Направо към съдържанието

Петър Сарафов

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Петър Сарафов
български просветен деец и общественик
Роден
Починал
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Семейство
РодСарафови
БащаВълчо Сарафов
Братя/сестриКоста Сарафов
ДецаКръстьо Сарафов
Злата Сарафова
Борис Сарафов
Петър Сарафов в Общомедия

Петър Вълчов Сарафов е възрожденски български учител и общественик от Източна Македония.[1]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Петър Сарафов е роден през 1842 година в Гайтаниново, тогава в Османската империя, в семейството на видния възрожденец Вълчо Сарафов. Родът му произхожда от село Осеново, Горноджумайско.[2] Брат му Коста Сарафов е виден борец за църковна независимост. Синът му Борис Сарафов е виден деец на ВМОРО и ВМОК, а другият му син Кръстьо Сарафов е известен български актьор.[2]

Петър Сарафов получава основното си образование в Гайтаниново, където негов преподавател е Георги Зимбилев, който пръв въвежда ланкастърския метод за обучение. След това заминава с брат си Коста в Сяр, където учат в гръцкото класно училище, като изучават география, математика, астрономия, гръцки, старогръцки и турски.[1] Завършва с отличие[1] и през 1861 година е гръцки учител в града.[3] Учителства известно време в Гайтаниново (1863 – 1864, 1869), Либяхово (1864), Зърнево, Неврокоп и на други места в Източна Македония. Навсякъде заменя преподаването на гръцки език с обучение на български.

В Либяхово се жени за Сирма Карпузова, дъщеря на архимандрит Харитон Карпузов.[4]

Семейството на Сирма и Петър Сарафови (седнали). До Петър е синът му полковник доктор Ангел Сарафов. А до Сирма е седнала сестрата на Петър – Мария Стойкова-Сарафова. Прави са инженер Петко Сарафов, Кръстьо Сарафов и Борис Сарафов.

Петър Сарафов е един от инициаторите на народния събор, проведен през 1869 година в село Гайтаниново, на който се отхвърля върховенството на Цариградската патриаршия. Същата година сътрудничи на вестник „Македония“. Поддържа контакти със Стефан Веркович и го подпомага в неговите проучвания. На 5 март 1873 година разкрива първото българско училище в Мелник в дома на свещеник Атанас Павлов.[5] Училището е посещавано от деца от града и от околните села. Наклеветен от гърци пред властите, Сарафов не успява да довърши годинита и е принуден да напусне Мелник, като на негово място учител става Иван Козарев.[6]

В 1873 година Сарафов е сред основателите на учителското дружество „Просвещение“. Подпомага финансово дейността му със сумата от 250 гроша.[7] Той е избран за негов касиер. Дружеството го утвърждава за учител в Мелнишко. През учебната 1873/1874 година учителства в село Дебрене, където открива българско училище. Преди годишният изпит е наклеветен от гърците и избягва в София.[8]

След погрома на Априлското въстание от 1876 година попада в затвора. През 1879 за кратко емигрира в Пловдив. Зетят на Сарафов Велик Стойков, ковач в Гайтаниново, загива в Шипченското сражение като опълченец, а на следната година умира и сестра му Мария и Сарафов отглежда четирите им деца Янинка, Георги Стойков (1860 – 1935), Иван Стойков (1866 – 1925) и Димитър Стойков (1875 – 1958).

От 1881 година по поръчение на Българската екзархия се завръща в родния си край и заедно с помощника си Димитър Мавродиев открива закритото в 1878 година българско училище в Сяр, основано от Стефан Салгънджиев.[9] Подпомага стабилизирането на българското образователно дело в Сярско и Драмско, където се ползва с голямо влияние.[10] Става секретар на Сярската българска община. Заедно с Кузман Шапкарев и Христо Бучков прави постъпки за отваряне на Солунската българска гимназия и привлича първите ученици от Кукушко. През 1882 година Петър Сарафов е сред първите трима български учители в Македония, които получават учителска правоспособност от османската държавна комисия по просвета в град Солун.

Сирма и Петър Сарафови. Фото Иван Карастоянов

Между 1882 и 1884 година е назначен за екзархийски инспектор на всички български училища в Източна Македония[11] от архимандрит Методий Кусевич с център в Сяр.[1] В Сяр полага големи усилия за укрепване на българщината. Обвинен в революционна дейност в края на 1884 година,[12] заедно с тъста си архимандрит Харитон Карпузов, тогава председател на Сярската българска община и други български дейци е арестуван от властите. На 12 февруари 1885 година Екзарх Йосиф се среща с руския посланик Александър Нелидов и го моли да настоява за освобождението на Сарафов, Карпузов и още тридесет души, задържани в Сяр и предадени на военен съд в Солун.[13] Съдът осъжда двамата на 16 години заточение в Мала Азия. Първоначално те са изпратени в Смирненския затвор, а впоследствие преместени в град Караман. Според спомените на Сарафов в Караман почти цялото население е неграмотно и много хора търсят помощта му за писане на писма и те се движили свободно из града. Тази свобода им помага в 1887 година да напуснат незабелязано града и да заминат за Цариград. От столицата, подпомогнати от българската колония, с руски параход заминават за Одеса, откъдето се прехвърлят в София. В 1888 година в столицата на Княжеството пристига и Сирма Сарафова с децата си.[4]

В София Сарафов, който владее отлично гръцки и турски и добре арабски и персийски, постъпва на служба в Министерство на външните работи като преводач.

„Османска граматика“ на Петър Сарафов, 1906
Семейната гробница на Сарафови на Централните софийски гробища

В 1906 година Петър Сарафов става преподавател по турски език на двата специални класа във Военното училище в София.[14] Същата година издава „Османска граматика“, а през 1907 година и „Синтаксис“.[15][14]

Сарафов, имащ познания върху църковната музика от баща си,[16] проучва източната музика и съставя и в 1912 година издава обемистия труд „Ръководство за практическото и теоретическо изучаване на восточната църковна музика“.[14][17]

На 15 май 1913 година от името на Неврокопското благотворително братство подписва Меморандума от сдружената македонска емиграция, с който се заявава българщината на населението в Македония.[18]

Умира на 1 ноември (стар стил[14]) 1915 година в София.[19][20][21]

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]

Родословие

[редактиране | редактиране на кода]
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Вълчо Дамянов
(около 1725 – неизв.)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Ангела Шемова
 
Коста Сарафов
(1760 – неизв.)
 
Босилка Кюлюмова
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Стойо Жостов
 
Иванка Жостова
 
Злата Сарафова
 
Вълчо Сарафов
(1800 – 1863)
 
Стоян Сарафов
 
Петър Сарафов
 
 
 
 
 
Харитон Карпузов
(1827 – 1899)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Коста Сарафов
(1840 – 1911)
 
Мария Стойкова
(около 1840 – 1879)
 
Велико Стойков
(около 1835 – 1879)
 
Никола Сарафов
 
Янинка Мавродиева
 
Кочо Д. Мавродиев
 
Петър Сарафов
(1842 – 1915)
 
Сирма Сарафова
(1849 – 1927)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Вълчо Сарафов
(1877 – 1901)
 
Ангел Сарафов
(1868 – 1932)
 
Петко Сарафов
(1870 – 1942)
 
Борис Сарафов
(1872 – 1907)
 
Кипра Сарафова
(около 1874 – 1962)
 
Кръстю Сарафов
(1876 – 1952)
 
Злата Сарафова
(1879 – ?)
 
Христо Фетваджиев
(1889 – 1977)
 
Вълчо Сарафов
(1880 – 1953)
 
Никола Сарафов
(1882 – 1970)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Радан Сарафов
(1908 – 1969)
 
Фота Сарафова
(1915 – 1999)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иван Сарафов
(1907 – ?)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Христина Сарафова
(1941 – 1996)
 
 
 

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ а б в г Грудев, Стефан. Кръстьо Сарафов: Жизнен и творчески път. София, Наука и изкуство, 1970. с. 10.
  2. ↑ а б Грудев, Стефан. Кръстьо Сарафов: Жизнен и творчески път. София, Наука и изкуство, 1970. с. 9.
  3. ↑ Документи за българското Възраждане от архива на Стефан И. Веркович 1860-1893. София, 1969, стр. 395.
  4. ↑ а б Грудев, Стефан. Кръстьо Сарафов: Жизнен и творчески път. София, Наука и изкуство, 1970. с. 11.
  5. ↑ Тасев, Христо. Борба за национална просвета в Мелнишкия край. София, 1987, стр. 60 – 62.
  6. ↑ Шоповъ, А. Изъ живота и положението на българитѣ въ вилаетите. Пловдивъ, Търговска Печатница, 1893. с. 128.
  7. ↑ Просветното дело в Неврокоп /Гоце Делчев/ и Неврокопско през Възраждането, София, 1979, стр.150.
  8. ↑ Тасев, Христо. „Борба за национална просвета в Мелнишкия край“. София, 1987, стр. 66 – 67.
  9. ↑ Шоповъ, А. Изъ живота и положението на българитѣ въ вилаетите. Пловдивъ, Търговска Печатница, 1893. с. 159.
  10. ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 11.
  11. ↑ Царевна Миладинова, „От Бяло море до Витоша“, в: Мир, 40, No 10055, 18 януари 1934 г.
  12. ↑ Божинов, Воин. Българската просвета в Македония и Одринска Тракия: 1878 - 1913. София, Издателство на Българската академия на науките, 1982. с. 48.
  13. ↑ Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. ISBN 954-509-042-1. с. 137.
  14. ↑ а б в г Грудев, Стефан. Кръстьо Сарафов: Жизнен и творчески път. София, Наука и изкуство, 1970. с. 12.
  15. ↑ „Родословие на семейство Сарафови и детство на Кръстьо Сарафов“, 12.06.2006 г. // Архивиран от оригинала на 2011-08-20. Посетен на 2010-05-23.
  16. ↑ Борис Сарафов: „човек со звезда“. София, Издание на ВМРО-СМД, 1994. с. 13.
  17. ↑ Игнатов, Любомир. „Църковната музика по българските земи“, bg-patriarshia.bg, архив на оригинала от 28 юни 2010, https://web.archive.org/web/20100628223739/http://www.bg-patriarshia.bg/index.php?file=church_music_in_bulgarian.xml, посетен на 23 май 2010 
  18. ↑ Меморандумъ от сдружената македонска емиграция. София, 15 май 1915 год.
  19. ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 234 – 235.
  20. ↑ Марков, Иван. Дейци на националното Възраждане в Неврокопския край. "Просветното дело в Неврокоп /Гоце Делчев/ и Неврокопско през Възраждането". София, 1979, стр. 110 – 112.
  21. ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 584.
Стефан Салгънджиев → директор на Сярското мъжко българско училище
(1881 – 1884) 		→ Георги Гърнев
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Петър_Сарафов&oldid=12700083“.