Палеоген

Палеоген преди 65.5–23.03 милиона години ПреК К О С Д К П Т Ю К Пг Н
Средно атмосферно съдържание на O2 през периода	ca. 26 Vol % (130 % от съвр. ниво)
Средно атмосферно съдържание на CO2 през периода	ca. 500 ppm (2 пъти прединдустриалното ниво)
Средната температура на повърхността през периода	ca. 18 °C (4 °C над съвр. ниво)

Еон	Ера Продължителност	Период	Начало в млн. г.
Фанерозой
	Неозой 65,5 млн. г.	Кватернер	2,588
		Неоген	23,03
		Палеоген	65,5
	Мезозой 185,5 млн. г.	Креда	145,5
		Юра	199,6
		Триас	251
	Палеозой 291 млн. г.	Перм	299
		Карбон	359,2
		Девон	416
		Силур	443,7
		Ордовик	488,3
		Камбрий	542
Протерозой
	Неопротерозой 458 млн. г.	Едиакарий	630
		Криоген	850
		Тоний	1 000
	Мезопротерозой 600 млн. г.	Стений	1 200
		Ектасий	1 400
		Калимий	1 600
	Палеопротерозой 900 млн. г.	Статерий	1 800
		Орозирий	2 050
		Рясий	2 300
		Сидерий	2 500
Архай	Неоархай 300 млн. г.		2 800
	Мезоархай 400 млн. г.		3 200
	Палеоархай 400 млн. г.		3 600
	Еоархай		4 000
Хадей			4 540

Палеогенът е най-старата епоха на неозойската ера, предшествана от кредата и последвана от неогена. Палеогенът започва преди 65,5 ± 0,3 и завършва преди 23,03 ± 0,05 милиона години, с продължителност около 42 милиона години. Названието палеоген е предложено през 1866 г. от германския геолог Карл Фридрих Науман (1797 – 1873). Стратиграфското изучаване на периода започва от района на Париж, където са установени местни „етажи“, определени са техните фации, палеография и характерът на фауната.

Историческа справка

Палеогеновите наслаги са изучавани и изследвани от множество геолози, като основите се полагат от френските учени Алсид д'Орбини, Андре Дюмон, Албер Лапаран, Р. Абрар, М. Косман; италианските – Р. Фабиани, Ф. Сако; английските – Джоузеф Престуич; швейцарски – Г. М. Боли; американски – У. Кларк, К. В. Уивър, У. Малори; японски – К. Хатаи, М. Йокояма; новозеландски – Г. Финли; руски – Алексей Павлов, Алексей Нечяев, Андрей Архангелски, Николай Соколов, Иван Губкин.

Периодизация

Палеогеновите наслаги се поделят на 3 основни периода (отдела) – палеоцен, еоцен и олигоцен. По нататъшното подразделяне на отделни етажи има местен характер за отделните страни или групи от страни. Общоприето е палеоцена да де дели на 2 подпериода (подотдела) – долен и горен; еоцена – на 3 подпериода – долен, среден и горен и олигоцена – на 2 подпериода – долен и горен.

Обща характеристика

По време на палеогена се случват големи тектонски движения на земната кора. В западните части на Северна и Южна Америка продължават да растат планинските съоръжения на Кордилерите и Андите (на север до еоцена, на юг до олигоцена), около които в предпланинските понижения се натрупват мощни вулконогенни и теригенни пластове както с морски, така и с континентален произход. Между Европа и Африка и в южната половина на Азия е съществувала огромна геосинклинална система, която се е простирала от Пиренеите до Бирма (Мианмар). През втората половина на палеогена в различни нейни части протичат процеси на нагъване и планинобразуване, които довеждат до възникването на две вериги планински острови, обграждащи от юг и север Средиземно море. Покрай източната периферия на Африка през палеогена възниква меридионална система от големи грабени – Източноафриканската разломна зона и по ограждащите я разломи започва изливането на базалтова магма. На територията на Далечния изток се развива Тихоокеанския геосинклинален пояс. Освен упоменатите по-горе райони, проявления на вулканизъм се наблюдава в Мала Азия, на Балканския полуостров, в Гренландия, на територията на Япония, Закавказието, Паропамиз, Колимската планинска земя, Камчатка, Приморието.

По време на палеогена на много места в Северното полукълбо се наблюдава трансгресия, която достига своя максимум към края на еоцена. По това време морето е заляло южната половина на Източноевропейската платформа, Туранската и Западносибирската плочи, Закавказието, Средна и Южна Европа, северните части на Африка и др. В началото на олигоцена започват тектонски движения, които довеждат до морска регресия (с изключение на Средна Европа, Карибско море, Мексиканския залив и др.). Олигоцена се характеризира със засилването на континенталността на климата. В геосинклиналните басейни се натрупва флиш, а през олигоцена – и морски моласи. В района на Средиземноморието протича натрупване на характерните за палеогена масивни нумулитови и лепидоциклинови варовици. В платформите се отлагат карбонатни тини, глауконитови и кварцови пясъци, опоки, трепели, спонголити и глини. В олигоценовите водни басейни голямо разпространение получават тъмните глини с конкреции от мергели, доломити и анкерити. По дъната на Атлантическия, Тихия и Индийския океани се натрупват карбонатни и в по-малки количества теригенни тини. От континенталните наслаги най-широко развитие получават въгленосните наслоявания и червеноцветните глини.

По време на палеоген континентите продължават да се носят към настоящите си позиции (континентален дрифт). Индия е в процес на сблъсък с Азия, водещо впоследствие до формиране на Хималаите. Атлантическият океан продължава да се разширява с няколко сантиметра всяка година. Африка се движи на север, за да се срещне с Европа и се формира Средиземно море, а Южна Америка се движи към Северна Америка (за да се свържат по-късно чрез Панамския провлак). Вътрешните морета на Северна Америка се оттеглят в началото на периода. Австралия е отделена от Антарктида и се носи към Югоизточна Азия.

Органичен свят

Сухоземната фауна през палеогена рязко се отличава от фауната през кредата. Към началото на периода измират големи групи от влечугите (динозаври, летящи гущери и морски гущери – ихтиозаври, плезиозаври). Съществуват вече групи амфибии, характерни и за съвременната епоха. Сред рибите най-голямо значение имат костните. Широко разпространение получават бозайниците, които през палеоцена са били представени от примитивни форми. През еоцена се появяват насекомоядни, гризачи, примати, хищници, копитни, хоботни, китообразни и сирени. В повечето от случаите всички тези родове са били представени от семейства, които по-късно измират.

Растителният свят през палеогена се характеризира с преобладаването на покритосеменните растения, които се явяват типични за периода. Втора по значение група стават голосеменните. По време на целия период флората, която е изследвана не само по листовите отпечатъци и други големи растителни фрагменти, но и по-подробно по запазените спори, значително еволюира. През палеоцена и долния еоцен широко развитие достигат покритосеменните растения, които обаче са несъвместими със съвременните таксони (по-късно всички те измират). От средата на еоцена се появяват представители на съвременните родове растения, максимално развитие на които се наблюдава през олигоцена. Най-голямо значение за разчленяването и корилациите на палеогеновите разрези имат остатъците от морски планктонни организми (пелагически фораминифери, нанопланктон, радиоларии, диатомие и др.), а също и миоспорите.

Биогеографско райониране

През палеогена се оформят контурите на съвременните зоогеографски провинции. В Австралия от края на кредата се развива своеобразна фауна от двуутробни и еднопроходни. В началото на еоцена се обособява Южна Америка, където се развива фауна от двуутробни, непълнозъби, копитни и дългоноси маймуни. Най-характерната морска фауна през палеогена са големите фораминифери – нумулитите, достигащи до 10 – 12 sm (повечето от френските геолози назовават палегеновия период – нумулитов). Достатъчно широко са били разпространени и малките фораминифери и радиоларии. По-голямо разпространение имат червеите, морските гъби, мидите и коремоногите мекотели, остракодите, морските таралежи, морските лилии, а в топлите морета – брахиоподите и коралите. В зависимост от състава на морската фауна се обособяват Атлантическата и Тихоокеанската зоогеогрефски провинции.

В зависимост от разпространението на миоспорите в Северното полукълбо се обособяват два типа флора – с преобладаване на типа Normapolles (на запад от долината на река Енисей) и флората Aquilapollenites (на изток от Енисей). Много по-голямо значение обаче е имала широчинната зоналност. В Северното полукълбо се обособяват две флористични провинции: северна – Гренландска (Сибир, Далечен изток, територията на САЩ, Гренландия, Шпицберген) – характеризираща се с развитието на листопадни широколистни растения; южна (Западна Европа, Украйна, Кавказ, Казахстан, Южна Азия, територията на Мексико) – с разпространението на тропическа влаголюбива растителност (палми, лаврови, бамбук, папрати), която през олигоцена става ксерофитна. Във връзка с прогресиращото застудяване на климата през олигоцена много по-отчетливо се проявява климатичната широчинна зоналност. Към края на олигоцена в южните части на умерената зона се появява тревиста степна растителност. В моретата голямо развитие получават диатомитовите водорасли и коколитофоридите.

Полезни изкопаеми

Палеогеновите наслаги са изключително богати на полезни изкопаеми. Залежи от кафяви въглища се натрупват в европейска Русия, Закавказието, Далечния Изток, на териториите на Германия, САЩ и Канада. Залежи на нефт и газ има в Карпатите, Кавказ, Средна Азия, Близкия и Средния Изток, в Елзас, Калифорния, Венецуела и др. Голямо значение имат битуминозните шисти (Карпати, Крим, Кавказ, Средна Азия). С палеогеновите наслоявания са свързани уникалните находища на кехлибар в Прибалтика, а също и в Днепровско-Донецката падина. Фосфорити са открити в Днепровско-Донецката падина, Поволжието, Тургайската падина, Тунис, Алжир, Мароко и др. Находищата на манган са свързани с олигоценските наслаги в Украйна, Закавказието, на полуостров Мангишлак. Седиментни железни руди има в Тургайската падина, Западносибирската равнина, Зайсанската котловина, находища на боксити – в Украйна, Казахстан, САЩ, Индия, на диатомитови глини (Поволжието, Западен Сибир), калиеви соли (Елзас, Испания).