Българи (Област Бургас)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за странджанското село. За габровското вижте Българи (Област Габрово).

Българи
България
Red pog.png
Българи
Област Бургас
Red pog.png
Българи
Общи данни
Население 72 (ГРАО, 2014-06-15)*
Землище 44,403 km²
Надм. височина 318 m
Пощ. код 8274
Тел. код 05569
МПС код А (Б)
ЕКАТТЕ 7291
Администрация
Държава България
Област Бургас
Община
   - кмет
Царево
Георги Лапчев
(ГЕРБ)

Българи е село в Югоизточна България, в община Царево, Област Бургас. Името му до 1934 година е Вулгари (вариант Вургари, на гръцки българи). Селото е едно от последните четири нестинарски села в България.

География[редактиране | edit source]

Село Българи се намира в източната част на планината Странджа. Разположено е върху плоския гръб на един рид, заобиколен от дълбоки долчини, на 17 км от Царево.

История[редактиране | edit source]

В землището на селото в местността Калдъръма има запазена отсечка от древен път с дължина между 50 и 100 м. Направлението е от морето към Малко Търново. Северно от селото в местността Градището се намира тракийска и късноантична крепост. Разположена е на висок хълм със стръмни скатове, спускащи се към река Караагач. Заграденото пространство заема около 11 дка. На около 2 км северозападно от селото в местностите Рупите и Скуриите се откриват останки от металургична дейност. Тракийски могили има в местността Църквището по пътя за резервата Силкосия (източно от Българи) и в местностите Ечмите (източно от Българи) и Бялата пръст (на 3,5 км югозападно от Българи). Голяма могила, наречена „Тумбата", с диаметър 35 м. се намира в местността Шумяка (южно от Българи).

В османо-турски документи селото фигурира за първи път през 1454 г. - една година след завладяването на Константинопол. Впоследствие през втората половина на 17-ти век се появява в данъчните регистри на кааза Анхиало.

От Българи има участници в Гръцкото въстание от 1821 г. Според документи Българи и Мързево (Кондолово) дават четири жертви след потушаване на бунта за освобождение на Гърция. След Руско-турската война от 1828-29 година жители на Българи се изселват в Южна Русия. След две години една част от тях се връщат.

Българи под името Булери е отбелязано в една анонимна карта, отпечатана в Лондон от Джеймс Уайд през 1829 г. и на картата на генерал Александър Хатов, издадена в 1854 г. във връзка с Кримската война. След 1878 година има ново преселване, защото Българи остава в границите на Османската империя. Половината от жителите се преселват в Кюприя (днес Приморско).

През пролетта на 1903 година войводата Пеню Шиваров образува революционен комитет в селото с ръководител Петко Тодоров и касиер Петко Гащев. Смъртната дружина е образувана в местността Лясков дол до Рупите между Вургари и Мързево. В нея влизат Митрю Митрев - войвода, Дико Дамов - подвойвода, Илия Кирязов, Атанас Петров, Фалон Лефтеров, Иван Петров, Дико Митров, Дико Георгиев, Стамо Маграйотев, Георги Желязков, Иван Янакиев Плешев, Никола Иванов Лапчов, Петър Михалев, Киро Вълков и други.[1]

При потушаването на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 година Вургари силно пострадва. Всичките 120 къщи са ограбени, а половината от тях и изгорени[2].

Селото влиза в границите на България след Балканската война в 1913 година. Българи е център на община, към която са се отнасяли Лисово (Изгрев), Мързево (Кондолово), изчезналото село Припор и чифлиците Грънчар баир, Ениято, Кобурич и други. През двадесетте гдини жителите му образуват горско-производителната кооперация „Дъб”. В 1926 г. то има 126 къщи и 501 жители, в 1937 г. - 602 жители, а в 1955 г. селото брои 150 къщи. Сега има 182 жители.

Хубаво е да се знае, че старото име на селото, от предосмански времена е Уйгури.

Културни и природни забележителности[редактиране | edit source]

Нестинарството (на гръцки: Αναστενάρια) е древен български и гръцки обичай, при който хората танцуват боси върху жарава (въглени). Според традицията, нестинарите играят вечерта в деня на Константин и Елена (нощта на 3 срещу 4 юни по стар стил). Обичаят е разпространен в началото на 20 век в няколко български и гръцки села в Източна Тракия, част от които в 1913 година попадат в България, а част остават в Турция. Гръцкото население от останалите в Турция села се изселва в Гърция през 20-те и пренася със себе си и нестинарските обичаи.

В България обичаят е запазен в автентичния си вид само в едно село в планината Странджа — Българи[източник?]. В миналото „нестинарски“ села са още гръцките Кости и Бродилово, както и българските Граматиково, Сливарово и Кондолово) и в едно-единствено село в планината Родопи. По горящите въглени обаче се играе и на други места в България, най-вече като туристическа атракция.

В Гърция нестинарството се практикува в няколко села в Егейска Македония, населени от потомци на тракийски бежанци, като Кара кавак (Мавролевки) в Драмско, Бутково (Керкини) и Какараска (Агия Елени) в Серско, Лъгадина (Лангадас) в Солунско и Мелики в Берско.

За първи път обичаят е документиран писмено през 1862 г. от Петко Р. Славейков. Според някои историци, обичаят се свързва с езически ритуали, запазили се от времето на траките. Въпреки че нестинарите играят върху жаравата с икона на Св. Елена и Св. Константин (император Константин Велики — който обявява с Миланския едикт християнството за религия, наравно с останалите в Римската империя, и майка му — Света Елена) обичаят никога не е бил признат от Църквата, преследван е от нея, а самите нестинари са обозначавани като „обладани от дявола“. Последните големи гонения започват през 1913 година. Тогава от обичая се отказват някои от нестинарите в гръцкото село Кости, част от които след войните 1912-1918 г. биват изселени от селото. През 1941/1942 г. нестинарските игри били запазени само в три села — с. Българи, Кости и Граматиково, където това продължава докъм 1948–1949 г. Автентичният обичай се възстановява в началото на 90-те години на 20-ти век.

Рано сутринта в деня на светците, на процесия, водена от нестинарите, се изнасяли иконите до близкия край селото свещен извор (аязмо). В шествието се включват всички жители. На извора иконите се освещават и се играе хоро — с тъпан и гайда, а водата от извора се приема за най-лековита през годината. След освещаването на иконите, шествието обикаля цялото село и нестинарите се прибират в параклис (наричан конак). В него се пазят иконите на Константин и Елена. В конака нестинарите прекарвали времето до вечерта и слушали непрекъснатото биене на тъпан в определен ритъм, от което изпадали в транс. В същото време на площада се пали огън, който се поддържа цял ден от най-стария нестинар или нестинарка (те обикновено са на възраст, при която вече не играят). На свечеряване огънят вече започва да се разстила за жаравата. В нея първи пристъпват най-старите практикуващи нестинари, които преди това обикалят жарават три пъти, а след това я минават на кръст. Едва след това започва и истинският танц, като при него изпадналите в транс танцьори нерядко правели предсказания.

Нестинарство се е практикувало само от „нестинарски“ фамилии, но имало случаи, когато в транс изпадали и някои от присъстващите на обреда.

Редовни събития[редактиране | edit source]

Днес Българи е единственото нестинарско селище в България. В него се спазва стародавната дата на изпълнение на целия обред и танцът в жарава – 3 срещу 4 юни, денят на Св. Св. Константин и Елена. През последните години в с. Българи се създадоха сравнително добри условия за селски туризъм, краткотраен отдих и почивка.

Личности[редактиране | edit source]

Родени в Българи
  • България Митрю Митрев (1866 - ?), български революционер, определен за войвода на смъртната дружина във Вургари, по време на Илинденско-Преображенското въстание е в отряда на Михаил Герджиков и участва в нападението на Василико.[3]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Енциклопедичен справочник Малко Търново - Странджа, Община Малко Търново, Главна дирекция „Архиви“, София, 2009, стр. 85.
  2. Георгиев, Величко, Стайко Трифонов, История на българите 1878 - 1944 в документи, том 1 1878 - 1912, част втора, стр. 451.
  3. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 106.