Врачеш

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Врачеш
Читалище „Събуждане“
Читалище „Събуждане“
Общи данни
Население 3 378 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 119,329 km²
Надм. височина 388 m
Пощ. код 2151
Тел. код 07134
МПС код СО
ЕКАТТЕ 12283
Администрация
Държава България
Област Софийска
Община
   - кмет
Ботевград
Иван Гавалюгов
(ГДБОП)
Кметство
   - кмет
Врачеш
Сашо Денкин
(ГЕРБ)
Врачеш в Общомедия

Врачѐш е село в Западна България. То се намира в община Ботевград, Софийска област.

География[редактиране | редактиране на кода]

Село Врачеш се намира в планински район. Разположено е в югозападната част на Ботевградската котловина на 400 m надморска височина, в полите на Стара планина и в подножието на връх Мургаш. От края на Ботевград до началото на Врачеш са по-малко от 3 km, а самото село е дълго над 4 km.

Селото е най-многобройно в община Ботевград – населението е 3378 души (15.03.2015). Територията му възлиза на 2080 дка, а цялото землище има площ 119 329 дка.[1] Население през 2006 година – 4116 по постоянен адрес и 265 живеещи по настоящ адрес. По последното преброяване през февруари 2011 г. населението на Врачеш по постоянен адрес е 3875 души.

История[редактиране | редактиране на кода]

Село Врачеш има многовековна история. Нейни свидетели са надписите върху римска пътна колона, тракийски надгробни могили, останки от крепостите „Чеканица“, „Чешковград“, „Будиовград“ и други.

Първите писмени сведения са в данъчните регистри на Османската империя от средата на 16 век. В тях Врачеш е със статут на пазител на прохода Витиня.

През землището му минава стратегическият път София – Ботевград, през прохода Витиня. Феликс Каниц тълкува етимологията на селището като „малка врата“. Другата версия за името е свързана със старобългарската дума „врачити“ т.е. врачки.[1]

Поселищен живот се развива през античността и средновековието. Първоначално селото е разделено на две махали – Осеница и Чешковица, които са разположени по поречието на едноименните реки. Първите писмени сведения са в данъчните регистри на Османската империя, от средата на XV век, където селището се среща под името Вирачеш. То е със статут на пазител на прохода и населението е освободено от извънредни данъци. Преписка от 1673 г. споменава за съществуването на църква и училище. По време на османското владичество в района броди с хайдути Кольо Видин. Местното население се включва активно и в по-късните форми на съпротива – създава революционен комитет, оказва подкрепа при преминаването на Балкана от Западния отряд на ген. Гурко в Руско-турската война, участва в Опълчението, Сръбско-българската и Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. През 1941 г. признателните жители на селото издигат паметник в прослава на убитите воини.[1]

През ноември 1820 г. е открито училище, което се помещава в селски къщи и метоха в църковния двор, до построяването на двуетажна сграда в 1881 г. В 1890 г. е открит прогимназиален курс. По инициатива на училищни дейци през март 1895 г. в частна къща е създадено читалище с библиотека, която започва да работи с дарените от основателите книги. Организирани са представления, беседи, забави.[1]

През 1863 г. със средства и материали на местното население под ръководството на известния местен майстор Вуно Марков започва строителството на църквата „Св. Димитър“, която е продължител на християнските традиции на манастира „Св. 40 мъченици“. По данни в български алманах от 1895 г. Врачеш е най-голямото селище в района след Орхание и Правец с население 2378 души.[1]

Населението на селото се състои от известни шиндари, кацари, шивачи, коларо-железари, търговци. В края на XIX век във Врачеш се появяват първите дъскорезници, веялки, увеличава се броя на водениците. За подпомагане на селскостопанската и занаятчийската дейност през декември 1901 г. е основано взаимоспомагателно дружество „Селянин“. През 1930-те години в бъчварския занаят навлизат машините.[1]

Комуникациите са значително улеснени от откритата през февруари 1921 г. телеграфо-пощенска станция. Следващата година киното навлиза в живота на населението. В края на 1930-те години селото е електрифицирано и осветено.[1]

С бързи темпове се развиват овощарството, земеделието и животновъдството. По статистически данни през 1957 г. 4000-ното население обработва 13 787 декара земя, 9331 декара посевни площи и 8537 декара ниви. Отглежданият едър и дребен рогат добитък възлиза на 5295 броя.[1]

Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

Иконостасът на храма „Свети Димитър“ е дело на дебърски майстори от рода Филипови,[2]

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Родени[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з Ценова, Емилия. Община Ботевград. ИК „Ариадна 93“. ISBN 954-909-86-3-X. с. 21 – 22.
  2. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуство, 1965. с. 250.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]