Субект на правото

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Субект на правото е отделна човешка личност или друго емпирично единство (от хора, дейност или имущество), на които правният ред признава правото да участват в правния живот. Терминът е доктринален и не се използва в законодателството и съдебната практика. В хода на историческата еволюция на правото като основни носители на права и задължения са били признавани отделния човек (човешката личност), обединения от хора или други дадености (хора, които не са личности, животни, богове, неодушевени предмети). Икономическите, политическите и културните фактори играят важна роля в определянето на това кой или какво да добие правна персоналност.

На езиците от латинската и англосаксонската група в основата на термина "лице" е латинската дума persona. В европейските юридически езици съществуват много термини, които са пряк аналог на българския израз "субект на правото": на френски език sujet de droit, на английски - subject of rights, но употребата на тези термини е изключително рядка. По разпространени са производните на термина "лице" (persona): на немски - Rechtsperson, на френски - person juridique и двете разновидности personnes phisiques (физически лица) и personnes moralles (юридически лица); на английски - persons (физически лица) и juristic persons (юридически лица). На руски употребата на двата термина е почти аналогична - първия "субъект права" - предимно доктринално, а вторият - "лица ("физические лица" и "юридические лица") в законодателството.

Теории за субект на правото[редактиране | edit source]

Основния въпрос е какво е това общо и основно извънправно качество, при наличието на което се смята, че имаме субект на правото. Теориите са многобройни и често се среща заимстване на елементи от една в друга.

Волеви теории[редактиране | edit source]

Волевите теории се развиват в рамките на "волевата" юриспруденция, доминираща през XIX в. Според тях съществуването на субекта на правото се обуславя от наличието на зряла психологическа човешка воля, която прави възможни техните правни действия. В един по-късен вариант субекти на правото са не толкова човешките личности като носители на абстрактната воля, колкото отделните искания сами по себе си.

Дуалистични[редактиране | edit source]

При тях се разграничават две страни в субективното право - правото на ползване и правото на разпореждане и на основата на това съществуват два вида субекти: субекти на ползване и субекти на разпореждане. Правото на ползване е основното, а неговите субекти не се нуждаят от психологическа воля за упражняването му. Човешки инивиди лишени от нормална психологическа воля, животни и неодушевенни предмети могат да бъдат субекти на ползване. Интересът е съществен елемент и определя наличието на право на ползване. Субектите на разпореждане се определят от наличието на съзнателна човешка воля. Такива субекти могат да бъдат само дееспособни човешки личности.

Теории на интереса[редактиране | edit source]

Теориите на интереса, повлияни преди всичко от Рудолф фон Йеринг, обявяват за субекти на правото всички носители на правно значим интерес. Теориите за целта разглеждат действието на правото финалистично - като насочено в своята цялост към осъществяване на определени човешки цели. В съответствие с това субекти на правото са носителите на човешка цел, която обаче може да е изразена не пряко от правния субект, а в обективното право. По този начин към субектите на правото се включват и лицата, които не могат да формират зряла психологическа воля (малолетни, душевноболни), както и други социални дадености.

Отрицателни теории[редактиране | edit source]

Тези тоерии отхвърлят наличието на явлението "правни субекти", а самото понятие се приема за остатък от схоластичното мислене, търсещо несъществуваща субстанция.

Източници[редактиране | edit source]