Александър Ганчев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Александър Ганчев
полковник
AGenchev.PNG
Информация
Служба 1899 – 1919
Служил на Национално знаме на България България

Роден
Починал
26 септември 1944 г. (65 г.) края на 1944

Александър Ганчев Банов е български офицер, военен теоретик, дипломат и историк, публицист.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Подполковник Александър Ганчев, командир на 42-ри пехотен полк, Влашко, 1917 г.
Кметът на Крушево, Наум Томалевски, подполковник Ал. Ганчев и Григор Календеров, 1917 г.

Александър Ганчев е роден на 20 декември 1878 година в Плевен. Завършва Военното училище в София. Служи в Четвърти пехотен плевенски полк, по-късно е адютант на Пета пехотна дивизия.[1] През 1909 година завършва Военна академия в Торино, Италия.[2] Началник е на отделение в Щаба на армията.[1] През 1910-1911 година заедно с Димитър Азманов публикува сборника „Тактически задачи“, който се определя като пръв по своя вид в България и предизвиква интерес във военните среди.[3] По време на Итало-турската война е командирован към Щаба на италианския експедиционен корпус в Триполитания, след което, до 1914 година е военен аташе в Рим. През 1915 година е преподавател по Военна организация в новооткритата Военна академия.[4][2]

При намесата на България в Първата световна война подполковник Ганчев получава назначение за командир на 3-та дружина в 4 пехотен Плевенски полк.[5] Д-р Димитър Гаврийски, който служи в полка, пише за Ганчев:

Вярната му схватливост и трезвост по военни и политически въпроси правеше силно впечатление на всички... той биваше често търсен, за да се изслушат възгледите му по хода на военните действия и политиката. Дружеше с нас - запасните подпоручици и поручици като с другари, като с равни, въпреки голямата разлика между чертите и звездите...[2]

През 1916 г. е помощник-началник щаб на Първа армия. От януари 1917 до есента на 1917 година е командир на 42 пехотен полк, който е на позиции на река Серет и на Македонския фронт.[6] На 14 октомври 1917 г. е произведен в чин полковник, което е последвано от назначението му за началник на Военно-политическото отделение в Главната квартира на Действащата армия. През 1918 г. е началник на Генералщабното отделение при Военната академия в София.[4]

Уволнен е от армията през 1919 година.[1] Отдава се на научна, публицистична и обществена дейност.

В 1920 година запасен полковник Ганчев е привлечен като специалист по военната организация при създаването на Трудовата повинност. До падането на правителството на БЗНС през 1923 година е началник на отдел в Дирекция на трудовата повинност. Автор е на наредбите и правилниците, по които се управлява дирекцията.[4]

На Първия извънреден конгрес на Съюза на запасните офицери през май 1920 година, заедно с генерал Панайот Сантурджиев е избран за негов заместник-председател. Не е включен в състава на Централното управление на Съюза на Втория извънреден конгрес през септември 1920 година. Отново е избран за заместник-председател на Съюза през 1936, 1937 и 1942 година. В 1936 година е избран сред българските делегати на учредителния конгрес на Постоянния международен комитет на бившите бойци, състоял се на следващата година.[7]. Полковник Ганчев е и член на Върховния съвет на Общия съюз на запасното войнство, подпредседател е на Военнонаучния институт и на Дружеството на военните писатели.[2]

През 1943 г. полк. Ал. Ганчев заедно с доц. Марко Марков и д-р Миладин Апостолов е включен в българската делегация в Международната комисия за разследване на обстоятелствата около избиването на полските офицери в Катинската гора.[4]

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. е арестуван под претекст за извършване на справка. Отведен е в 5-ти участък на милицията, като на другия ден е отведен в Щаба на милицията в хотел „Славянска беседа“. Оттам го прехвърлят в Дирекция на полицията на пл. „Лъвов мост“, но оттук следите му се губят. Вероятно е екзекутиран без съд и без присъда. Впоследствие е осъден задочно на 4 април 1945 г. от 6-ти състав на т. нар. Народен съд, който съди интелектуалците, като в обвинителния акт е отбелязано, че се води в неизвестност. Според присъдата му е наложена глоба от 50 000 лв., а семейството му е интернирано от София.[4]

Журналистическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

През 1919 година полковник Ганчев е последен редактор на седмичника „Военни известия“. Главен редактор и уредник е на списание „Българска военна мисъл“ (1934-1943) и на органа на Общия съюз на запасното войнство, в. „България“ (1942-1944).[8] Сътрудничи на вестниците „Слово“, „Вечер“, „Дума“, „Отечество“ и други. През януари-март 1941 година е директор на седмичника „Утрешна България“.[9]

Член е на Дружеството на Софийските вестникари и на Дружеството на българските публицисти.[2]

Военни звания[1][редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Съчинения[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г.. Т. 1. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 164.
  2. а б в г д Гаврийски, Димитър В. Предговор, в: Ганчев, Александър. Нова Европа и утрешна България, София, 1943, с. 3-4.
  3. Азманов, Димитър. Моята епоха 1878-1919, София, 1995, с. 85-86.
  4. а б в г д Билярски, Цочо В. Полковник Александър Ганчев проследява пътя до Първата национална катастрофа, www.sitebulgarizaedno.com, посетен на 23 ноември 2018 г.
  5. Българската армия в Световната война 1915 - 1918, т. ІІ, Войната срещу Сърбия през 1915 година, София 1936, с. 451.
  6. 42 пехотен полк във войната за обединение на българското племе, София, 1929, с. 115, 122.
  7. Янчев, Веселин. Офицери без пагони. Съюзът на запасните офицери в България 1907-1945, София, 2000, с. 28, 31, 145, 156, 158, 186, 188.
  8. Български периодичен печат, 1844 – 1944: анотиран библиографски указател. Т. 1. София, Наука и изкуство, 1962. с. 118, 120, 194.
  9. Български периодичен печат, 1844 – 1944: анотиран библиографски указател. Т. 2. София, Наука и изкуство, 1966. с. 441.
  10. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 221, л. 81.


     Портал „Биографии“         Портал „Биографии          Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България