Големите езера

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Големите езера от космоса.

Големите езера (на английски: Great Lakes) са група от пет големи езера в Северна Америка в близост или на границата между САЩ и Канада. Те са най-голямата група от сладководни езера на Земята с обща площ на повърхността от 244 106 km2 (94 250 мили2), която се равнява по големина на половин Черно море. Общият им обем е 5 439 мили3 (22 671 km3).[1][2] В петте езера има 35 000 острова. Водите на езерата са свързани помежду си с реки и протоци и са част от отточната система на голямата северноамериканска река Сейнт Лорънс в Атлантическия океан. Най-голямото от тях е Горно езеро, а най-малкото Ери.[3][4]

Езерата са:

  • Горно езеро - най-голямото по обем и най-дълбокото, по-голямо от Шотландия или Южна Каролина. На север граничи с канадската провинция Онтарио и с американския щат Минесота, а на юг – с американските щати Уисконсин и Мичиган. Това е най-голямото сладководно езеро в света по площ, ако се приеме че езерото Хюрън и езерото Мичиган се два отделни водни басейна.[5] Горното езеро е третото най-голямо сладководно езеро в света по обем.[6]
  • Мичигън - второто по обем и третото по площ, единственото изцяло в САЩ. Намира се на 176 метра надморска височина, а площта му е 57 800 km2. Максималната дълбочина е 281 m. Дължината му е 494 km, широчината - 190 km, а бреговата линия е 2646 km. Като единствено от петте езера Мичиган е разположен изцяло в САЩ. Граничи с няколко щата: Индиана, Илиноис, Уисконсин и Мичиган.
  • Хюрън - третото по обем, второто по площ, граничи с американския щат Мичиган (на юг) и с канадската провинция Онтарио (на север). Хюрън се намира на 176 метра надморска височина, а площта му е 59 600 km2. Максималната му дълбочина е 229 метра.
  • Ери - най-малкото по обем и най-плиткото. Граничи на север с Онтарио, на юг с щатите Охайо, Пенсилвания и Ню Йорк, а на запад с щата Мичиган. Площта на Ери е 25 700 km2 (9 910 мили2) с дължина от 388 километра (241 мили) и ширина 92 километра (57 мили) при най-широките си точки.
  • Онтарио - четвъртото по обем, с много по-ниска надморска височина от останалите. Намира се на 75 метра надморска височина, а площта му е 18 960 km2. Максималната дълбочина достига 244 метра. Главният приток на езерото е река Ниагара, стичаща се от Ери. Други притоци са Трент Ривър и Селмън Ривър. Онтарио се отводнява от река Свети Лаврентий в Атлантическия океан.


Ери Хюрън Мичигън Онтарио Горно езеро
Площ 9910 мили2(25 700 km2) 23000 мили2(60 000 km2) 22300 мили2 (58 000 km2) 7340 мили2 (19 000 km2) 31700 мили2 (82 000 km2)
Обем вода 116 мили3 (480 km3) 850 мили3 (3 500 km3) 1180 мили3 (4 900 km3) 393 мили3 (1 640 km3) 2900 мили3 (12 000 km3)
Надморска височина 571 ft (174 m) 577 ft (176 m) 577 ft (176 m) 246 ft (75 m) 600 ft (180 m)
Средна дълбочина 62 ft (19 m) 195 ft (59 m) 279 ft (85 m) 283 ft (86 m) 483 ft (147 m)
Максимална дълбочина 210 ft (64 m) 770 ft (230 m) 923 ft (281 m) 808 ft (246 m) 1332 ft (406 m)

Образуване[редактиране | edit source]

Диаграма на формирането на езерата.

Езерните котловини са разположени на границата между Канадския щит и Мисисипската плоча. Те са образувани първоначално чрез пропадане на части от земната кора, изградени от най-старите скали. За такъв произход свидетелства голямата дълбочина на езерата. С изключение на езерата Ери и Сейнт Клер дъната на всички останали езера се намират по-ниско от съвременното морско равнище. Впоследствие по време на ледниковата епоха грамадни континентални ледници са се спускали от север на юг и са достигнали долините на реките Мисури, Мисисипи и Охайо. Те са продълбали и разширили заварените езерни котловини. При напредването и отдръпването си ледниците са отложили огромни количества моренен материал във вид на моренни валове, които образуват естествена преграда на езерните води.

Счита се, че фундаменталните геологични условия, които са довели до оформянето на езерата в горната им част в днешния им вид са от 1,1 до 1,2 милиарда години назад, [7][8] Когато две по-рано съединени тектонични плочи се разделят, създават средноконтиненталния разлом, който преминава през тектоничната зона на Големите езера. В резултат се формира долина, която осигурява басейни, които в крайна сметка стават съвременното Горно езеро. Когато се образува втора разломна линия, разломът Сейнт Лорънс, преди около 570 милиона години,[7] тя става основа за езерата Онтарио и Ери заедно с това, което ще се превърне по-късно в река Свети Лаврентий.

Големите езера са образувани в края на последния ледников период (преди около 10 000 години). Отстъплението на ледената покривка остявя след себе си голямо количество разтопена вода (виж езеро Агасис), която изпълва басейните, издълбани от ледниците, като по този начин създава Големите езера, както ние ги познаваме днес.[9] Поради неравномерния характер на ледниковата ерозия, някои високи хълмове остават като острови в тях.

Езерата са с постглациален произход. Те са резултат от оттеглянето на континентален ледник през последното заледяване от кватернера. Водите им се намират на тектонско стабилната платформа на Канадския щит, който се явява един от съвременните кратони.

Други езера[редактиране | edit source]

В речния басейн на петте големи езера съществуват и по-малки езера, които не се включват в петте Големи езера. Между езерата Хюрън и Ери се намира по-малкото езеро Сейнт Клер. То заема площ колкото цялото Софийско поле.

История[редактиране | edit source]

Гравюра на „Грифон“

Бригантината Грифон, поръчана от Рене Робер дьо Ла Сал и построена в Каюга Крийк, в близост до южния край на река Ниагара, на 7 август 1679 г. е първият ветроход, който плава по горната част на Големите езера.

По време на заселването им от европейците, Големите езера и реките им са единственото реално средство за придвижване на хора и товари. С отварянето на канала Ери през 1825 г., баржите от средна Северна Америка са в състояние да достигнат до Атлантическия океан от Големите езера. През 1848 г., с откриването на канала Илинойс-Мичиган край Чикаго, става възможен и директния достъп до река Мисисипи от езерата. С тези два канали се осигурява изцяло вътрешен воден път между Ню Йорк и Ню Орлиънс.

Основната дейност на много от пътническите линии през 19 век е превозването на имигранти. Много от по-големите съвременни градове дължат съществуването си на местоположението си край езерата като товарни дестинации, както и като места за заселване на имигранти. С развитието на жп транспорта и автомобилните пътища, товарните и пътническите превози по езерата намаляват и, с изключение на фериботите и няколко чуждестранни круизни корабни линии, постепенно изчезват.

Имиграционните пътища в миналото все още оказват влияние и днес. Имигрантите често формират техни собствени общности, а някои райони имат ясно изразена етническа принадлежност, като холандска, немска, полска, финландска и много други. Тъй като много имигранти се заселват за известно време в Нова Англия преди да се преместят на запад, днес много райони край Големите езера, предимно от страната на САЩ, пресъздават стиловете на Нова Англия.

Климат[редактиране | edit source]

Торонто и езеро Онтарио

Ефектът на Големите езера върху времето в региона се нарича „езерен ефект“. През зимата, езерата често нямат лед по средата. Преобладаващите ветрове от запад взимат малко по-топлия въздух и влага от повърхността на езерото. След като този топъл, влажен въздух мине през по-студената земна повърхност, влагата често води до обилни снеговалежи. Това е подобно на ефекта на топлия въздух който като преминава през планински вериги, води до падането на сняг. По време на замразяването на реките, тази „снежна ивица“ редовно получава снеговалеж, особено по протежение на източния бряг. В снежната ивица са Мичиган, Охайо, Пенсилвания, Онтарио и Ню Йорк.

Езерата регулират средните сезонни температури до известна степен, чрез абсорбиране на топлина и охлаждане на въздуха през лятото, след това бавно излъчват топлината през есента. Предпазват от замръзване по време на преходния период, но също така поддържат летните температури по-ниски, затова тук е по-хладно, отколкото във вътрешността на страната. Тази температурна особеност произвежда области, където могат да бъдат отглеждани плодове и зеленчци, които обикновено виреят много по на юг. Западен Мичиган така например има ябълкови и черешови овощни градини и лозя в непосредствена близост до брега на езерото. Разположени на източния бряг на езерото Мичиган и южния бряг на езерото Ери са много винарни в резултат на това, както и между езерото Ери и езерото Онтарио. Подобно явление се среща в района на Ню Йорк, както и Принц Едуард, Онтарио на брега на езерото Онтарио, на североизток. Свързана с „ефекта на езерото“ е появата на мъгла над средните райони, особено по протежение на бреговата линия на езерата. Тя е най-забележима по бреговете на езерото Горното езеро предвид морския климат.

Големите езера са известни със създаването и засилването на бури, като урагана Хейзъл през 1954 г. и няколко торнада през 2007 година в Мичиган и Онтарио, който използват топлината на езерата като гориво. Също така е наблюдаван през 1996 г. редкия субтропичен циклон над езерото Хюрън.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Great Lakes: Basic Information: Physical Facts. // U.S. Government, May 25, 2011. Посетен на 19:05, Wednesday November 9, 2011 (UTC).
  2. Great Lakes – U.S. EPA. // Epa.gov, 2006-06-28. Посетен на 2011-02-19.
  3. LUHNA Chapter 6: Historical Landcover Changes in the Great Lakes Region. // Biology.usgs.gov, 2003-11-20. Посетен на 2011-02-19.
  4. Ghassemi, Fereidoun. Inter-basin water transfer. Cambridge, Cambridge University Press, 2007. ISBN 0-52-186969-2.
  5. "Michigan and Huron: One Lake or Two?" Pearson Education, Inc: Information Please® Database, 2007.
  6. Superior Pursuit: Facts About the Greatest Great Lake - Minnesota Sea Grant University of Minnesota. Посетен на 9 август 2007 г.
  7. а б Grady, Wayne. The Great Lakes. Vancouver, Greystone Books and David Suzuki Foundation, 2007. ISBN 9781553651970.
  8. Van Schmus, W. R. и др. The Midcontinent Rift System. // Annual Review of Earth and Planetary Sciences 13 (1). May 1985. DOI:10.1146/annurev.ea.13.050185.002021. с. 345–83.
  9. Larson, Grahame и др. Origin and evolution of the Great Lakes. // Journal of Great Lakes Research 27 (4). Internat. Assoc. Great Lakes Res., 2001. DOI:10.1016/S0380-1330(01)70665-X. с. 518–546.