Георги Динков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Георги Динков
български общественик

Роден
1839 г.
Починал
1876 г. (37 г.)

Образование Семинария в Халки

Георги Константинов (Динков) Държилов, известен като Динката, е български просветен деец, видна фигура на Българското възраждане в Югозападна Македония.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Георги Динков е роден в Солун в семейството на видния възрожденец Константин Държилов (Динката) и жена му Велика. Учи в гръцко училище в родния си град, а след това в богословско училище на остров Халки, най-доброто училище на Цариградската патриаршия. В 1857 година варненският руски консул Александър Рачински при обиколка в Македония се запознава в Солун с Динков и го изпраща да учи като руски стипендиант заминава да учи в Русия - в Москва и в семинарията в Смоленск (1858-1860).[1][2] Динков не завършва поради болест, но образованието в Русия го прави пламенен патриот.[2]

След завръщането си в Османската империя започва работа, като секретар на видния османски държавник Стефан Богориди в Цариград. След смъртта на Богориди в същата година Динков се установява в Солун и оттам започва да обикаля югозападните български земи – Костурско, Леринско, Кукушко, Воденско – и да събира географски и фолклорни материали.[2]

В 1860 година Динков държи в една воденска църква слово на български с многолетствие за султана. Гърците го наклеветяват, че е казал многолетствие за Русия и Динков е затворен в Цариград. След освобождението си се връща в Солун.[3] През май 1862 година пише стихотворение във възхвала на Българския Великден и отделянето на българите от Патриаршията, в което призовава „всите малечки дечица, драги български пилища, що за добро се борите“ да възхвалят стореното от Иларион Макариополски, вижда силата на „име славно българско“ и възкликва

Живи славна България, Македония и Тракия! Живи, живи духовенство и българско Патричество![4]

В друго друго свое стихотворение „България към чадата ѝ“ призовава всички българи към църковната борба:

България, Татковина наша, стана и ни вика, сос кръстът во една ръка и во другата сос жалбите наши общи и сос правата народни... Духовна свобода, а не робство и тегота; Охридско патричество и народно духовенство... да видите България, Македония, Тракия, Вашето големо царство, милото ви отечество.[5]

Георги Динков е близък с Димитър Миладинов, на когото помага в събирането на фолклорни материали. Екзарх Йосиф I пише за Георги Динков:

на 60-та година, във Воден спомогна покойному Димитриу Миладинову да се избави от належаща опасност поради буйната си проповед за националното събуждане на своите съотечественици.[6]

Подобно на баща си и чичо си Киряк Държилов Георги Динков поддържа кореспонденция с Георги Раковски, на когото изпраща дописки от българските земи. През 1862 година Динката тръгва за Белград, за да постъпи в редовете на Първата българска легия. Но на границата турските власти го арестуват и го изпращат в затвора в София. На съдебния процес Динков успява да се оправдае и през 1863 година след намесата и на баща му Константин след 17 месеца затвор излиза на свобода. В свое писмо от 22 януари 1863 година Тодор Ненов от Неврокоп препоръчва Динков на Христо Димитров от Дупница: „...Затова ви моля да го имате за приятел, който истинен българин... И щете ся въсползовате от високити познания, от тоя младия и юнния македонец.“[7]

Само след няколко месеца през август същата година е арестуван отново, наклеветен от гръцкия консул в Солун в противодържавна дейност. Тези обвинения също остават недоказани. В писмо до Стефан Веркович от 18 февруари 1863 година Динков описва страданията си в солунския затвор и заключва, че:

Вразытѣ ны сега найдоха згода и време, за да ме погубатъ, но не можиха... Оны сакали сѫ да ми сѣчетъ сылитѣ ми, а не знаятъ, чи ми хи умножиха. Намѣсто да ми отсѣчатъ рѫци, ми дадоха крыля. Намѣсто да ми запратъ языкатъ, ми подадоха смѣлость и дерзость. Намѣсто да огаснатъ народното чувство въ сърдцата на българытѣ, напротивъ, распали сѣ народолюбіето имъ...[8][9]

През 1864 година Динков пак е арестуван за кратко. Динков подпомага сестра си Славка Динкова при отварянето на първото българско училище в Солун през 1866 година в бащината им къща. В 1868 година Динков е сред основните организатори на основаването на българска община в Солун. В същата година Динков пише географското описание на Македония „Обще обозрение на Македониіята или гороописание, рекописание и полеописание со границите на двата язици българскій-тъ и гръцкій-тъ“ с описание на планините, реките, равнините и езерата, което по-късно в 1889 година заедно с предоставените от Динков данни за Пазарската (с топографско описание), Воденската и Берската каза на Солунския санджак е публикувано от Стефан Веркович в „Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“.[10][11]

Пише статии във вестник „Македония“, в които показва българския характер на населението в областта. В статията „Познай себе си“ говори за българите като за славяни, които са имали царство от VІІ до края на ХІV век:

В 9 век наши блъгаре пръви съ свои цръквены языкъ проповѣдваха единство и братство между вситѣ славянскы племена.[12]

За Кирил и Методий твърди, че:

А они бѣха отъ Блъгарско и отъ блъгарскы родъ.

Динков изброява числено славянските народи и между тия, които живеят в Турция и Австрия спомената 4 500 000 българи и 6 600 000 сърби (в Турция, Сърбия, Босна, Черна гора и Австрия). Държилов смята, че „ние българите трябва да изучаваме славянските наречия и книжнини“.

Статията „Сведения за Македонските страни“ започва така:

Македония вообще е насѣлена отъ людіе кои сборуватъ Бугарскьји язьјк.[13]

Георги Динков учителства в много български македонски градове и села – Битоля, Прилеп и други.

В 1869 година Динков става учител в голямото българско село Загоричани и е основната причина за събуждането на българщината там. Динков оглавява българската партия в борбата ѝ с гъркоманите и владиката Никифор I Костурски и успява да извоюва богослужение на български език. По това време се сгодява за гръкоманката Евдокия, която има гръцко образование и не знае български език. По този повод той пише до Стефан Веркович:

„Господ знае веке каква ке излезе, мома, родом от майка чиста българка от Валовища, а от татко ѝ полу-българка, но погръчена. Имам писмено званично съгласие, ако се научи писмено и говоримо българският язик, тога ке ми бъде свършеница, а когато ке докаже практически, че действително се е отрекла от гърчищината и се е сочитала со българщината, тога ке ми бъде венчана со мене за до живот съпруга българка, подходима под правилата и изискванията на интересите на българската народност.”

Съвсем скоро вече като съпруга на Георги Динков, тя учи на български селските момичета в с. Загоричане. След основаването на Българската екзархия в 1870 година заедно с помощника си Генков, Динката прави неуспешен опит да отвори българско училище в Костур в къщата на Никола и Елена Цикови. Гъркоманите, подстрекавани от костурския лекар Яни Шомов пребиват жестоко Динков и Павел Симеонов в Горенци и той за малко не умира. Малко по-късно той е хвърлен отново в турски затвор в Костур, след поредните гръцки клевети. След освобождаването му, Динков е принуден да напусне Загоричани и се връща в Солун.[14]

Ето какво пише за него Димитър Благоев:

...Знаменателно събитие в живота ми от това време е идването на пръвия български учител в село. Той бе Георги Константинов от Солун, тъй наричаният Динката. Той се бе условил за учител в гръцкото училище, каквото единствено съществуваше тогава. Но той бе преди всичко агитатор, апостол, и затова още в първите дни ни събра и ни пита искаме ли да учим българска азбука. Нашата радостна готовност бе безгранична и скришом се започна обучението в училище на български... Обаче даскал Динката не се задоволяваше само със занятието да обучава децата в нашето село, а обикаляше околните села като агитатор на националната идея. В едно съседно село го бяха били до смърт и увит в кожи, го донесоха в село. Но той постоянствуваше. Характерна е за енергията на този български националист-революционер постъпката му през 1870 г. Когато нея година се издаде ферманът за независима българска църква, той ходи, губи се нейде, в Цариград ли, къде ли – не зная точно, но прави-струва, и един ден се яви в село с един екземпляр от фермана, който е чел по-късно из околните села...

В 1874 или 1875 година решава да напусне региона и заминава за Атина, където пише в русофилския вестник „Еон“. Работи като адвокат.

Георги Динков умира в Атина в 1876 година, ненавършил 40 години, след като не успява да се възстанови от побоя нанесен му от гъркоманите. През същата година се ражда синът му Димитриос Динкас. По-късно, по ирония на съдбата, той става виден гръцки политик, депутат в османския и гръцкия парламент, министър,[15] отворил и поддържал гръцко училище в Загоричани.[16]

Динков събира български фолклорни материали от Македония, автор е и на поезия на солунско наречие.[17][18]

Родословие[редактиране | редактиране на кода]

 
 
 
 
 
 
 
Динка
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Киряк Държилов
(? — 1877)
 
 
 
Константин Държилов
(? — 1890)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Георги Динков
(1839 — 1876)
 
Славка Динкова
(1848 — 1878)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Димитриос Динкас
(1876 — 1974)
 


Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • „Българската възрожденска интелигенция“. София, Петър Берон, 1988, стр. 231;
  • Парижков, Петър. Фамилията Държилович. „Възрожденски книжари“. София, Наука и изкуство, 1980, стр. 229–231;
  • Снегаров, Иван. „Солун в българската духовна култура: исторически очерк и документи“. София, Придворна печатница, 1937, с. 30–32, 40 (бел. 40).
  • Христов, Хр., Градиво за биографията на Георги К. Динков. – ГСУ, ФИФ, 58, 3, 1965, с. 131–165;
  • Райков, Д., Първият учител. Документален разказ за Георги Константинов – Динката, София, 1981.
  • Райков, Д., Георги Динков от Солун. „Историческата съдба на македонските българи “, София, 1997, стр.279–302.
  • „Македонски дневник (спомени на отец Търпо Поповски)“. Издателство „Фама“, София, 2006, стр. 18–30.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Документи за българското Възраждане от архива на Стефан И. Веркович 1860-1893. София, 1969, стр. 32.
  2. а б в Снѣгаровъ, Иванъ. Солунъ въ българската духовна култура: исторически очеркъ и документи. София, Университетска библиотека № 180. Придворна печатница, 1937. с. 41.
  3. Снѣгаровъ, Иванъ. Солунъ въ българската духовна култура: исторически очеркъ и документи. София, Университетска библиотека № 180. Придворна печатница, 1937. с. 42.
  4. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 550.
  5. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 550.
  6. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 571.
  7. Македония. Сборник от документи и материали, Издателство на БАН, София, 1978, стр. 197 – 198.
  8. Райкова, Ана. Стефан Веркович и българите. Доклади до сръбското правителство (1868 - 1875). София, Издателство на Българската академия на науките, 1978. с. 31.
  9. Македония. Сборник от документи и материали, Издателство на БАН, София, 1978, стр. 198–199.
  10. Верковиќ, Стефан. Македонски народни умотворби, Книга Петта: Јужномакедонски народни приказни, подготвил и редактирал Кирил Пенушлиски. Скопjе, Македонска книга, 1985. с. 23 - 24.
  11. Снѣгаровъ, Иванъ. Солунъ въ българската духовна култура: исторически очеркъ и документи. София, Университетска библиотека № 180. Придворна печатница, 1937. с. 41 - 42.
  12. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 551.
  13. „Македония“, брой 33, 13 юли 1868.
  14. Каратанасов, Златко. Черковно-училищната борба (1868–1903), Материяли из миналото на Костурско, Костурско благотворително братство, София, 1935, стр. 10–15.
  15. Αναστασιάδης, Γεώργιος, Ευάγγελος Χεκίμογλου. Δημήτριος Γ. Δίγκας (1876-1974). Η ζωή και το έργο του πρώτου Μακεδόνα Υπουργού. Θεσσαλονίκη, University Studio Press, 2002.
  16. Каратанасов, Златко. Черковно-училищната борба (1868–1903), Материяли из миналото на Костурско, Костурско благотворително братство, София, 1935, стр. 14.
  17. Стоилов, А. П. Солунски дейци по нашето Възраждане. Георги Динков, Родина (Скопие), г. III, бр. 639, 13 юли 1918, с. 1.
  18. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.208.
     Портал „Македония“         Портал „Македония