъния 237,5 km2 (91,7 sq mi) 16.31 20.35 22.20 22.73 +1.12% 93.5/km2
Съветски Съюз 22 300 km2 (8 600 sq mi) 182.32 241.72 265.00 272.00 +1.41% 11.9/km2
Югославия 255,8 km2 (98,8 sq mi) 16.34 20.4 22.36 23.1 +1.15% 92.6/km2

Страни в Източен блок[редактиране | редактиране на кода]

Страни извън Източен блок[редактиране | редактиране на кода]

Макар двете държави да са имали близки отношения със СССР, те не попадат формално в Източният блок.

Организации в социалистическата система[редактиране | редактиране на кода]