Ниагара (водопад)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ниагара.

Американската част на водопада в щата Ню Йорк

Ниагара е група масивни водопади на река Ниагара в източната част на Северна Америка, на границата между САЩ и Канада. Водопадът се състои от три части: Хорсшу (понякога наричан Канадски водопад), Американски водопад и по-малкия Брайдъл Вейл. Макар и не особено висок, водопадът Ниагара е много широк и е най-големият в Северна Америка.

Ниагарският водопад е известен със своята красота, като в същото време е ценен източник на хидроелектрическа енергия и предизвикателен проект за опазване на околната среда. Популярна туристическа дестинация от повече от столетие, водопадът се намира между градовете близнаци Ниагара Фолс (САЩ) и Ниагара Фолс (Канада)

Образуване на водопада Ниагара[редактиране | edit source]

Историческите корени на Ниагарския водопад са в Уисконсинското заледяване, което завършва преди около 10 000 години. Големите американски езера, както и река Ниагара, са резултат от тази последна континентална ледена кора, огромен ледник, пълзящ през региона от Източна Канада. Ледникът преминава през местността като огромен булдозер, смилайки скали и почва, премествайки ги и удълбочавайки някои речни легла, за да образува езера. Той затлачва други с наноси, принуждавайки тези реки да си проправят нови легла. Смята се, че приблизително на мястото на днешния канал Уеланд (Welland Canal) в Канада съществува древна долина, погребана под ледниковите наноси.

След като ледът се разтапя, оттокът на горните Големи езера се превръща в днешната река Ниагара, която няма възможност да следва старата си, вече запълнена, долина, така че намира най-ниския изход в трансформираната топография. С времето реката прорязва пролом през Ниагарската стена, обърната на север урва, образувана от ерозията на спускащата се на юг формация Локпорт между езерата Ери и Онтарио. Процесът на ерозия оголва океански скали, много по-стари от геологически новите ледникови наноси. Три основни формации са видими в пролома, изрязан от река Ниагара.

Водопадът Horseshoe (подкова) в Канада, една от трите части на водопада Ниагара

.

Когато новоустановилата се река среща устойчивия на ерозия локпортски доломит, твърдият пласт ерозира много по-бавно от разположените под него по-меки скали. Въздушната снимка ясно показва твърдата горна скала, формацията Локпорт (среден силур), под бързеите над водопада и приблизително на горната третина от стената на пролома. Тя е съставено от много плътен, твърд и много здрав варовик и доломит. Под този пласт, на около две трети от откоса, е по-слабата, мека и ронлива формация Рочестър (долен силур). Състои се главно от шисти, макар че има и тънки варовикови слоеве и съдържа големи количества вкаменелости. Тъй като този слой ерозира много по-лесно, реката е подкопала горната скала и е образувала водопада. Потопена под реката в по-ниската долина, скрита от погледа, е формацията Куинстън (горен ордовик), която е съставена от шисти и фин пясъчник. И трите формации са образувани в древното море и различията им произтичат от променящите се условия в морето. Първоначалният Ниагарски водопад се е намирал близо до днешния Люистън, но ерозията на кората е довела до изместването на водопада няколко километра на юг. Точно над днешното място на водопада остров Гоут разделя течението на реката и отделя водопада Хорсшу на запад от Американския водопад и Бридъл Вейл на изток. Въпреки че през последното столетие ерозията и рецесията са забавени с инженерни мероприятия, в крайна сметка водопадът ще се измести достатъчно, за да пресуши по-голямата част от езерото Ери, чието дъно е по-високо от дъното на водопада. Инженерите се опитват да намалят скоростта на ерозията и да забавят това събитие, доколкото е възможно. Водопадът пада от около 52 м, макар че Американският водопад има чист пад от 21 м преди да стигне до купища скали, паднали при огромно срутване през 1954. По-големият Канадски водопад е широк около 790 м, а Американският е широк около 320 м. Максималното количество вода преминаващо през водопада през върховия сезон е 5 700 м³/сек. За сравнение количеството вода при известния водопад Виктория на река Замбези е едва 1 100 м³/сек. През летните месеци, когато е максималното отклоняване на вода за производство на електричество, през водопада преминават около 2 800 м³/сек, 90% от която през водопада Хорсшу. Този обем намалява наполовина през нощта, когато е най-голямото отклонение към водноелектрическите централи

Исторически сведения[редактиране | edit source]

Твърди се[кой го твърди?], че името Ниагара идва от ирокезка дума, означаваща „гръмотевични води“. Първоначалните жители на областта са онгиара, ирокезко племе, наречено неутралните от френските заселници, които ги смятали за полезни в уреждането на спорове с други племена.

Съществува известно противоречие за това, кои европейци са оставили първите писмени свидетелства за водопада. Местността е посетена от Самюел дьо Шамплен още през 1604. Членове на неговата група му докладвали за забележителния водопад, който той описва в дневниците си, но може би никога не го вижда с очите си. Някои приписват най-старото описание от първа ръка на финско-шведския естественик Пер Калм, записано по време на експедиция в района в началото на 18 век. Повечето историци са съгласни, че отец Луи Енепен наблюдава и описва водопада много по-рано, през 1677, след като пътува в района с изследователя Рене Робер Кавелие дьо ла Сал. Енепен е и първият, описал водопада Сейнт Антъни в Минесота. Неговото, опровергано по-късно, твърдение, че е пътувал по река Мисисипи до Мексиканския залив, предизвиква известни съмнения, относно валидността на описанията и рисунките му на водопада Ниагара.

През 19 век туризмът става популярен и към средата на века се превръща в основния поминък на областта. Нуждата от преминаване през река Ниагара довежда до построяването на пешеходен мост през 1848, а след това на висящия мост Ниагара на Чарлз Илът. През 1855 той е заменен от висящия мост Ниагара Фолс на Джон Огъстъс Рьоблинг. През 1886 Лефърт Бък заменя моста на Рьоблинг със стоманена конструкция, която и днес се използва за преминаване на влакове през река Ниагара. Първият стоманен дъгов мост при водопада е завършен през 1897. Известен днес като Уирлпул Рапидс, той пренася автомобили, влакове и пешеходци между Канада и САЩ точно под водопада. През 1941 Комисията по мостовете на водопада Ниагара завършва третото пресичане в близост до водопада с моста Рейнбоу, използван за пешеходен и пътен трафик.

Туризмът се разраства, особено след Първата световна война, когато автомобилите значително улесняват достъпа до водопада. Историята на Ниагара през 20 век е свързана преди всичко с усилия да се използва енергията му за производство на електричество и с опити за контрол на бързото развитие на американския и канадския бряг, заплашващо да унищожи природната красота на местността.

Отражение върху промишлеността и търговията[редактиране | edit source]

Огромната мощ на водопада отдавна е призната за потенциален източник на енергия. Първото известно усилие за използване на водите е от 1759, когато Даниъл Джонкернс строи малък канал над водопада, за да задвижва дъскорезницата си. Огъстъс и Питър Портър купуват местността и целия Американски водопад през 1805 от правителството на щата Ню Йорк и разширяват първоначалния канал, за да осигурят хидравлична енергия за своята мелница и фабрика за щавене на кожи. През 1853 е създадена Niagara Falls Hydraulic Power and Mining Company, която с времето изгражда канали, използвани за генериране на електричество. През 1881 под ръководството на Якоб Шьолкопф е произведен достатъчно силен постоянен ток, за да се освети както самият водопад, така и близкото село Ниагара Фолс.

Милиони туристи посещават водопада всяка година

Когато Никола Тесла, на когото по-късно е издигнат паметник в Ниагара Фолс, открива променливия ток, става възможен далечният пренос на електричество. През 1883 Niagara Falls Power Company, наследник на фирмата на Шьолкопф, наема Джордж Уестингхаус да проектира система, генерираща променлив ток. През 1896 с финансиране от магнати като Дж. П. Морган, Джон Джейкъб Астор IV и Вандербилт, те построяват гигантски подземни тръбопроводи, водещи към турбини, които генерират до 75 мегавата и захранват с електричество град Бъфало, на 30 км оттам. Частни компании на канадския бряг също започват да използват енергията на водопада, като за целта наемат както местни, така и американски фирми. През 1906 правителството на Онтарио поставя преноса на електричество под обществен контрол, разпределяйки енергията от Ниагара към различни части на тази провинция. Днес между 50% и 75% от дебита на река Ниагара е отклоняван чрез четири огромни тунела, започващи далеч нагоре по течението. След това водата преминава през хидроелектрични турбини, които захранват с електричество близките райони на САЩ и Канада, преди да се върнат в реката доста след водопада.

Най-мощните водноелектрически централи на река Ниагара в наши дни са Сър Адам Бек 1 и 2 от канадска страна и Робърт Мозес Ниагара Пауър Плант и Люистън Пъмп Дженератинг Плант от американска страна. Всички централи на Ниагара могат да произведат заедно около 4 400 мегавата енергия.

Корабите могат да заобикалят водопада Ниагара чрез канала Уеланд, който е реконструиран през 1960-те и е включен в Морския път Сейнт Лорънс. Морският път отклонява воден трафик от близкия Бъфало и довежда до упадък на тамошните металургични заводи и мелници, но нови индустрии процъфтяват в долината на река Ниагара с помощта на електричеството, произвеждано там.

Градовете-близнаци Ниагара Фолс в провинция Онтарио и щата Ню Йорк са свързани чрез трите моста. Близките международни летища Ниагара Фолс и Бъфало Ниагара са наречени на водопада, както и Университетът Ниагара, безброй местни предприятия и дори едно небесно тяло (астероидът 12382 Ниагара Фолс).

Опазване на околната среда[редактиране | edit source]

През първите две столетия след заселването на европейците в района земята от двете страни на водопада Ниагара е частна собственост. Разработването и търговските начинания застрашават природната красота на местността и посетителите понякога трябва да плащат такси, за да видят водопада през отвори в ограда. През 1885 американските и канадските власти започват да изкупуват съседните земи с цел запазване на природната среда. В Ню Йорк художникът Фредерик Чърч и ландшафтния архитект Фредерик Лоу Олмстед оглавяват движението Свободна Ниагара, което убеждава щата Ню Йорк да изкупува земи за създаването на щатския парк Резерват Ниагара. През същата година канадската провинция Онтарио създава парка Кралица Виктория — Ниагара Фолс със същата цел. И двете организиции развиват забележително успешна дейност, която ограничава развитието от двете страни на водопада и река Ниагара. От канадска страна Комисията за парковете Ниагара контролира експлоатацията на цялото течение на река Ниагара, от езерото Ери до езерото Онтарио.

До нашата епоха водопадът се придвижва на юг с 0,5 до 3,0 м в година, вследствие на ерозията. Този процес е забавен, първоначално чрез отклоняване на нарастващо количество вода от реката към водноелектрическите централи в двете страни. На 2 януари 1929 Канада и САЩ договарят план за защита на водопада. През 1950 двете страни подписват Договор за отклонение на водите на река Ниагара, който определя по-конкретно този процес.

Американският водопад, „спрян“ при мероприятия за контрол на ерозията през 1969 (вижте текста)

В допълнение към ефекта от отклоняване на вода към електроцентралите, мерките за контрол на ерозията включват подводни съоръжения, пренасочващи най-разрушителните потоци, и директно механично заздравяване на горната част на водопада. Най-драматичното мероприятие от този вид е предприето през 1969. През юни река Ниагара е напълно отклонено извън Американския водопад за няколко месеца чрез построяването на временна земна язовирна стена (ясно забележима на снимката вдясно). Подобен ефект е наблюдаван веднъж и като резултат на естествено явление. На 29 март 1848 струпване на лед спира почти цялата вода през водопада Ниагара.

Докато водопада Хорсшу поема допълнителните води, Инженерния корпус на армията на Съединените щати проучва леглото на реката и механично коригира дефекти, които биха ускорили отдръпването на водопада. Планът за отстраняване на огромното срутване от 1954 е изоставен, поради високата стойност, и през ноември временната стена е взривена и потокът към Америконския водопад е възстановен.

Дори след това начинание остров Луна, малко парче земя между основния водопад и Брайдъл Вейл, остава с години забранено за посещения, поради опасения, че е нестабилно и би могло да се срути в пролома всеки момент.

Водопадът в популярната култура[редактиране | edit source]

Боби Лийч и неговото буре, след спускането му по водопада Ниагара, 1911

През октомври 1829 Сам Пача, който сам се нарича Скачача-янки, скача във водопада Хорсшу и става първия известен човек, оживял след такъв скок. Това поставя началото на дълга традиция на подобни безразсъдни опити. През 1901 63-годишната Ани Тейлър става първият човек, спуснал се по водопада в буре. Тя оцелява, практически без наранявания. От историческия скок на Тейлър 14 други хора се удавят или са тежко ранени. Оцелелите след такива номера са изправени пред съдебни обвинения и тежки глоби, тъй като опитите за спускане по водопада са незаконни. Илюзионистът Дейвид Копърисметана наскоро добавя името си в този списък, като успешно се спуска (или, може би, създава впечатление, че се спуска) по водопада през 1990.

Други смелчаци си поставят за цел пресичането на водопада. Като се започне с успешното пресичане на Жан Франсоа „Блонден“ Гравле през 2017, въжеиграчите събират огромни тълпи зрители на подвизите си. Англичанинът Матю Уеб, първият човек, преплувал Ла Мърша, се удавя през 1883 след неуспешен опит да преплува през водовъртежите и бързеите под водопада.

Посещение на водопада Ниагара в края на 19 век е описано от Алеко Константинов в пътеписа му До Чикаго и назад [1].

Посещенията на водопада Ниагара, още преди това превърнал се в голяма туристическа атракция и любимо място за младоженци, нарастват рязко през 1953 след излизането на Ниагара, филм с Мерилин Монро в главната роля. По-късно водопадът е място на действие на филма Супермен II (1980). При настоящия приток на чуждестранни туристи посещенията на водопада надхвърля 14 милиона души през 2003.

Галерия[редактиране | edit source]

Вижте още[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]