Света София (Охрид)

Вижте пояснителната страница за други значения на Света София.

---

„Света София“ „Света Софија“
Екзонартексът с тухления надпис
Местоположение в Охрид41.111944, 20.793889-
Вид на храма	православна църква
Страна	Северна Македония
Населено място	Охрид
Религия	Македонска православна църква – Охридска архиепископия
Вероизповедание	Македонска православна църква – Охридска архиепископия
Епархия	Дебърско-Кичевска
Архиерейско наместничество	Охрид
Изграждане	IX век
Статут	паметник на културата
Състояние	действащ храм
„Света София“ в Общомедия

„Света София“ (на македонска литературна норма: „Света Софија“) е православна църква в град Охрид, Северна Македония. Църквата е катедрала на историческата българска Охридска архиепископия, а впоследствие на Охридската епархия до 1466 година, когато е превърната в джамия. Обърната отново в християнски храм в 1916 година, днес църквата е седалище Дебърско-Кичевската митрополия на Македонската православна църква.

История

Църквата от север със северната кула

Сегашната църква е построена върху основите и отчасти стените на разрушената в първото десетилетие на VI век митрополитска катедрала, а следващата постройка е била изградена към края на IX век след приемането на християнството като официална религия на България и покръстването на българския народ по времето на княз Борис I. Тя е основно преустроена в последното десетилетие на Х век за коронацията на Самуил през 997 г. като патриаршеска катедрала във вид на куполна базилика.

Ангел от сцената „Възнесение Господне“ на тавана на църквата

Църквата от изток

След изместването на столицата на България в Охрид, по времето на цар Самуил в края на X – началото на XI век, църквата е седалищен катедрален храм на Българската патриаршия, както и на наследилата я след 1018 година Охридската архиепископия.

Има исторически данни в т. нар. "Дюканжов списък", че църквата е изградена (или обновена) по времето на архиепископ Лъв I Охридски (1037 - 1056). Сведението явно се отнася до изграждането на средната част на църквата, която датира от по-ново време.

В 1317 година по нареждане на архиепископ Григорий I Охридски е изграден външният притвор (екзонартекс) с особено представителна фасада, както и южната и северната кула. На външната западна стена на притвора има едноредов гръцки надпис с взидани тухли, който гласи:

„

..μωσης ὁ Γρηγόριο(ς)........ σκηνὴν ἐγείρας τὸν θεόγραφον νόμον: ἒθνη τὰ Μυςῶν ἐκδιδάσκει πανσόφως ⁘ ἒτους ͵ϚΩʹΚʹΕʹ ...Григорий... като издигна храм, мизийските народи поучава всемъдро на богописания закон. Година 6825 (=1317 от Христа)

“

Входът в горното ниво на екзонартекса е от горното ниво на нартекса, а комуникацията е чрез стълби от кулата на север от нартекса (Оливеров притвор), както и чрез стълбите от южната кула. Декорацията на тази западна фасада със своята хармоничност и игра на светлосенки е уникален пример за синтез на елементи от сакралната и профанната архитектура. Особено впечатляващ е ктиторският надпис, направен с тухли и хоросан.

След завладяването на България от османските турци, в 1466 година църквата е превърната в джамия. В този период са направени големи екстериорни и интериорни промени: вместо старите сводове и купола с трансепт са изградени нови сводове, изграден е минбар с части от каменната олтарна преграда и цибориума от XIV век, направени са низ преправки и дозидвания, като трема на северната страна и минарето над северната кула.

След като през Балканската война в 1912 година в града влизат сръбски войски, минарето е разрушено. В 1916 година, по време на Първата световна война, българските власти превръщат сградата отново в църква.

Стенописи

Във вътрешността на църквата са запазени стенописи от два периода – IX или X век и от XI век. От първия период са стенописите в източната част по стените и върху някои от стълбовете. Там са изписани патриарси-светци, чиито имена са нечетливи. Стилистичните и иконографски особености на стенописите от XI век са дело на много майстори, но имат цялостна концепция. Характеризират се с монументалност в розите на фигурите, архаични форми, изградени с широки линии, в които колоритът е подчинен на идеята и рисунката.

Григоривият притвор заема видно място в живописта на XIV век. Стенописите са драматични и експресивни и се забелязва двойственост в представянето на фигурите.