Александър Ганчев

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Александър Ганчев
български офицер, военен теоретик, дипломат и историк, публицист
Званиеполковник
Години на служба1899 – 1919
Служи наНационално знаме на България България
Битки/войниПърва световна война
Итало-турска война
НаградиВоенен орден „За храброст“
За военна заслуга
„Свети Александър“
Железен кръст
ОбразованиеНационален военен университет
Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
София, България

Александър Ганчев Банов е български офицер, военен теоретик, дипломат и историк, публицист, определян като един от видните български военни теоретици и историци[1].

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Подполковник Александър Ганчев, командир на 42-ри пехотен полк, Влашко, 1917 г.
Кметът на Крушево, Наум Томалевски, подполковник Ал. Ганчев и Григор Календеров, 1917 г.

Александър Ганчев е роден на 20 декември 1878 година в Плевен. Завършва Военното училище в София. Служи в Четвърти пехотен плевенски полк, по-късно е адютант на Пета пехотна дивизия.[2] През 1909 година завършва Военна академия в Торино, Италия.[3] Началник е на отделение в Щаба на армията.[2] През 1910 – 1911 година заедно с Димитър Азманов публикува сборника „Тактически задачи“, който се определя като пръв по своя вид в България и предизвиква интерес във военните среди.[4] По време на Итало-турската война е командирован към Щаба на италианския експедиционен корпус в Триполитания, след което, до 1914 година е военен аташе в Рим. През 1915 година е преподавател по Военна организация в новооткритата Военна академия.[5][3]

При намесата на България в Първата световна война подполковник Ганчев получава назначение за командир на 3-та дружина в 4 пехотен Плевенски полк.[6] Д-р Димитър Гаврийски, който служи в полка, пише за Ганчев:

„ Вярната му схватливост и трезвост по военни и политически въпроси правеше силно впечатление на всички... той биваше често търсен, за да се изслушат възгледите му по хода на военните действия и политиката. Дружеше с нас – запасните подпоручици и поручици като с другари, като с равни, въпреки голямата разлика между чертите и звездите...[3] “

През 1916 г. е помощник-началник щаб на Първа армия. От януари 1917 до есента на 1917 година е командир на 42 пехотен полк, който е на позиции на река Серет и на Македонския фронт.[7] На 14 октомври 1917 г. е произведен в чин полковник, което е последвано от назначението му за началник на Военно-политическото отделение в Главната квартира на Действащата армия. През 1918 г. е началник на Генералщабното отделение при Военната академия в София.[5]

Уволнен е от армията през 1919 година.[2] Отдава се на научна, публицистична и обществена дейност.

В 1920 година запасен полковник Ганчев е привлечен като специалист по военната организация при създаването на Трудовата повинност. До падането на правителството на БЗНС през 1923 година е началник на отдел в Дирекция на трудовата повинност. Автор е на наредбите и правилниците, по които се управлява дирекцията.[5]

На Първия извънреден конгрес на Съюза на запасните офицери през май 1920 година, заедно с генерал Панайот Сантурджиев е избран за негов заместник-председател. Не е включен в състава на Централното управление на Съюза на Втория извънреден конгрес през септември 1920 година. Отново е избран за заместник-председател на Съюза през 1936, 1937 и 1942 година. В 1936 година е избран сред българските делегати на учредителния конгрес на Постоянния международен комитет на бившите бойци, състоял се на следващата година.[8]. Полковник Ганчев е и член на Върховния съвет на Общия съюз на запасното войнство, подпредседател е на Военнонаучния институт и на Дружеството на военните писатели.[3]

През 1943 г. полк. Ал. Ганчев заедно с доц. Марко Марков и д-р Миладин Апостолов е включен в българската делегация в Международната комисия за разследване на обстоятелствата около избиването на полските офицери в Катинската гора.[5]

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. е арестуван под претекст за извършване на справка. Отведен е в 5-и участък на милицията, като на другия ден е отведен в Щаба на милицията в хотел „Славянска беседа“. Оттам го прехвърлят в Дирекция на полицията на пл. „Лъвов мост“, но оттук следите му се губят. Вероятно е екзекутиран без съд и без присъда. Впоследствие е осъден задочно на 4 април 1945 г. от 6-и състав на т. нар. Народен съд, който съди интелектуалците, като в обвинителния акт е отбелязано, че се води в неизвестност. Според присъдата му е наложена глоба от 50 000 лв., а семейството му е интернирано от София.[5]

Журналистическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

През 1919 година полковник Ганчев е последен редактор на седмичника „Военни известия“. Главен редактор и уредник е на списание „Българска военна мисъл“ (1934 – 1943) и на органа на Общия съюз на запасното войнство, в. „България“ (1942 – 1944).[9] Сътрудничи на вестниците „Слово“, „Вечер“, „Дума“, „Отечество“ и други. През януари-март 1941 година е директор на седмичника „Утрешна България“.[10]

Член е на Дружеството на Софийските вестникари и на Дружеството на българските публицисти.[3]

Военни звания[2][редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Съчинения[редактиране | редактиране на кода]

  • Тактически задачи, ч. І-ІІ, София, 1910 – 1911 (в съавторство с Димитър Азманов)
  • Червената болшевишка армия, София, 1922, 28 с.
  • Балканският полуостров. География, история, икономика, политика, стратегия, София, 1932, 170 с.
  • Балканските държави Албания, Гърция, Румъния, Югославия, тяхната стопанска и военна мощ, София, 1932, 222 с.
  • Въздушна война. Отбрана на населените пунктове и лична самозащита, София, 1934, 32 с.
  • Войните през Третото българско царство, т. І-ІІ, София, 1935, 1937; второ издание – София, 1944
  • Национални стремежи, надживели вековете, Кърджали, 1937, 32 с.
  • Впечатления от днешна Германия, София, 1939, 29 с.
  • Междусъюзническата война 1913, София, 1940, 209 с.
  • Многовековният ни стремеж към юг, София, 1940, 32 с.
  • Нова Европа и утрешна България, София, 1943, 31 с.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Петров, Людмил. Военната икономика на България 1919-1945, София, Университетско издателство „Стопанство“ 1999, с. 27.
  2. ↑ а б в г Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 1. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 164.
  3. ↑ а б в г д Гаврийски, Димитър В. Предговор, в: Ганчев, Александър. Нова Европа и утрешна България, София, 1943, с. 3 – 4.
  4. ↑ Азманов, Димитър. Моята епоха 1878 – 1919, София, 1995, с. 85 – 86.
  5. ↑ а б в г д Билярски, Цочо В. Полковник Александър Ганчев проследява пътя до Първата национална катастрофа, www.sitebulgarizaedno.com, посетен на 23 ноември 2018 г.
  6. ↑ Българската армия в Световната война 1915 – 1918, т. ІІ, Войната срещу Сърбия през 1915 година, София 1936, с. 451.
  7. ↑ 42 пехотен полк във войната за обединение на българското племе, София, 1929, с. 115, 122.
  8. ↑ Янчев, Веселин. Офицери без пагони. Съюзът на запасните офицери в България 1907 – 1945, София, 2000, с. 28, 31, 145, 156, 158, 186, 188.
  9. ↑ Иванчев, Димитър. Български периодичен печат, 1844 – 1944: анотиран библиографски указател. Т. 1. София, Наука и изкуство, 1962. с. 118, 120, 194.
  10. ↑ Иванчев, Димитър. Български периодичен печат, 1844 – 1944: анотиран библиографски указател. Т. 2. София, Наука и изкуство, 1966. с. 441.
  11. ↑ ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 221, л. 81.
     Портал „Биографии“         Портал „Биографии“          Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Александър_Ганчев&oldid=11739976“.