Направо към съдържанието

Александър Андреев (журналист)

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други личности с името Александър Андреев.
Александър Андреев
български журналист и писател
Роден
10 юни 1956 г. (68 г.)
Националност България
Учил вСофийски университет
Литература
Жанроверазказ, роман, есе, репортаж
Известни творби„Нови степени на свобода“ (роман, 1999)
НаградиГолямата награда за журналистическо разследване на фестивала „Международни медийни събития“ (2001)
„Христо Г. Данов“ (2007, номинация)
„Робер Шуман“ (2008)
Годишна награда на СПБ (1995, 2013)
Семейство
СъпругаНевяна Андреева (женени от 1981 г.)[1]
ДецаМина Андреева (р. 1983)[1]

Александър Андреев Андреев е български журналист, писател и преводач. Ръководител на българската редакция на радио „Дойче веле“.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Александър Андреев е роден на 10 юни 1956 година в София.[2] Произхожда от лекарско семейство.[1]

Завършва Немската гимназия и право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Между 1979 и 1991 г. работи в БНР като репортер, редактор и водещ в програмите „Христо Ботев“ и „Хоризонт“. Между 1983 и 1986 г. е редактор и водещ на много нашумялото по това време предаване „Добър ден“ на програма „Христо Ботев“, а останалите шест до заминаването си в Германия е отговорен редактор в програмата.[1] Александър Андреев активно сътрудничи с идеологическия апарат на ЦК на БКП в Националното радио. В края на 80-те години на миналия век официално е назначен за комунистически цензор в радиото като ръководител на редакция към Главна идеологическа редакция на БНР. Заради дейността му е в полезрението за информатори на ДС сред радиожурналистите, които го цитират в доносите си до 6-то Главно управление на "милицията на мисълта"[3]. Андреев е един от най-младите членове на БКП в БНР . Заедно с Иван Кулеков пишe сценариите на друго известно предаване, „Звезди посред бял ден“.[4]

От 1991 г. е редактор в Българската редакция на радио „Дойче Веле“ в Кьолн. От 2008 г. е ръководител на българската редакция на радиото в Бон - отначало като временно изпълняващ длъжността, а после за постоянно.[5]

През 2001 г. е поканен от тогавашния Национален съвет за радио и телевизия да се кандидатира за генерален директор на БНР, но отказва.[1][6]

Негови статии излизат в многобройни издания в Белгия, Холандия, Великобритания, Австрия, Сингапур и Германия („Ди Цайт“, „Ди Велт“, „Тагесцайтунг“, „Франкфуртер Рундшау“), както и в редица международни собрници. Сътрудничи на радиостанции и телевизии в Германия и в България.[4] Колумнист на вестник „Дневник“.

Бил е член на УС на Европейската академия за изследване на живота, интеграцията и гражданското общество EALIZ (Австрия), член е и на Европейския преводачески колегиум в Щрален (Германия),[7] на Съюза на журналистите в Германия и на „Репортери без граници“.

Автор е на белетристичните книги „Степени на свобода“ (1986) и „Нови степени на свобода“ (1999; 2001) и на документалната „Заговорът на шпионите“ (1999). Романът „Нови степени на свобода“ е считан за едно от големите литературни събития на десетилетието.[8]

Превел е от немски над 20 книги от Гюнтер Грас, Райнер Мария Рилке, Фридрих Дюренмат, Томас Бернхард, Якоб Васерман и други, както и разкази и романи от Макс Фриш, Хайнрих Бьол, Гюнтер Грас, Петер Хертлинг, Илзе Айхингер и др. в периодични издания и сборници.

Владее немски, руски, английски, нидерландски и френски.

Възгледи

[редактиране | редактиране на кода]

Веднага след предсрочните парламентарни избори в България през май 2013 г. прави изказване, че кризата в страната не е политическа, нито икономическа, а морална.[9]

Награди

[редактиране | редактиране на кода]

Александър Андреев е отличаван за своята работа и като журналист, и като преводач.

Първата му награда като журналист е от Съюза на българските журналисти през 1985 г.[1]

На фестивала „Международни медийни събития“ в Албена през 2001 г. получава Голямата награда за журналистическо разследване – за „Еврокорпус“.[10]

През 2002 г. получава първа награда на фестивала „Сребърна вълна“ в Албена за предаването „Апострофи“ по радио „Дойче веле“.[1]

Носител на наградата на „Златен будилник“ на програма „Христо Ботев“ на БНР (2005) – за всеотдайна работа, будителски дух и духовна подкрепа за националната програма за култура.[11]

Носител е на голямата награда „Робер Шуман“, учредена от представителството на Европейската комисия в България с цел да поощрява професионалното отразяване в медиите на въпроси, свързани в Европейския съюз и насочени към повишаването на информираността на българското общество за мястото и ролята на България в европейската общност (2008).[12][13][14]

През 1995 г. е отличен с Първа награда от Съюза на преводачите в България.[7]

За превода на „Изличаване“ на Томас Бернхард е номиниран за наградата „Христо Г. Данов“ (2007).[15]

За преводите си на „Моите награди“ и „Сеч. Една възбуда“ от Томас Бернхард получава Годишна награда за най-добър превод на Съюза на преводачите в България (2013).[16]

Общо е удостояван четирикратно с награди от Съюза на преводачите в България.

Лауреат е и на Наградата за превод на Австрийското министерство на културата.

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]

Белетристика

[редактиране | редактиране на кода]
  • „Степени на свобода“ (1986)
  • „Нови степени на свобода“ (1999; 2001)

Документалистика

[редактиране | редактиране на кода]
  • „Заговорът на шпионите“ (1999)
  • „Време и всичко“ (в съавторство с Андрей Райчев, 2018)

Преводи

[редактиране | редактиране на кода]
  • Томас Бернхард. „Диханието“ (разкази и роман). София: Народна култура, 1983.
  • Райнер Мария Рилке. „Записките на Малте Лауридс Бриге“ (роман). София: Народна култура, 1985, 264 с.
    • 2 изд. София: Лабиринт, 2013, 216 с.
  • Гюнтер Грас. „Котка и мишка. Местна упойка. Срещата в Телгте“ (три романа). София: Народна култура, 1986, 550 с.
  • Герт Хофман. „Разговор за коня на Балзак“ (новели). София: Народна култура, 1988, 248 с.
  • Фридрих Дюренмат. „Правосъдие“ (роман). Пловдив: Христо Г. Данов, 1989, 189 с.
  • Гюнтер Грас. „Вещателят“ (роман). София: Атлантис КЛ, 1994, 284 с.
  • Якоб Васерман. „Каспар Хаузер или леността на сърцето“ (роман). София: Атлантис КЛ, 1994.
  • Гюнтер Грас. „Ноемврийска земя“ (стихосбирка). София: Обсидиан, 1995, 88 с.
  • Елис Каут. „Пумукъл“ (детски роман). София: Атлантис КЛ, 1995, 161 с.
  • Елис Каут. „Пумукъл“ (детски роман, втора част). София: Атлантис КЛ, 1999.
  • Гюнтер Грас. „Моето столетие“ (разкази). София: Атлантис КЛ, 2000, 280 с.
  • Гюнтер Грас. „Рачешката“ (роман). София: Атлантис КЛ, 2002, 208 с. ISBN 954-9621-20-0 [17]
  • Томас Бернхард. „Крушенецът“ (роман). София: Атлантис КЛ, 2003, 144 с. [18]
  • Норберт Болц. „Консумистически манифест“ (социология). София: Критика и хуманизъм, 2004, 160 с.
  • Томас Бернхард. „Изличаване“ (роман). София: Атлантис КЛ, 2007, 104 с. [19]
  • Томас Бернхард. „Моите награди“ (роман). София: Атлантис КЛ, 2010, 104 с. [20]
  • Томас Бернхард. „Сеч. Една възбуда“ (роман). София: Атлантис КЛ, 2012, 184 с. [21]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б в г д е ж Нели Чолашка, „Александър Андреев учил за адвокат, но правото му било скучно“, в-к „Сега“, 25 януари 2003 г.
  2. ↑ „Александър Андреев - писател, журналист“[неработеща препратка], events.bg.
  3. ↑ Тодоров, Антон. Бивш комунистически цензор в Радио София днес шеф в Дойче веле обяви Кокорчо за новия Иван Костов // ZonaNews. Summer 2022.
  4. ↑ а б Интервю с Александър Андреев Архив на оригинала от 2014-08-21 в Wayback Machine., социална мрежа „Emigrant-bg“.
  5. ↑ Светла Каролева, „Александър Андреев поема българската секция на Дойче веле“, в-к „Монитор“, 30 октомври 2008 г.
  6. ↑ Елица Димова, „Александър Андреев се отказа от номинацията за директор на БНР“, в-к „Дневник“, 23 май 2001 г.
  7. ↑ а б Профил на Александър Андреев на сайта на фондация „Traduki“ Архив на оригинала от 2014-03-03 в Wayback Machine..
  8. ↑ Най-висока оценка романът получава в статии на Йордан Ефтимов (виж. Галина Георгиева, „Изборът на критиците – най-доброто, лошото и грозното“[неработеща препратка], cult.bg, 22 ноември 2005 г.), Бойко Пенчев (виж. „За Виена и българското“, в. „Литературен вестник“, бр. 29, 12 септември 2001 г.) и Лора Шумкова (виж. „Стефан Кисьов? That's cool!“, в. „Литературен форум“, бр. 5(428), 26 септември 2000 г.).
  9. ↑ „Александър Андреев: Кризата в България е морална“ Архив на оригинала от 2014-03-03 в Wayback Machine., в-к „Целокупна България“, 15 май 2013 г.
  10. ↑ „Наградите на фестивала Международни медийни събития в Албена“, в. „Култура“, бр. 24, 22 юни 2001 г.
  11. ↑ „Годишни награди „Златният будилник“ – носителите досега“, сайт на програма „Христо Ботев“ на БНР, 31 октомври 2012.
  12. ↑ „Александър Андреев от „Дойче Веле“ с наградата „Робер Шуман“, vesti.bg, 17 декември 2008.
  13. ↑ „Александър Андреев от радио „Дойче Веле“ с голямата награда „Робер Шуман“, bulphoto.com, 17 декември 2008.
  14. ↑ „Александър Андреев с голямата награда „Робер Шуман“[неработеща препратка], „Дойче Веле“, 18 декември 2008.
  15. ↑ „Днес станаха известни номинациите за националната награда „Христо Г. Данов“, сайт на Министерство на културата на Р България.
  16. ↑ „Още от наградите на СПБ“, в-к „Култура“, бр. 35 (2741), 25 октомври 2013 г.
  17. ↑ Йордан Ефтимов, „Непотъващият Грас“, рец. във в-к „Култура“, бр. 41 (2561), 7 ноември 2003 г.
  18. ↑ „Гневът на моралиста Бернхард“ (Разговор с Александър Андреев за романа „Крушенецът“ на Томас Бернхард), въпросите задава Марин Бодаков, в-к „Култура“, бр. 44 (2564), 28 ноември 2003 г.
  19. ↑ Владко Мурдаров, „Изличителят Бернхард“, рец. във в-к „Култура“, бр. 31 (2470), 21 септември 2007 г.
  20. ↑ Марин Бодаков, „Ходене по буквите“, отзив във в-к „Култура“, бр. 15 (2587), 21 април 2010 г.
  21. ↑ Марин Бодаков, „Ходене по буквите“, отзив във в-к „Култура“, бр. 2 (2708), 18 януари 2013 г.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Отделни статии
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Александър_Андреев_(журналист)&oldid=12390632“.