Коста Сарафов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Коста Сарафов
български общественик

Роден
Починал
Обща снимка на делегатите на Събора в Цариград от 24 юли 1871 година. Коста Сарафов е на третия ред (№46)

Костадин (Коста) Вълчов Сарафов е български общественик от късното Българско възраждане в Македония.[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Сарафов е роден в 1836 година в неврокопското село Гайтаниново в Османската империя, днес в България. Брат е на учителя Петър Сарафов и чичо на видния революционер Борис Сарафов. Завършва гръцкото класно училище в град Сяр. Работи като учител. Той е един от организаторите на народния събор, проведен през 1869 година в село Гайтаниново, на който се отхвърля върховенството на Цариградската патриаршия. През 1871 година Сарафов е представител на Неврокопско на Църковно-народния събор в Цариград. Той е един от делегатите, подписали на 14 май 1871 година новоприетия устав на Българската екзархия.[2] Между 1873-1874 година отново пребивава в османската столица по избора на поп Харитон за български владика.[3] Цариградски пълномощник е на учителското дружество „Просвещение“ в Неврокоп. Подпомага финансово дейността на дружеството със сумата от 360 гроша.[4] Разпространява вестник „Македония“ и сътрудничи на Стефан Веркович, както и на вестниците „Право“ (1873) и „Век“ (1874). В Цариград се запознава с Тодор Каблешков, който го запознава със задачите по подготовката на въоръжено въстание.

През 1876 година Сарафов е арестуван от османските власти. Категорично отхвърля възможността да се откаже от българската си народност. Заради достойното си поведение е освободен от ареста.[5] Преследван от властите в 1878 година се преселва в София. Участва в Кресненско-Разложкото въстание като член на софийския комитет „Единство“. Още на 18 ноември е изпратен от Методий Кусев в района на въстанието, за да събере информация.[6] Методий Кусев пише за него:

известен на цялото почти население в Неврокопско и Мелничко за патриотическите му чувства и за неговите подвизи по църковните въпроси.[6]

Поддържа тесни контакти с Методий Кусев, Трайко Китанчев и други. След погрома на въстанието, се установява в Дупница, където работи 10 години като мирови съдия.[7][8]

Умира в село Кошарево, Брезнишко през 1911 година.[9]

Родословие[редактиране | редактиране на кода]

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Вълчо
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Коста Сарафов
(1760 — неизв.)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Вълчо Сарафов
(1800 — 1863)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Коста Сарафов
(1836 — 1911)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Петър Сарафов
(1842 — 1915)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Вълчо Сарафов
(1877 — 1901)
 
 
Ангел Сарафов
(1868 — 1932)
 
 
Петър Сарафов
(около 1870 — ?)
 
 
Борис Сарафов
(1872 — 1907)
 
 
Кръстю Сарафов
(1876 — 1952)
 
 
Злата Сарафова
(1879 — ?)
 
Христо Фетваджиев
(1889 — 1977)
 
Никола Сарафов
(1882 — 1970)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Фота Сарафова
(1915 — 1999)
 


Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 234.
  2. Маркова, Зина. Българската екзархия 1870-1879, София, 1989, стр. 325.
  3. "Документи за българското Възраждане от архива на Стефан И. Веркович 1860-1893". София, 1969, стр.481.
  4. Просветното дело в Неврокоп /Гоце Делчев/ и Неврокопско през Възраждането, София, 1979, стр.150.
  5. Стрезов, Г. Два санджака от Източна Македония. Периодично списание на Българското книжовно дружество в Средец, кн.XXXVII и XXXVIII, 1891, стр.68.
  6. а б Дойнов, Дойно. Кресненско-Разложкото въстание 1878 – 1879, БАН, София, 1979, стр. 73, 141.
  7. Петкова, Неделя. Спомени. София, 1987, стр. 56, 152.
  8. Енциклопедия Пирински край. Том 2, Благоевград, 1999, стр.234.
  9. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр. 584.
     Портал „Македония“         Портал „Македония