Маняра (езеро)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за езерото Маняра. За други значения вижте Маняра.

Маняра
Поглед от рифтовата стена към езерото Маняра, Танзания
Поглед от рифтовата стена към езерото Маняра, Танзания
Tanzania relief location map.svg
-3.5833° с. ш. 35.8333° и. д.
Местоположение Африка, Танзания — Източноафриканска рифтова долина
Координати 3°30′00″ ю. ш. 35°50′00″ и. д. / 3.5° ю. ш. 35.833333° и. д.
Вид солено, алкално, безотточно
Притоци Симба (най-голям — северозападен край),
Макаюни (в източната част) и др.
Отток Няма
Дължина 50 км.
Ширина 16 км.
Площ 230 км2
Надм. височина 600 м.

Езерото Маняра (Manyara) е едно от групата африкански езера, разположени в силно сеизмичната депресия на Източноафриканската рифтова долина. То е плитко, солено, алкално, безотточно езеро в Северна Танзания, регион Аруша. Ориентирано е в посока север-юг, дължината му е 50 км, а ширината – 16 км.[1] Намира се на главния туристически път от областния център Аруша към кратера на Нгоронгоро и Националния парк Серенгети.[2] Нивото му на соленост варира в зависимост от количеството валежи и сезона. Водите на езерото съдържат висока концентрация на йони (алкалността им е по-висока от 60 meq/L), проводимостта е 6000-160,000 µS и съдържа сериозно количество твърди минерални отлагания.[3] Открито е за европейците през март 1892 г. от австрийски топограф и етнограф Оскар Бауман (Oscar Baumann).[4]

Според някои източници думата Manyara е с масайски произход – така са наричали вид растение, от което са изработвали оградите около селата. Според други твърдения името произхожда от "Ol Manyara", което означава "поселище".[5]

География[редактиране | редактиране на кода]

Стръмните склонове на близкото плато и рифтовата стена са прорязани от проломи, през които в езерото се вливат няколко реки. Някои от тях са пълноводни през цялата година, а други губят водите си през сухия сезон. Най-големият приток е река Симба (Simba) (симба на суахили означава лъв), отводняваща част от Нгоронгоро и вливаща се в северозападния край на езерото. От изток в езерото се влива река Макаюни (Makayuni). Северната част на езерото е изградена от шуплести вулканични скали, а южната — от древни варовици.[6]

На юг, там където рифтовата стена достига съвсем близо до езерото, между скалите се провират малки алкални горещи извори, чиято температура достига до 72°C.[2][7]Изворите изливат водите си в голяма заблатена местност, която се оттича към езерото и в местата на вливане се получава краткотрайна кора от засъхнала сол. Алкалността им е висока (до Ph=9,5) и внасят във водите на езерото натриев карбонат и умерено количество силициев диоксид (концентрация до 98 mg/kg). Увеличават температурата на водата под повърхността до 107°C. Предполага се, че тези извори са свързани с подпочвените води под близките вулкани, намиращи се на запад от езерото. Геотермалният им потенциал е малък.[8]

Според неофициални сведения притокът на прясна вода към езерото намалява в резултат от повишеното напояване, по-високите нива на туризма и увеличаването на населението в района. Обезлесяването на крайречните територии води до повишаването на тините и утайките в него.[6] През 1961 година езерото пресъхва напълно, а през следващата 1962 г. причинява наводнение в околните земи. Ново цялостно пресъхване на езерото се отбелязва през 2004 г.[7]

Хемингуей, удивен от многообразието на Маняра, нарича езерото "най-красивото в Африка".[5]

Климат[редактиране | редактиране на кода]

Характерни са два годишни сезона – дъждовен и сух. Средните годишни валежи са 650 мм. и варират като количество по оста север-юг. Сезонът на дъждовете е разделен на две части – през ноември-декември и февруари-април. Количеството на валежите рефлектира върху нивото на езерните води, които през сухия сезон могат да изчезнат напълно. Когато езерото пресъхне, се покрива с кристали от соли, а отдалеч блести и изглежда като покрито със сняг. Средната годишна температура е 22°C.[1]

Флора[редактиране | редактиране на кода]

Северна Танзания - езерата Еяси, Маняра и Натрон

Разнообразието от растителни видове варира в зависимост от топографията на района. Надолу по склоновете на рифтовата стена, в северната част, непресъхващите извори поддържат развитието на африканската джунгла (хилея). Тя постепенно отстъпва пред храстовидни растения и накрая преминава в савана, сред която е разположено и самото езеро. Многоетажната екваториална гора е богата на буйна растителност, представена от баобаб (Adansonia digitata), махагоново дърво, тамаринд (Tamarindus indica), широколистен кротон (Croton macrostachyus), фикуси от вида Ficus sycomorus, Trichelia roka, Tabernaemontana samarensis. Постепенно джунглата преминава в акациеви горички (Acacia xanthophloea), изпъстрени с финикови палми (Phoenix reclinata), образуващи подобие на плътна стена.[9] Северозападният край на езерото е богат на блата, около които след многогодишно отсъствие отново расте теснолистният папур (Typha angustifolia).[6] Централната част на парка е заета с различни видове акациеви дървета (Acacia tortilis, Acacia sieberiana), колбасово дърво (Kigelia africana), а тревистите растения тук са целогодишни.[2][9] В северната част на парка растат дървета от вида Calotropis procera от сем. Асклепиеви , със сока от които масаите се обезкосмяват.[10]

Фауна[редактиране | редактиране на кода]

Езерото Маняра е едно от красивите езера на Танзания, превърнато в резерват и приютило многоброен и интересен растителен и животински свят. Районът заема едно от първите места по гъстота на диви бозайници в света. Средната гъстота на слоновете тук е 6 бр/км2, а на кафърския бивол – 18 бр/км2. Все още се срещат екземпляри от черния носорог (Diceros bicornis), чийто брой заради ловния туризъм е силно намалял. Това е мястото, където могат да се срещнат и уникалните катерещи се по дърветата лъвове, които през деня почиват в клоните на големите дървета. Езерото изобилства и с хипопотами (Hippopotamus amphibius), които излизат да пасат нощно време. Жирафите (Giraffa camelopardalis) са с доста тъмен цвят, така че, погледнати отдалеч, изглеждат почти черни. Местността е дом на стотици импали (Aepyceros melampus), зелени павиани (Papio anubis), южноафрикански антилопи бушбок (Tragelaphus scriptus), зебри (Equus burchelli), ивичесто гну (Connochaetes taurinus), леопарди (Panthera pardus), мангусти.[2][5][11] През сухия сезон големи стада от гну и други тревопасни животни навлизат в парка за кратък период от време, идвайки от контролираните ловни територии на север от резервата.[2]

Екваториалната гора е рай за множество птици — различни видове щъркели, марабу, орел, сокол, розов пеликан (Pelecanus onocrotalus), розово фламинго, голям корморан (Phalacrocorax carbo), палмов лешояд (Gypohierax angolensis), ястребов орел на Айре (Hieraaetus dubius), дрозд, рибарче и още много. Околността е обитавана от над 400 различни видове птици.[5] През размножителния период тук се събират големи ята от водоплаващи птици. Една от най-характерните за района птици е малкото фламинго (Phoenicopterus minor), от което тук се срещат хиляди и даже милиони екземпляри. През 1991 година в зоната са наброени около 2 милиона екземпляра. За съжаление през 1994 г. техният брой е спаднал на 78 320. Розовото фламинго (Phoenicopterus roseus) също е често срещано, но в по-малки количества.[2][5] Местността около езерото е добре известно обиталище за разплод на хиляди африкански пеликани (Pelecanus rufescens) и жълтоклюни щъркели (Mycteria ibis), както и на по-малък брой марабу (Leptoptilos crumeniferus) и сиви чапли (Ardea cinerea). Калните брегове на езерото затрудняват изхранването на птиците, мигриращи от по-далечни райони като голямата пъструшка (Porzana porzana) и червеногушата бъбрица (Anthus cervinus). Доста по-рядко край северните блата се среща мадагаскарска жълта чапла (Ardeola idae). Белошипата ветрушка (Falco naumanni) зимува в тази област и може да бъде видяна по поляните на изток от езерото, като през 1961 е наблюдавано ято от 400 екземпляра. Макар и много рядко тук може да бъде срещнат и степен блатар (Circus macrourus). Наблюдавани са и единични екземпляри сокол от вида Falco fasciinucha.[6]

Местността е богата на разнообразни видове влечуги, като най-често срещани са вараните (Varanus niloticus) и няколко вида кобри.[2]

Население[редактиране | редактиране на кода]

Жълтоклюни щъркели в езерото Маняра

Човешката популация около езерото и в биосферния резерват наброява над 250 000 души (1999 г.), принадлежащи към етническите групи масаи, ираку и барабейг (барбейг). Основната социално-икономическа дейност в района е свързана със селското стопанство и главно със земеделието.[9] Източните и южните брегове са заселени от племето масаи.[6]

Национален парк езеро Маняра[редактиране | редактиране на кода]

Територията около езерото е обявена за ловен резерват през 1957 г.. През 1960 г. статутът му е променен на Национален парк, а през 1981 г. местността е обявена за биосферен резерват. Простира се по продължение на западния бряг на езерото Маняра с дължина около 50 км. Площта му е 325 кв.км, от които около 200 кв.км се падат на езерото в периода, когато нивото на водите му е най-високо.[5][2][1]

Карта на Google map

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Encyclopædia Britannica
  2. а б в г д е ж з World Conservation Monitoring Centre
  3. Българска аквариумна енциклопедия - Химически състав на Великите Африкански Езера
  4. Dr. Oscar Baumann
  5. а б в г д е Tanzania National Parcs – The Official Website
  6. а б в г д Bird Life International - Lake Manyara National Park
  7. а б Arusha Times/6 Nov 2004 - Valentine Marc Nkwame - “Lake Manyara turns into dust bowl as drought persists”
  8. - Geothermal Resources of Tanzania
  9. а б в UNESCO – MAB - Biosphere Reserves Directory Biosphere Reserve Information - United Republic of Tanzania - LAKE MANYARA
  10. Plants at Lake Manyara
  11. Lake Manyara National Park Map
Портал
Портал „Африка“ съдържа още много статии, свързани с Африка.
Можете да се включите към Уикипроект „Африка“.