Бенедикт Андерсън

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Бенедикт Андерсън
Benedict Anderson
американски политолог
Роден
Починал
13 декември 2015 г. (79 г.)
Научна дейност
Област Политология, антропология, религиознание
Образование Кеймбриджки университет
Университет Корнел
Работил в Университет Корнел
Публикации Imagined Communities (1983)
Семейство
Баща Джеймс О'Горман Андерсън
Майка Вероника Беатрис Бигам

Бенедикт Андерсън (на английски: Benedict Richard O'Gorman Anderson) е британско-американски политолог и автор.

Той е Аарон Биненкорб почетен професор по международни отношения, управленски науки и азиатски изследвания в Университета Корнел, известен с книгата си „Въобразените общности“, чието първо издание е от 1983 г. Брат е на историка Пери Андерсън.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 26 август 1936 година в Кунмин, Китай, в семейството на Джеймс О'Горман Андерсън от англо-ирландски произход и Вероника Беатрис Бигам – англичанка. Баща му е служител към китайските морски митници. По-голямата част от детството си Бенедикт Андерсън прекарва в Калифорния, а след преместването на семейството в Ирландия, учи в Колежа Итън.[1] През 1957 г. получава бакалавърска степен по класическа филология в Кеймбриджкия университет, а след това – докторска степен в департамента по управленски науки в Университета Корнел, където изучава модерна Индонезия под научното ръководство на Джордж Кейън. Дипломната му работа по политология в Корнел представлява подробно описание на политическата ситуация в Индонезия – заради нея той е персона нон грата в страната по време на режима на Сухарто.

Андерсън е известен на първо място с книгата си „Въобразените общности“, в която систематично описва, като използва подхода на историческия материализъм (или с други думи – марксизма), основните фактори за развитието на национализма в света през последните три века. Андерсън определя нацията като „въображаема политическа общност, която се представя едновременно като същностно ограничена и суверенна“. [2]

Андерсън е почетен професор по международни отношения в университета Корнел, където ръководи програмата по изследване на Индонезия. Той се ползва с голям авторитет по въпросите на историята и политиката на Индонезия през ХХ век. Има множество публикации и върху Тайланд и Филипините. Както и в случая с трудовете му върху Индонезия, работата му върху тези страни се основава на забележителните му езикови познания. През 1994 г. е избран за сътрудник на Американската академия на науките и изкуствата.[3]

Умира на 13 декември 2015 г. по време на посещение в Индонезия. Прахът му е разпръснат над Яванско море.[4]

Идеи[редактиране | редактиране на кода]

Въобразените общности[редактиране | редактиране на кода]

Андерсън твърди, че сред основните подтици на национализма и създаването на въобразена общност са намаляването на привилегирования достъп до определени писмени езици (напр. латински), движението за премахване на идеите на богопомазано управление и за монархия, както и появата на печатната преса в рамките на системата на капитализма (или, както го нарича Андерсън, на „печатния капитализъм“).

Гледната точка на Андерсън върху национализма поставя корените на понятието „нация“ в края на XVIII век. Докато Ърнест Гелнър вижда възхода на национализма във връзка с индустриализацията в Западна Европа (като по този начин не може да обясни аргументирано национализма в източните неиндустриализирани европейски региони), а Ели Кедури свързва национализма с идеите на Просвещението, с Френската революция и раждането на централизираната Френска държава, Андерсън твърди, че европейската национална държава се ражда като отговор на национализма в европейската диаспора отвъд океана, в колониите, и по-точно – в двете Америки.

Той приема, че изграждането на националната държава е имитативно действие, при което новите политически образувания „пиратстват“ модела на националната държава. Според Андерсън големият рой от политически образувания, възникнали в Северна и Южна Америка между 1778 и 1838 г., почти всички от които съзнателно се самоопределят като „национални“, са всъщност исторически първите държави от този тип, появили се на бял свят, а оттам неизбежно те са тези, които създават и първия истински модел как трябва да изглежда националната държава. Ако за по-елитоцентричната теория на Кедури в основата на производството на „нацията“ са Просвещението и Имануел Кант, Андерсън настоява, че национализмът, като инструмент за изграждането на национална държава, е възникнал в Америките и Франция. Той говори за „първа вълна“ на национализма и ѝ приписва „гражданско националистически“ характер, разграничавайки я от „етническия национализъм“ на втората вълна.

Национализмът и печатът[редактиране | редактиране на кода]

От особено значение за теорията на Андерсън е акцентът, който поставя върху ролята на печатната литература и нейното разпространение. Според Андерсън възходът на национализма е тясно свързан с растежа на броя печатни книги и с техническото развитие на печата като цяло.

Според Андерсън нововъзникващите нации винаги представят себе си като древни. В това той донякъде е на позицията на Антъни Смит, който разглежда изграждането на национална митология и национални митове за „произхода“ във функционалистки понятия – става дума за измислени разкази, а не за истински истории. Андерсън твърди, че в определен исторически момент „древността“ е неизбежна следствие на „новото“.

Мултиетническите империи[редактиране | редактиране на кода]

За разлика от другите теоретици на нацията, Андерсън фокусира вниманието си върху официалния национализъм в мултиетническите империи. Той въвежда едно важно понятие: „натурализацията“ на европейските династии, която представлява разпростиране на властта им над огромни многоезикови територии. Някои от тях, като империята на Романови, успешно се трансформират в „национални“ империи. Според Андерсън в течение на XIX век филолого-лексикографската революция и възходът на националистическите движения, самите те продукти не само на капитализма, но и хипертрофия на династическите държави, създават нарастващи културни и оттам политически трудности за мнозина „династи“. До този момент легитимността на тези династии няма нищо общо с националната принадлежност.

Всъщност династиите, преследвайки на първо място административни цели, се опитват за уредят със собствен печат някои диалекти още преди Големия взрив на национализмите. Едновременно с възхода на национализма в Европа, в монархиите в Централна и Източна Европа, както и на Балканите, се развиват тенденции по преидентифициране, по ново самолегитимиране на националистическа почва. Това преидентифициране е породено, всъщност, от добре изследваните кризи на легитимността на мултиетническите империи. Династиите и монарсите намират нови идентификации за себе си като членове на определена етнолингвистична група, захвърляйки своята универсалистка легитимност и превръщайки се само в най-привилегировани членове на едно голямо семейство.

Историко-материалистичният подход на Андерсън може да се разгледа като противоположен на методологическия индивидуализъм на Лий Грийнфелд или на подхода на Макс Вебер, приложен в „Национализмът: Пет пътя към модерността“.

Индонезия[редактиране | редактиране на кода]

Над Андерсън тегне забрана в Индонезия по време на режима на Сухарто, защото се е занимавал с изследвания, които се приемат за антидържавна дейност. Както пише вестник „Джакарта поуст“:

Андерсън беше изгонен от Индонезия и му бе забранено да влиза в страната през 1973 г., след като той и колегата му Рут Маквей от Корнелския университет публикуваха изследването, известно като „Корнелски доклад“, в което се оспорва твърдението на властите в Индонезия, че движението „30 септември 1965“ е дело на индонезийската комунистическа партия.

Възможност да посещава Индонезия Андерсън получава отново едва през 1999 г.[5]

Избрана библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Some Aspects of Indonesian Politics under the Japanese Occupation: 1944 – 1945 (Някои страни на индонезийската политика по време на японската окупация, 1944 – 1945) (1961)
  • Mythology and the Tolerance of the Javanese (Митология и толерантност при жителите на о. Ява) (1965)
  • A Preliminary Analysis of the October 1, 1965, Coup in Indonesia (Предварителен анализ на преврата в Индонезия на 1 октомври 1965) (1966)
  • Java in a Time of Revolution; Occupation and Resistance, 1944 – 1946 (Ява в епохата на революция. Нападение и съпротива, 1944 – 1946). Ithaca, N.Y.: Cornell University Press, 1972.
  • Religion and Social Ethos in Indonesia (Религия и социален етос в Индонезия) (1977)
  • Interpreting Indonesian Politics: Thirteen Contributions to the Debate (Интерпретирайки индонезийските политически платформи: Тринайсет приноса към дебатите) (1982)
  • Imagined Communities: Reflections on the Origin and Spread of Nationalism (Въобразените общности: Размишления върху произхода и разпространението на национализма). London: Verso, 1983.
  • In the Mirror: Literature and Politics in Siam in the American Era (В огледалото: Литературата и политиката в Сиам по време на американската епоха). Bangkok: Editions Duang Kamol, 1985.
  • Language and Power: Exploring Political Cultures in Indonesia (Езикът и властта: Изследване на политическите култури в Индонезия). Ithaca, N.Y.: Cornell University Press, 1990.
  • The Spectre of Comparisons: Nationalism, Southeast Asia, and the World (Спектърът от сравнения: Национализмът, Югоизточна Азия и света). London: Verso, 1998.
  • Violence and the State in Suharto's Indonesia (Насилието и държавата в Индонезия на Сухарто) (2001)
  • Debating World Literature (Спорейки около световната литература) (2004)
  • Under Three Flags: Anarchism and the Anti-Colonial Imagination (Под три флага: Анархизмът и антиколониалното въображение). London: Verso, 2005.
  • The Fate of Rural Hell: Asceticism and Desire in Buddhist Thailand (Съдбата на селския ад: Аскетизмът и желанието в будистки Тайланд) (2012)
  • A Life Beyond Boundaries: A Memoir (Живот оттатък границите: Мемоари). Verso, 224 pp, 2016 ISBN 9781784784560

На български[редактиране | редактиране на кода]

  • „Въобразените общности: Размишления върху произхода и разпространението на национализма“. Превод от английски Яна Генова. София: Критика и хуманизъм, 1998, 223 с.

Признание[редактиране | редактиране на кода]

  • 1998 – Награда на Асоциацията по изследвания на Азия (Association for Asian Studies) за изключителни приноси в изследванията на Азия [6]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Lo, Elaine. „Benedict Anderson“ ((en))
  2. Anderson, Benedict. Imagined Communities, p. 6. ISBN 0-86091-329-5 ((en))
  3. Dandy Koswaraputra, „Indonesianist Benedict Anderson dies at 79“, Jacarta Post, December 13 2015 ((en))
  4. American Academy of Arts and Sciences, Book of Members, 1780 – 2010: Chapter A ((en))
  5. „Indonesia Needs to Own Up to Past Sins“, Jakarta Post (Indonesia), 5 март 1999. ((en))
  6. Association for Asian Studies (AAS), 1998 Award for Distinguished Contributions to Asian Studies ((en))

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]