Фарината дели Уберти
| Фарината дели Уберти | |
| флорентински благородник | |
 Фарината като част от серията „Видни мъже“ на
Андреа дел Кастаньо | |
| Роден | Маненте дели Уберти
ок. 1212
|
|---|---|
| Починал | 11 ноември 1264 г.
|
| Погребан | Санта Рипарата (Флоренция) |
| Герб | |
 | |
| Семейство | |
| Род | Уберти |
| Баща | Якопо дели Уберти |
| Съпруга | Адалета |
| Деца | Лапо Беатриче |
| Фарината дели Уберти в Общомедия | |
Манèнте дèли Убèрти (на италиански: Manente degli Uberti), известен като Фаринàта (Farinata; ̽ ок. 1212, Флоренция, Флорентинска република; † 11 ноември 1264, пак там), е италиански аристократ и кондотиер.
Принадлежащ към една от най-старите и важни гибелински семейства във Флоренция, той е споменат от Данте Алигиери в десетата песен на „Ад“ и впоследствие се среща сред еретиците.
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Син на Якопо дели Уберти, от 1239 г. Фарината е ръководител на партията на гибелините и изиграва много важна роля в прогонването на гвелфите, което се случва няколко години по-късно, през 1248 г., при режима на имперския викарий Фридрих от Антиохия. След това сем. Уберти е заточено, а представителите на гвелфските семейства се връщат на власт през 1251 г., като намира убежище в Сиена през 1258 г.
Фарината допринася като главен герой за победата при Монтаперти на 4 септември 1260 г. и в последвалата диета в Емполи демонстрира голямата си любов към страната, като открито се надигна срещу предложението на депутатите от Пиза и Сиена, които желаят да унищожат Флоренция.
Умира през 1264 г. и е погребан в църквата „Санта Репарата“, където по-късно е построена Флорентинската катедрала. Синът му Лапо е назначен от император Хайнрих VII за имперски викарий в Мантуа.
Обвинението в ерес и Данте[редактиране | редактиране на кода]
И след смъртта си сем. Уберти не успява да избегне отмъщението на съперничещата фракция: през 1283 г. телата на Фарината и съпругата му Адалета са подложени на посмъртен публичен процес във Флоренция по обвинения в ерес. За случая тленните им останки, погребани в църквата „Санта Репарата“, са есхумирани и процесът завършва с осъждане от францисканския инквизитор Саломоне да Лука, който постановява всички активи, завещани от Фарината, да бъдат конфискувани.
Валидността на обвинението все още е несигурна днес: то всъщност се отнася до оспорването на религиозното върховенство на Църквата, въпреки че фракцията, към която принадлежи Фарината, оспорва само политическата ѝ намеса, като претендира за разделение между духовна и светска власт. Объркването вероятно се е увеличило от пропагандата на гвелфите, готови да използват обвинението в своя полза, въпреки че някои учени твърдят, че Фарината е бил близо до ереста на катарите.
Уберти обаче са изключени от всякаква амнистия и омразата на техните съперници се съсредоточава върху им: Фарината е поставен от Данте сред епикурейските еретици, които „умъртвяват душата заедно с тялото“ (Песен X, ст. 15), т.е. не вярват в безсмъртието на душата. Между двамата се провежда разговор, фокусиран върху политическата борба и семейството, и по-специално върху темата за греховете на бащите, които падат върху техните деца: това е тема, особено скъпа за поета, който е можел да помоли за премахване на изгнанието за децата му, ако е поискал прошка. След редуване на редове, изпълнени с напрежение, Фарината произнася пророчество, в което лесно се чете огорчението на поета, който вече е в изгнание от няколко години: „Но няма да минат петдесет лунни фази (по-малко от четири години), преди и ти да узнаеш колко болезнено е това изкуство.“ (Песен X, ст. 79 – 81).[1]
На Фарината обаче Данте оказва чест, като го прави един от главните герои на своята поема и очертава внушителна и горда фигура, почти омировска в противопоставянето на несгодите („ и той стоеше с високо вдигнати чело и гърди, сякаш презираше целия Ад“ – ст. 35 – 36), така че Вергилий призовава с него да не използва нормални, а благороднически думи („граф“).
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Датата, която духът иска да определи, стига до 1304 г., когато гуелфите; заедно с Данте, който обаче се е отделил после от тях, се опитали безуспешно да влязат във Флоренция. В изданието от 1906 г. К. Величков превежда стиховете така „живота ти изгнанье ще отрови, преди йощ пъти петдесет и два луната бледна лик да зема нови“.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- Anna Maria Chiavacci Leonardi, commento a La Divina Commedia – Inferno, vol. 4, Milano, Mondadori, 2003, pp. 306 – 330.
- Filippo Thomassino, Giovan Turpino, Ritratti di cento capitani illvstri, Parma, 1596.
- Giulio Roscio, Agostino Mascardi, Fabio Leonida, Ottavio Tronsarelli et al., Ritratti et elogii di capitani illvstri, Roma, 1646.
- Umberto Bosco, Giovanni Reggio, La Divina Commedia – Inferno, Firenze, Le Monnier, 1988.
- Vittorio Sermonti, Inferno, Rizzoli, 2001.
- Ubèrti, Farinata degli, в Treccani.it – Enciclopedie on line
- Mario Sansone, Farinata degli Uberti, в Enciclopedia dantesca, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1970
- Farinata degli Uberti, в Enciclopedia Britannica
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Farinata degli Uberti в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
|
