Желязово

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Желязово
Кметството на село Желязово
Кметството на село Желязово
Общи данни
Население 155 души[1] (15 юни 2020 г.)
25,7 души/km²
Землище 8,32 km²
Надм. височина 37 m
Пощ. код 8106
Тел. код 05918
МПС код А
ЕКАТТЕ 29249
Администрация
Държава България
Област Бургас
Община
   кмет
Камено
Жельо Вардунски
(ГЕРБ)
Желязово в Общомедия

Желязово е село в Югоизточна България. То се намира в община Камено, област Бургас.

География[редактиране | редактиране на кода]

Първите жители на селото сварили околностите обрасла с гъста дъбова гора. Впоследствие с течение на времето гористата местност отстъпва мястото си, особено през първите години на ТКЗС-то, на обработваемите площи. Землището на с. Желязово е част от Бургаската низина. Характерно за нея са плодородните черноземни почви, главно смолници. Днес почти всичката земя на района се използва за селскостопански цели. По-голямата част от нивите бива заета със зърнени култури. Нетрайните зеленчукови насаждения са приоритет за повечето земеделски производители от с. Желязово, но в близко бъдеще се очаква да бъдат увеличени и площите с трайни такива.

История[редактиране | редактиране на кода]

До 1934 година името на селото е Демирдеш[2], чийто буквален превод от турски означава „железен“. До 1950-1960-те години в селото има само българи-християни, след което започват постепенно да се заселват турци-мюсюлмани предимно от община Руен, целта на които е да намерят по-добри условия за живот. Тук те активно участват и работят в структурата на тогавашното ТКЗС. Днес почти всяко семейство се занимава със зеленчукопроизводство.

При избухването на Балканската война в 1912 година един човек от Демирдеш е доброволец в Македоно-одринското опълчение.[3]

Жителите са мюсюлмани (по-голямата част) и християни. В наличие са молитвени домове за представителите и на двете религиозни общности.

Преди известно време е имало училище, детска градина, читалище. Днес все още съществува сградата на училището и детската градина.

Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

Храм „Свети Димитър“ в селото

Както мюсюлманите така и християните в това село почитат и най-редовно празнуват религиозните си празници и обичаи. Населението с турска идентичнот е запазило част от народните си обичаи, които намират приложение само по време на сватби и религиозни празници. Например: носенето на специални носии от жените и девойките, провеждането по специален начин сватбеното мероприятие и др.

На един километър от селото се издига възвишението Русин камък, където човек може да направи една приятна разходка с приятели и да види селото от високо. А ако красивият залез има някакво значение за вас, това е мястото да му се насладите. Покрай селото се извива Русокастренската река, където има условия за риболов. Не далеч от селото има дъбова гора.

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Родени в Желязово
  • Георги анастасов, македоно-одрински опълченец, 30-годишен, работник, Продоволствен транспорт на МОО[4]
  • Стоян Попов (р. 1933), оперен певец
Починали в Желязово
  • Ямо Стпкчев – Гагавузина (1858 – 1927), български революционер от ВМОРО, роден в Карахлия, Бабаескийско, четник при Лазар Маджаров през 1903 година[5]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. www.grao.bg.
  2. Мичев, Николай, Петър Коледаров. „Речник на селищата и селищните имена в България 1878-1987“, София, 1989.
  3. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 841.
  4. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 21.
  5. Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 25.