Николо Пичини

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Николо Пичини
(Vito Niccolò Marcello Antonio Giacomo Piccinni)
NiccoloPiccinni.jpg
Николо Пичини
Националност: италианец
Рождено име: Вито Николо Марчело Антонио Джакомо Пичини
Роден: 6 януари 1728 г.
Бари, Неаполитанско кралство
Починал: 7 май 1800 г.
(на 72 г.)
Паси, Париж, Франция
Живял в: Италия, Франция
Професия: композитор

Семейство:
Брак(ове): един - Винченца Сибила
Деца: 7

Николо Пичини (на италиански Niccolò Piccinni) е един от водещите оперни композитори в Италия и Франция през 18 век, представител на Неаполитанската школа.[1] Известен е със значителния си принос за развитието на комичните опери, въпреки че е еднакво вещ и в драматичния стил на опера-серия. Смятан е за един от майсторите на опера-буфа, като съчетава богатството на мелодия, грация и елегантност и в резултат създава весели и привлекателни за публиката сантиментални и изискани комедии.[2] Написал е над 120 опери и поредица от други по-малко известни вокални и инструментални композиции. Най-голяма популярност достига операта му "Добрата дъщеря".[3] До появата на Доменико Чимароза той е най-уважаваният оперен композитор в Европа.[4]

Ранни години[редактиране | edit source]

Николо Пичини е роден на 16 януари 1728 г. в град Бари, Неаполитанско кралство.[1][3] Пълното му име е Вито Николо Марчело Антонио Джакомо Пичини (Vito Niccolò Marcello Antonio Giacomo Piccinni).[5] Син е на музикант и отрано показва музикален талант.[6] Въпреки това до ранните си юношески години е предопределен от семейството си да заеме свещеническа длъжност.[3] През 1742 г. с финансовата помощ на архиепископа на Бари[2] постъпва в консерваторията "Сан Онуфрий" в Неапол, където се обучава в продължение на 12 години – първо с композитора Леонардо Лео, а след смъртта му и с Франческо Дуранте. Напуска консерваторията през 1754 г. и се отдава на композиране на комични опери, които постигат добър успех.[3] През същата година представя в Неапол първата си опера "Разгневените жени", която е приета твърде радушно.[7][8]

Италия[редактиране | edit source]

В началото се посвещава на създаване само на комични опери.[9] Годината 1756 е ключова за композитора както в личен, така и в професионален план. Жени се за една от своите ученички Винченца Сибила,[3] а премиерата на първата му опера на сериозна тематика "Зенобия" е посрещната в неаполитанския театър "Сан Карло" с ентусиазъм и става хит за времето си.[3][10] Жена му, която е певица, не може да излиза на сцена след брака си и остава в дома им като домакиня.[6]

През 1758 г. Пичини получава поръчка за написване на опера от театъра в Рим, за който през същата година създава "Александър в Индия"[10] по либрето на Пиетро Метастазио.[2][7] Шедьовър на ранните му години е написаната през 1760 г., отново за римския театър, опера "Добрата дъщеря" ("La buona figliuola", или "La cecchina"). Създадена е по либрето на Карло Голдони, базирано на романа "Памела, или наградената добродетел" на Ричардсън.[1] Със своята свежест и мелодична деликатност операта предизвиква голям ентусиазъм у римската публика и изстрелва с бързи темпове кариерата и известността му.[2][10] Биографите му твърдят, че е написал тази опера само за 18 дни.[8] Остава най-популярната опера от рода си в продължение на години в Италия. По-късно Верди я определя като "първата истинска италианска комична опера".[4]

В периода 1758 до 1773 г. композира над 50 опери, като премиерите на повече от 30 са в Неапол, а останалите – в Рим.[3] Още доста от тях се представят във всички големи градове на страната. Със своите творби Пичини обогатява мелодиката на опера-буфа като внася в този жанр лиризъм, широко използва оперния оркестър, разнообразява формата на ариите, на ансамблите и особено на финала.[8] Става втори капелмайстор в неаполитанската катедрала, преподава уроци по пеене и е органист в няколко манастира. През 1771 г. става и втори органист на кралската църква. Две години след това славата му в Рим е засенчена от композитора Паскуале Анфоси, но репутацията му в Неапол е непокътната. През 1774 г. прави основна преработка на операта си "Александър в Индия", а една година след това създава комичната "I viaggiatori".[10]

Париж[редактиране | edit source]

Piccinni, Niccolò 1.JPG

Пичини постига голяма известност в цяла Европа и през 1775 г. получава примамливо предложение и покана от кралица Мария Антоанета.[6] Композиторът има 7 деца и трудностите по отглеждането им го принуждават да приеме една така добре платена работа.[4] Пристига в Париж в края на следващата година[3] и е назначен за директор на Кралската академия в града.[2] Тук се посвещава изцяло на композиране на драматични опери от жанра опера-серия.[7] Бързо се сприятелява с привържениците на италианската опера, които са многобройни във френската столица. Особено близък става с Жан-Франсоа Мармонтел, историк, писател и либретист, член на Движението на енциклопедистите.[9] Популярността му в Париж нараства дотолкова, че все още се носят слухове за почитателите му, които проявяват необичайна емоционалност на неговите спектакли.[8]

По това време в Париж работи и немският композитор Кристоф Глук. Тук поставя своите реформаторски опери "Орфей и Евридика" и "Алцеста".[8] В същия период, по внушение на Мармонтел, Пичини разработва опера по либрето на Philippe Quinault, либретист на Люли.[9] Така през 1778 г. се появява "Роланд", първата му опера на френски език, която става и първият му френски триумф, акламирана ентусиазирано дори от почитателите на Глук. Именно тя става причина за известния спор между привърженици на реформизма в оперните композиции на Глук и тези на италианския традиционализъм на Пичини. Двамата композитори остават съвсем чужди на този спор.[7] Ръководството на операта в града обаче противопоставя италианеца на германеца Глук, като им поръчва написването на опера по един и същ сюжет. "Ифигения в Таврида" на Глук е поставена на 18 май 1779 година, а "Ифигения в Таврида" на Пичини - на 23 януари 1781 година.[8][9][11] И двете опери са написани по либретото на Метастазио.[8] Парижката публика се разделя на две ожесточено враждуващи фракции - "глукисти" и "пичинисти".[8][9][11] Някои изкуствоведи разглеждат това противопоставяне като продължение на Войната на буфонистите, започнала в Париж през 50-те години на 18 век.[9] Пичини успява да се издигне над караниците на двете групи и успешно адаптира стила си към френските изисквания.[4][10] Като победител от противопоставянето на двете композиции излиза Глук. В пресата са публикувани оскърбителни сравнения, а Пичини изпитва горчивото чувство на разочарование.[7][9] Но именно тази творческа война в голяма степен обезсмъртява италианския композитор, който остава в историята на музиката като съперник на Глук.[8]

Антагонизмът между двете фракции обаче продължава да расте, по някои мнения изкуствено подклаждан, дори и след като Глук напуска Париж през 1780 г. По-късно се прави нов опит да бъдат противопоставени и превърнати в съперници Пичини и Антонио Сакини.[6] След заминаването на Глук за Виена, Пичини побеждава в съперничеството със Сакини, ревностен последовател на немския композитор.[8]

В творчеството си успешно успява да комбинира елементи от италианските и френски оперни традиции. Във френските си опери от този период показа голямо майсторство по отношение на драматичното темпо и времетраенето на различните сцени. Особено добре това се забелязва при финалите на неговите опери-буфа с бързите контрасти в темпото и промяна на структурата. Среща се и в адаптациите му на някои драматични опери, които пригажда за френската сцена.[9] Оперите му "Атис" (Atys) и "Le faux lord" през 1780 г. отново му носят голям успех.[10] Пичини е голям майстор и в използването на хора и балета, фаворитизирани от френския маниер на композиране на опери. Много добре му се отдава и включването на богат набор от инструменти в оперния оркестър.[9] През същата година му е отпусната и пенсия от френския двор.[10] В едно от изказванията си Моцарт отбелязва, че би искал да композира такива добри комични опери, като тези на Пичини.[4]

Паметник на Николо Пичини в Бари, автор Corso Vittorio Emanuele

През 1783 г. Пичини бележи голям успех и с операта си "Дидона", след която започват да го сравняват и да го поставят над Сакини, Антонио Салиери и други водещи композитори.[3] В периода 1778-1779 г. успешно режисира оперните постановки в театъра на Кралската академия, а по-късно и представленията в Кралското музикално училище, от което впоследствие възниква Парижката консерватория.[7][10] Съвременникът му, композиторът Антонио Салиери, пише за него, че Пичини успява да покори дори слуха на дивите парижани.[8]

В края на 1780-те променящите се европейски вкусове постепенно изтикват на заден план оперите на Пичини, а първенството и интересът на публиката все пак са спечелени от творбите на неговите сънародници Сакини и Салиери.[9] Преживява и провала на някои от своите опери, включитерно и на "Пенелопа", която създава през 1785 г.[3][10] През 1791 г. загубва и пенсията си, отменена по време на Френската революция.[3][4]

Неапол[редактиране | edit source]

Завръща се в Неапол през 1791 г. Посрещнат е топло от неаполитанците и от самия Фердинанд IV, който го назначава на служба с добро заплащане.[7] Посвещава се главно на композиране на църковна музика.[2] Скоро обаче има сериозни затруднения от политическо естество. Заради женитбата на дъщеря му за изтъкнат френски якобинец той е обвинен, че е привърженик на якобинците.[7] По тази причина от 1794 г. живее в продължение на 4 години под домашен арест и изпада в бедност.[3] В продължение на 7 години композиторът води жалко и безпарично съществуване първо във Венеция, а след това в Неапол и Рим. През 1798 г. е освободен от подозрението и ареста, но вече е толкова огорчен, че бързо напуска Родината си.[9]

Отново в Париж[редактиране | edit source]

През същата година успява да замине отново за Париж, където публиката го посреща с ентусиазъм.[6] Но и тук не му провървява особено, а финансите му са в сериозно затруднение.[3] Пенсията му е частично възстановена и получава почетното назначение като шести инспектор в новооснованата Музикална консерватория. По това време обаче той е твърде болен, за да изпълнява задълженията си.[9][10] Когато най-после успехът отново му се усмихва, здравето му вече е силно разклатено. Умира в Паси, близо до френската столица на 7 май 1800 г.[3][6][7]

Творчество[редактиране | edit source]

Оперният театър "Николо Пичини" в Бари

Пичини е централна фигура както в италианското, така и във френското оперно творчество. Комичните му творби се отличават с елегантност на стила будеща възхищение, с прогресивна структура и оркестрация. Той е пионер на нова композиционна форма на финала в комичната опера.(7) Неговите арии са пълни с нежен лиризъм и са подкрепени от прекрасен хармоничен съпровод. Много от най-известните му мелодии са публикувани и събрани в колекции на различни места из цяла Европа.(10)

Неговите сериозни опери на италиански и френски език отразяват гъвкавия му подход към оперната форма.[5] При тях обаче той се стреми да запази неаполитански стил на композициите.[2] Френските му произведения са създадени като синтез от италианския стил на неговото време и традиционните френски форми.[5]

Пичини е плодовит композитор на 2 симфонии, 4 оратории, църковна музика, камерна музика, кантати, инструментални пиеси и много църковни композиции.[4][5][7] Италианският композитор от онова време Сакини твърди, че Пичини е написал 300 опери, докато други негови съвременници, отчитат броя на оперите му на около 130.[9][10] Неговият близък приятел, френският поет и музикален критик Pierre-Louis Ginguené, определя точния им брой на 130.[10] По други данни оперите му не надвишават 120 броя.[3][2]

Най-пълен списък на творбите му е изготвен от италианското списание за музика VIII, 75. В него са изредени повече от осемдесет работи и въпреки че последните му творби показват сериозно влиянието на френския и немския стил, те все пак принадлежат на италианската школа от 18 век.[6]

Памет[редактиране | edit source]

След смъртта му домът му в Стария град на Бари, е възстановен и на фасадата му е поставена паметна плоча.[6] Оперният театър в града, основан през 1854 г. носи неговото име. Една от улиците на Бари също е кръстена на него.[4][6]

Потомци[редактиране | edit source]

  • Луиджи Пичини (17661827) - един от синовете му също става композитор и създава предимно френски и италиански комични опери.[5]
  • Луиджи Александро Пичини (17791850) - неговият внук е диригент и корепетитор в Париж и творчеството му е обърнато към мелодраматична и балетна музика.[5]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б в ((en)) Encyclopedia Britannica/Niccolò Piccinni
  2. а б в г д е ж з ((it)) Diesis&Bemolle, Musica in primo piano/Niccolò Piccinni
  3. а б в г д е ж з и к л м н о п ((en)) Classical Archives, the Ultimate Classical MusicDestination/Niccolò Piccinni
  4. а б в г д е ж з ((en)) Around Naples Encyclopedia UMUK Italian Studies – Naples/Other Composers
  5. а б в г д е ((en)) Oxford Grove Music Encyclopedia/(Vito) Niccolò (Marcello Antonio Giacomo) Piccinni
  6. а б в г д е ж з и ((it)) Sul Cammino di Enea/Niccolo Piccinni - Bari
  7. а б в г д е ж з и к ((it)) Baroque/Niccolò Piccinni
  8. а б в г д е ж з и к л ((ru)) Classical Music News/Непримиримый соперник Глюка
  9. а б в г д е ж з и к л м н ((en)) 18th Century Online Encyclopedia: Enlightenment and Revolution/Piccinni, Niccolò
  10. а б в г д е ж з и к л м ((en)) HOASM/Niccolò (Nicola) Marcello Antonio Giacomo Piccinni (Piccini)
  11. а б ((bg)) БНР „Христо Ботев“/Музикална радиоенциклопедия в понеделник: поредицата „Приятели или съперници”