Кавалерство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
„С Бога напред!“, худ. Едмънд Лейтън

Кавалерство или рицарство е термин, свързан с средновековното рицарско съсловие, което притежава военна подготовка и служи на представителите на по-висшите съсловия. Кавалерството се свързва с идеали като рицарски добродетели (смелост, справедливост, милосърдие, щедрост, благородие, целомъдрие), чест и куртоазия. Името идва от френското chevalerie, което пък идва от chevalier, което означава рицар, което пък идва от cheval (кон).

Днес думите „кавалерство“ и „кавалер“ описват куртоазно поведение у някой човек, особено на мъж към жена.

Произход и значение[редактиране | edit source]

Рицар се облича в доспехи
(Манески кодекс)

Терминът се появява в зората на рицарското съсловие (идва от френското chevalier, в превод „рицар“, което пък произлиза от латинското caballarius, конник), което се появява във Франция в края на 10 век. Рицарите имат военна подготовка, кон и военна екипировка (доспехи), за получаването на които е нужно значително богатство и влияние.

Между 11 и 16 век средновековните писатели използват думата кавалерство, но всички го обясняват по различен начин, а дефиницията се променя според местоположението и периода на писателя.[1] Съвременното значение на кавалерството много се различава от средновековното.[1] Тоест значението на думата кавалерство се променя според писателя, историческия период и географското положение, следователно не съществува точна дефиниция на термина.[1]

Кавалерството в средновековните текстове[редактиране | edit source]

Терминът „кавалерство“ често е използван в средновековните хроники, местни записи, художествени произведения и други писмени източници, но значението при всеки е различно. Може да означава рицарското съсловие, човек с рицарски статус или длъжност. Според официалните документи земите под властта на кавалерството се свързани с размера на владенията към определен йерархически чин, т.е. с феодалната система. В художествената литература, като например в „Песен за Ролан“, кавалерството представлява достойнство на бойното поле.

След 12 век кавалерството започва да се разбира като морални, религиозни и обществени правила, които рицарите трябва да спазват. Правилата са различни според източника, но най-често се срещат добродетелите смелост, чест и вярна служба. Кавалерството също така води до идеализиране на живота и обноските на рицаря в дома, замъка и двора му.

Средновековните рицари възхваляват и се идентифицират с храбростта, стратегията и идеалите на древните римляни.[1] Например древният наръчник по военно дело от римския автор Вегеций, наречен „По военните въпроси“ (De Re Militari), е преведен на френски от Жан де Мьон през 13 век под името „Изкуството на кавалерството“ (L'art de chevalerie). Други автори като Оноре Боне (автор на L'arbes des batailles) използват Вегеций като източник за наръчници по военни закони. През 15 век Константин дьо Пизан събира книгите на Вегеций, Боне и Фронтин в труда си Livre des faits d'armes et de chevalerie.

История[редактиране | edit source]

„Посвещаване в рицарство“, худ. Едмънд Лейтън

Въпреки сериозната разлика в описанията на термина кавалерство, средновековното рицарско съсловие е посветено в изкуството на войната и е обучено да се сражава в броня, на кон, с пика, меч и щит. Рицарите се учат да овладеят перфектно оръжията, да са смели, да бъдат галантни и верни и да не се поддават на страха и подлостта.[1]

Хералдиката и правилата за оформление на рицарските гербове са тясно свързани с кавалерството. Ако не се бие, рицарят обикновено живее в замък или укрепен дом, а някои рицари са придворни на крале и по-висши благородници. Единствените достойни занимания за рицаря в мирно време са лова и рицарските турнири.

Идеята за „рицаря в бляскави доспехи“ може да се проследи до арабите и важни фигури като бедуинския воин Антар ибн Шадад (ок. 580 г.). Кавалерството е ключово в ислямския начин на живот и неговата концепция навлиза в източната култура много бързо. По-малко от век по-късно ученият Ал Сулами завършва наръчник за качествата, които кавалерът трябва да притежава. Трябва да се отбележи, че тази идея за кавалерството е развита много повече от популярната идея за рицар на кон. Тя представлява пълна промяна в начина на живот, от която европейската представа съдържа само част. Чарлс Реджиналд Хейнс отбелязва, че ислямските принципи „като вярност, изискано поведение, щедрост и други са здраво залегнали в арабското поведение“. Средновековна Испания, която той нарича „люлка на кавалерството“, наследява тази концепция поради арабското влияние в Ал-Андалус (арабското наименование на Иберийския полуостров). „Набожност, изисканост, мъжество по време на битка, дарът на сладкодумието, изкуството на поезията, умения на коня, сръчност с меча, копието и лъка“ са качества, които притежава елитен мавърски воин.[2] Според характеристиката на Ричард Франсис Бъртън върху източниците за кавалерството из цяла Европа „не се вижда обожествяване на секса като универсално действие и най-висшата задача на човека“, и „Трябва да отбележа, че влиянието на арабската поезия в концепцията за любовта в европейското кавалерство е по-голямо от това на средновековната християнска доктрина“.[3]

Кръстоносци в битка. Кръстоносните походи имат важна роля в изграждането на рицарския идеал.

Християнството играе важна роля в оформянето на добродетелите на кавалерството. Божият мир през 10 век е пример за това и задължава рицарите да защитават и уважават по-слабите членове на обществото и да помагат на църквата да пази мира. Същевременно църквата подкрепя военен конфликт в защита на вярата с създаване на концепции като справедлива война. В ритуала по посвещаването в рицарство се прави литургия и ритуална баня за пречистване. През 11 век идеята за „рицарите на Христа“ (miles Christi) добива популярност в Франция, Испания и Италия.[1] Концепцията за „религиозно кавалерство“ се развива през епохата на Кръстоносните походи, когато самите кръстоносци се считат за идеали на кавалерството.[1] Идеите за кавалерство са повлияни и от Саладин, който е описван от средновековните християнски летописци като храбър воин.

Отношенията между рицарството и благородниците се различават според географската област. Във Франция всеки рицар има и благородническа титла. В Германия и Ниските земи рицарите и благородниците са напълно различни съсловия. В Англия отношенията между рицарите, благородниците и земевладелците са много сложни.

В края на Средновековието богатите търговци получават рицарски права - синовете на богатите граждани се обучават в аристократичните дворове и усвояват рицарски обноски.[1] Тази демократизация на кавалерството довежда до създаването на наръчници по етикет, които описват държанието на т.н. „джентълмени“. Постредновековните правила за джентълменство като чест, уважение към жените и грижа към нещастните са пряко свързани с идеалите на кавалерството и историческите обстоятелства, които го създават.[1]

Средновековното развитие на кавалерството, с концепцията на красива девойка и смел рицар, влюбен в нея, не само се свързва с концепцията за Света Богородица, но и я повлиява.[4] Средновековното обожествяване на Света Богородица контрастира на това, че на обикновените жени, особено тези извън аристократичните кръгове, е гледано като на по-нисши. Въпреки, че по това вревме жените са считани за зли, Света Богородица е посредник на Бог и е вид спасение за мъжа. Развитието на сревдновековната мариология и смяната на отношението към жените стават успоредно и могат да се споменат в един контекст.[5]

Съвременни спорове[редактиране | edit source]

Има много въпроси, свързани с кавалерството, които предизвикват спор у историците. В своят огромен труд върху кавалерството, The Broad-Stone of Honour, Кенълм Хенри Дигби дава следното определение:

С думата кавалерство се обозначават духът или състоянието на ума, което предизвиква хората да правят героични дела и ги доближава до всичко красиво и възвишено в интелектуалния и морален свят

И до днес се спори доколко делата на известни рицари като Годфрид дьо Буйон, Уилям Маршал и Бертран дю Гесклен са станали модели на подражание сред рицарите, или са били образи на съществуващите тогава норми на поведение.[1]

Друга тема на спорове е дали, след като си набави оръжия, рицарството е станало достижимо за всеки човек, който има физическите и психическите умения, нужни за него или право на него имат само тези, които са родени в рицарски семейства.[1]

Кавалерството в литературата[редактиране | edit source]

„Рицари на Христа“, худ. Ян ван Ейк

При изучаване на средновековната литература кавалерството може да се раздели на 3 прости, но всеобхватни вида правила:

  1. Дългове към сънародниците и другите християни: милосърдие, смелост, справедливост, защита на слабите и бедните и вярна служба на сюзерния и краля. Тези дългове създават идеята за рицаря, който дава живота си за друг човек, независимо дали това е бедняк или неговия сюзерен.
  2. Дългове към Бог: набожност, защита на беззащитните, преданост на църквата, победа над злото, благородие и поставяне на Бог над сюзерния.
  3. Дългове към жените: Това може би е най-известният аспект на кавалерството. Той включва т.н. куртоазия, идеята за рицарят, който служи на една дама и на всички жени след нея. Най-важни в тази категория са нежност и милост към жените.

Тези видове правила присъстват най-често в представата за кавалерство.

Различна тежест е давана на всеки от видовете в различните произведения:

  1. войнско кавалерство, където основният дълг на рицаря е към неговия сюзерен, се вижда в „Сър Гауейн и Зеленият рицар“ и „Сватбата на сър Гауейн и лейди Рагнъл“.
  2. религиозно кавалерство, където основният дълг на рицаря е да пази беззащитните и да служи на Бог, се вижда при сър Галахад и сър Парсифал в легендите за Светия Граал.
  3. куртоазно кавалерство, където основният дълг на рицаря е да защитава своята любима и всички дами след нея, се вижда при сър Ланселот в любовта му към кралица Гуиневир и при Тристан в любовта му към Изолда.

И в трите аспекта присъства честта. Тя е основният и водещ принцип на кавалерството. Тоест честта винаги напътства действията на рицаря.

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б в г д е ж з и к л James Ross Sweeney (1983). "Chivalry", в Dictionary of the Middle Ages, Том III.
  2. pg.152 ?. //
  3. Burton, Richard Francis. The Cabinet of Irish Literature, Vol. IV. 2007. с. 94–5.
  4. International Standard Bible Encyclopedia: K-P by Geoffrey W. Bromiley 1994 ISBN 0-8028-3783-2 page 272
  5. Daughters of the church 1987 by Ruth Tucker ISBN 0-310-45741-6 page 168

Вижте също[редактиране | edit source]

Литература[редактиране | edit source]

  • Bouchard, Constance Brittain. Strong of Body, Brave and Noble: Chivalry and Society in Medieval France. Cornell University Press, 1998. ISBN 0-8014-8548-7
  • Haines, Charles Reginald. (1889). Christianity and Islam in Spain, A.D. 756-1031
  • Keen, Maurice (1984). Chivalry. ISBN 0-300-03150-5 / ISBN 0-300-10767-6 (2005 reprint)
  • Read, Charles Anderson (2007). The Cabinet Of Irish Literature; Selections From The Works Of The Chief Poets, Orators, And Prose Writers Of Ireland - Vol IV (Paperback)
  • Sweeney, James Ross (1983). "Chivalry," in Dictionary of the Middle Ages Volume III

Външни препратки[редактиране | edit source]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Chivalry“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.