Годфроа дьо Буйон

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Годфрид дьо Буйон)
Направо към: навигация, търсене

Годфроа дьо Буйон (на френски Godefroi de Bouillon). Роден около 1060 г. в Булон-сюр-Мер, поч. 18. юли 1100 в Йерусалим). Средновековен рицар, един от водачите на първия кръстоносен поход от 1096 до смъртта си. От 1076 е граф на Буйон, а от 1087 – херцог на Долна Лотарингия. След падането на Йерусалим през 1099 става първия владетел на Йерусалимското кралство, въпреки че никога не използва титлата „крал”.

Портрет на Годфроа дьо Буйон

Ранни години[редактиране | edit source]

Роден като втори син на граф Йосташ дьо Булон, Годфрид имал много по-малко възможности от по-големия си брат. Изглеждало, че Годфрид ще остане второстепенен рицар в служба на някой поземлен благородник, докато чичо му по майчина линия – Годфрид IV, херцог на Долна Лотарингия, не починал без да остави наследник през 1076, завещавайки му короната си. В този период Долна Лотарингия, част от Свещената Римска Империя, играла важна роля със стратегическата си позиция между Франция и германските територии, затова тогавашният немски крал и бъдещ император Хайнрих IV решил да постави короната на херцогството в ръцете на собствения си син, а на Годфрид да даде малкото графство Буйон. Въпреки това Годфрид останал лоялен към императора, вземайки участие в част от конфликтите на Хайнрих, дори в този с папа Григорий VII. Едва през 1087, след редица борби за поддържане контрола над малкото земи, над които Хайнрих не поставил ръка, и години на лоялност към немския крал, Годфрид най-после си връща короната на Долна Лотарингия. Въпреки всичко, Годфрид не би имал голямо значение за кралството и Европа, ако не се бе включил в първия кръстоносен поход.

Годфроа дьо Буйон и благородниците пред Алексий I Комнин

Участие в Първи кръстоносен поход[редактиране | edit source]

През 1095 новият папа Урбан II призовал за кръстоносен поход с цел превземането на Йерусалим от мюсюлманите. За да събере пари за рицари, които да се бият с него в Светите земи, Годфрид трябвало да продаде част от земите си. Братята му, които не разполагали със владения в Европа, се присъединили към него. Той обаче не бил единственият благородник, събрал подобна армия – известно е, че Раймонд дьо Сен-Жил, граф на Тулуза, мобилизирал най-многочислената кръстоносна войска. Заради това, както и факта че бил най-възрастен (тогава на 55) и може би най-известен, Раймонд очаквал да е водач на похода. С него бил и представителя на папата – Адемар, епископ на Льо Пюи. Други две кръстоносни групи се предвождали от норманския рицар Боемунд от Таранто и Робер II, граф на Фландрия. Всяка от тези армии пътувала отделно. При пристигането си в Константинопол кръстоносците произнасят клетва към византийския император Алексий I Комнин, по силата на която те обещават подкрепа за връщането на част от земите, който по-рано са били отнето на императора от Селджукските турци.

Първата победа обединените сили на рицарите и византийците извоюват през пролетта на 1097 в обсадата на Никея, важен град в Мала Азия под контрола на Румския султанат, в която Годфрид не играе важна роля. През следващите 2 години Годфрид продължил да играе малка, но важна роля в битките по пътя към Йерусалим. След падането на Антиохия ситуацията в кръстоносната армия се променя – клетвата с Византия вече не е активна след отказа на Алексей да подкрепи католическите войски при обсадата;

Обсадата на Антиохия

редица благородници избират да се върнат в Европа; преставителя на папата Адемар загива при обсадата на града; Боемунд, дотогава основна фигура в похода, остава да отбранява новосъздаденото си кралство Антиохия; по-малкият брат на Годфрид – Балдуин, също остава в държавата, която е установил в Едеса. Най-могъщият и влиятелен рицар, все още лоялен към идеята за освобождаване на Йерусалим, остава Раймонд, към когото Годфрид се присъединява в похода към Свещения град, който в този момент е бил под контрола на нов враг – Фатимидите, завзели го през август 1098. Едва в Йерусалим Годфрид започва да добива сериозна слава сред кръстоносците. Той, заедно с част от рицарите си, са първите християни, влезли в града при атаките на 14 и 15 юли 1099, завършили с масови кланета на мюсюлмани, юдеи и православни. Малко след падането на града благородниците се събрали в църквата Божи Гроб, където дали титлата „крал” на Раймонд дьо Сен-Жил, който обаче първоначално отказал, най-вероятно с цел да не опетни набожния си образ, очаквайки аристократите да настояват той да заеме предложената позиция. Това обаче не се случило и Годфрид, който вече бил по-популярният от двамата, приел да бъде водач на новата държава, без обаче ясно да бъде дефинирана титлата му. След неочаквания развой Раймонд напуснал града, премествайки се с армията си в околностите.

Герб на кралство Йерусалим

Кралство Йерусалим[редактиране | edit source]

След отказа си да бъде коронован за крал на новозавладяното "Небесно Царство", се приема (без абсолютна сигурност) че той получава титлата Advocatus Sancti Sepulchri ("Защитник на Гроба Господен”). За това можем да съдим единствено от едно писмо, което дори не е написано от Годфрид. За краткото си управление той трябвало да защитава новата държава от египетските Фатимиди, които били сразени в битката при Аскалон през август. Следващата 1100 година не е успешна за Годфрид – той не е в състояние да разшири кралството чрез военна кампания, а и среща вътрешна съпротива от страна на патриарха на Йерусалим – Дагоберт, причините за която са все още неясни, но се смята, че висшият духовник е искал кралството да се превърне във феодално владение на папата. Тази версия е подкрепена само от един исторически източник – Уилям, архиепископ на Тир, докато други говорят за клетва за лоялност, която Дагоберт и съюзникът му Танкред, племенник на Боемунд, произнасят пред Годфрид.

Смърт[редактиране | edit source]

Арабският хроникьор Ибн ал-Каланиси разказва: „Докато обсаждал град Акра, Годфрид, владетеля на Йерусалим, бе уцелен от стрела, което го уби.”. Християнските хроникьори не споменават това; вместо това се говори, че е заболял в Цезарея през юни 1100, бил е отровен от емира на Цезарея или е консумирал отровна ябълка. На никоя от тези информации не може да се вярва напълно. Единствено със сигурност около смъртта му може да се твърди, че се е случила в Йерусалим след дълго боледуване. След като издъхва, патриарх Дагоберт коронова по-малкия му брат Балдуин дьо Булон, тогава граф на Едеса, за първия официален „крал” на Йерусалим.