Бенедикт Андерсън

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Бенедикт Андерсън
Benedict Anderson
американски политолог
Роден
Починал
Научна дейност
Област Политология, антропология, религиознание
Образование Кеймбриджки университет
Университет Корнел
Работил в Университет Корнел
Публикации Imagined Communities (1983)
Семейство
Баща Джеймс О'Горман Андерсън
Майка Вероника Беатрис Бигам

Бенедикт Андерсън (на английски: Benedict Richard O'Gorman Anderson) е американски политолог, Аарон Биненкорб почетен професор по международни отношения, управленски науки и азиатски изследвания в Университета Корнел, известен с книгата си „Въобразените общности“, чието първо издание е от 1983 г. Брат е на историка Пери Андерсън.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 26 август 1936 година в Кунмин, Китай, в семейството на Джеймс О'Горман Андерсън от англо-ирландски произход и Вероника Беатрис Бигам – англичанка. Баща му е служител към китайските морски митници. По-голямата част от детството си Бенедикт Андерсън прекарва в Калифорния, а след преместването на семейството в Ирландия, учи в Колежа Итън.[1] През 1957 г. получава бакалавърска степен по класическа филология в Кеймбриджкия университет, а след това – докторска степен в департамента по управленски науки в Университета Корнел, където изучава модерна Индонезия под научното ръководство на Джордж Кейън. Дипломната му работа по политология в Корнел представлява подробно описание на политическата ситуация в Индонезия – заради нея той е персона нон грата в страната по време на режима на Сухарто.

Андерсън е известен на първо място с книгата си „Въобразените общности“, в която систематично описва, като използва подхода на историческия материализъм (или с други думи – марксизма), основните фактори за развитието на национализма в света през последните три века. Андерсън определя нацията като „въображаема политическа общност, която се представя едновременно като същностно ограничена и суверенна“. [2]

Андерсън е почетен професор по международни отношения в университета Корнел, където ръководи програмата по изследване на Индонезия. Той се ползва с голям авторитет по въпросите на историята и политиката на Индонезия през ХХ век. Има множество публикации и върху Тайланд и Филипините. Както и в случая с трудовете му върху Индонезия, работата му върху тези страни се основава на забележителните му езикови познания. През 1994 г. е избран за сътрудник на Американската академия на науките и изкуствата.[3]

Умира на 13 декември 2015 г. по време на посещение в Индонезия. Прахът му е разпръснат над Яванско море.[4]

Идеи[редактиране | редактиране на кода]

Въобразените общности[редактиране | редактиране на кода]

Андерсън твърди, че сред основните подтици на национализма и създаването на въобразена общност са намаляването на привилегирования достъп до определени писмени езици (напр. латински), движението за премахване на идеите на богопомазано управление и за монархия, както и появата на печатната преса в рамките на системата на капитализма (или, както го нарича Андерсън, на „печатния капитализъм“).

Гледната точка на Андерсън върху национализма поставя корените на понятието „нация“ в края на XVIII век. Докато Ърнест Гелнър вижда възхода на национализма във връзка с индустриализацията в Западна Европа (като по този начин не може да обясни аргументирано национализма в източните неиндустриализирани европейски региони), а Ели Кедури свързва национализма с идеите на Просвещението, с Френската революция и раждането на централизираната Френска държава, Андерсън твърди, че европейската национална държава се ражда като отговор на национализма в европейската диаспора отвъд океана, в колониите, и по-точно – в двете Америки.

Той приема, че изграждането на националната държава е имитативно действие, при което новите политически образувания „пиратстват“ модела на националната държава. Според Андерсън големият рой от политически образувания, възникнали в Северна и Южна Америка между 1778 и 1838 г., почти всички от които съзнателно се самоопределят като „национални“, са всъщност исторически първите държави от този тип, появили се на бял свят, а оттам неизбежно те са тези, които създават и първия истински модел как трябва да изглежда националната държава. Ако за по-елитоцентричната теория на Кедури в основата на производството на „нацията“ са Просвещението и Имануел Кант, Андерсън настоява, че национализмът, като инструмент за изграждането на национална държава, е възникнал в Америките и Франция. Той говори за „първа вълна“ на национализма и ѝ приписва „гражданско националистически“ характер, разграничавайки я от „етническия национализъм“ на втората вълна.

Национализмът и печатът[редактиране | редактиране на кода]

От особено значение за теорията на Андерсън е акцентът, който поставя върху ролята на печатната литература и нейното разпространение. Според Андерсън възходът на национализма е тясно свързан с растежа на броя печатни книги и с техническото развитие на печата като цяло.

Според Андерсън нововъзникващите нации винаги представят себе си като древни. В това той донякъде е на позицията на Антъни Смит, който разглежда изграждането на национална митология и национални митове за „произхода“ във функционалистки понятия – става дума за измислени разкази, а не за истински истории. Андерсън твърди, че в определен исторически момент „древността“ е неизбежна следствие на „новото“.

Мултиетническите империи[редактиране | редактиране на кода]

За разлика от другите теоретици на нацията, Андерсън фокусира вниманието си върху официалния национализъм в мултиетническите империи. Той въвежда едно важно понятие: „натурализацията“ на европейските династии, която представлява разпростиране на властта им над огромни многоезикови територии. Някои от тях, като империята на Романови, успешно се трансформират в „национални“ империи. Според Андерсън в течение на XIX век филолого-лексикографската революция и възходът на националистическите движения, самите те продукти не само на капитализма, но и хипертрофия на династическите държави, създават нарастващи културни и оттам политически трудности за мнозина „династи“. До този момент легитимността на тези династии няма нищо общо с националната принадлежност.

Всъщност династиите, преследвайки на първо място административни цели, се опитват за уредят със собствен печат някои диалекти още преди Големия взрив на национализмите. Едновременно с възхода на национализма в Европа, в монархиите в Централна и Източна Европа, както и на Балканите, се развиват тенденции по преидентифициране, по ново самолегитимиране на националистическа почва. Това преидентифициране е породено, всъщност, от добре изследваните кризи на легитимността на мултиетническите империи. Династиите и монарсите намират нови идентификации за себе си като членове на определена етнолингвистична група, захвърляйки своята универсалистка легитимност и превръщайки се само в най-привилегировани членове на едно голямо семейство.

Историко-материалистичният подход на Андерсън може да се разгледа като противоположен на методологическия индивидуализъм на Лий Грийнфелд или на подхода на Макс Вебер, приложен в „Национализмът: Пет пътя към модерността“.

Индонезия[редактиране | редактиране на кода]

Над Андерсън тегне забрана в Индонезия по време на режима на Сухарто, защото се е занимавал с изследвания, които се приемат за антидържавна дейност. Както пише вестник „Джакарта поуст“:

Андерсън беше изгонен от Индонезия и му бе забранено да влиза в страната през 1973 г., след като той и колегата му Рут Маквей от Корнелския университет публикуваха изследването, известно като „Корнелски доклад“, в което се оспорва твърдението на властите в Индонезия, че движението „30 септември 1965“ е дело на индонезийската комунистическа партия.

Възможност да посещава Индонезия Андерсън получава отново едва през 1999 г.[5]

Избрана библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Some Aspects of Indonesian Politics under the Japanese Occupation: 1944 – 1945 (Някои страни на индонезийската политика по време на японската окупация, 1944 – 1945) (1961)
  • Mythology and the Tolerance of the Javanese (Митология и толерантност при жителите на о. Ява) (1965)
  • A Preliminary Analysis of the October 1, 1965, Coup in Indonesia (Предварителен анализ на преврата в Индонезия на 1 октомври 1965) (1966)
  • Java in a Time of Revolution; Occupation and Resistance, 1944 – 1946 (Ява в епохата на революция. Нападение и съпротива, 1944 – 1946). Ithaca, N.Y.: Cornell University Press, 1972.
  • Religion and Social Ethos in Indonesia (Религия и социален етос в Индонезия) (1977)
  • Interpreting Indonesian Politics: Thirteen Contributions to the Debate (Интерпретирайки индонезийските политически платформи: Тринайсет приноса към дебатите) (1982)
  • Imagined Communities: Reflections on the Origin and Spread of Nationalism (Въобразените общности: Размишления върху произхода и разпространението на национализма). London: Verso, 1983.
  • In the Mirror: Literature and Politics in Siam in the American Era (В огледалото: Литературата и политиката в Сиам по време на американската епоха). Bangkok: Editions Duang Kamol, 1985.
  • Language and Power: Exploring Political Cultures in Indonesia (Езикът и властта: Изследване на политическите култури в Индонезия). Ithaca, N.Y.: Cornell University Press, 1990.
  • The Spectre of Comparisons: Nationalism, Southeast Asia, and the World (Спектърът от сравнения: Национализмът, Югоизточна Азия и света). London: Verso, 1998.
  • Violence and the State in Suharto's Indonesia (Насилието и държавата в Индонезия на Сухарто) (2001)
  • Debating World Literature (Спорейки около световната литература) (2004)
  • Under Three Flags: Anarchism and the Anti-Colonial Imagination (Под три флага: Анархизмът и антиколониалното въображение). London: Verso, 2005.
  • The Fate of Rural Hell: Asceticism and Desire in Buddhist Thailand (Съдбата на селския ад: Аскетизмът и желанието в будистки Тайланд) (2012)
  • A Life Beyond Boundaries: A Memoir (Живот оттатък границите: Мемоари). Verso, 224 pp, 2016 ISBN 9781784784560

На български[редактиране | редактиране на кода]

  • „Въобразените общности: Размишления върху произхода и разпространението на национализма“. Превод от английски Яна Генова. София: Критика и хуманизъм, 1998, 223 с.

Признание[редактиране | редактиране на кода]

  • 1998 – Награда на Асоциацията по изследвания на Азия (Association for Asian Studies) за изключителни приноси в изследванията на Азия [6]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Lo, Elaine. „Benedict Anderson“ ((en))
  2. Anderson, Benedict. Imagined Communities, p. 6. ISBN 0-86091-329-5 ((en))
  3. Dandy Koswaraputra, „Indonesianist Benedict Anderson dies at 79“, Jacarta Post, December 13 2015 ((en))
  4. American Academy of Arts and Sciences, Book of Members, 1780 – 2010: Chapter A ((en))
  5. „Indonesia Needs to Own Up to Past Sins“, Jakarta Post (Indonesia), 5 март 1999. ((en))
  6. Association for Asian Studies (AAS), 1998 Award for Distinguished Contributions to Asian Studies ((en))

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]