Петър Сарафов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Петър Сарафов
български просветен деец и общественик

Роден
Починал
1 ноември 1915 г. (73 г.)

Петър Вълчов Сарафов е възрожденски български учител и общественик.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Петър Сарафов е роден през 1842 година в Гайтаниново, тогава в Османската империя, но родът му произхожда от село Осеново. Брат му Коста Сарафов е виден борец за църковна независимост, синът му Борис Сарафов е виден деец на ВМОРО и ВМОК, а другият му син Кръстьо Сарафов е известен български актьор.

Петър Сарафов получава основното си образование в Гайтаниново, където негов преподавател е Георги Зимбилев. Завършва гръцкото класно училище в Сяр с отличие и през 1861 година е гръцки учител в града.[1] Учителства известно време в Гайтаниново (1863-1864, 1869), Либяхово (1864), Зърнево, Неврокоп и на други места в Източна Македония. Навсякъде заменя преподаването на гръцки език с обучение на български. В Либяхово се жени за Сирма Карпузова, дъщеря на архимандрит Харитон Карпузов.

Семейството на Сирма и Петър Сарафови (седнали). До Петър е синът му полковник доктор Ангел Сарафов. Прави са инженер Петко Сарафов, Кръстьо Сарафов и Борис Сарафов.

Петър Сарафов е един от инициаторите на народния събор, проведен през 1869 година в село Гайтаниново, на който се отхвърля върховенството на Цариградската патриаршия. Същата година сътрудничи на вестник „Македония“. Поддържа контакти със Стефан Веркович и го подпомага в неговите проучвания. На 5 март 1873 година разкрива първото българско училище в Мелник в дома на свещеник Атанас Павлов.[2] Училището е посещавано от деца от града и от околните села. Наклеветен от гърци пред властите, Сарафов не успява да довърши годинита и е принуден да напусне Мелник, като на негово място учител става Иван Козарев.[3]

В 1873 година Сарафов е сред основателите на учителското дружество „Просвещение“. Подпомага финансово дейността му със сумата от 250 гроша.[4] Той е избран за негов касиер. Дружеството го утвърждава за учител в Мелнишко. През учебната 1873 - 1874 година учителства в село Дебрене, където открива българско училище. Преди годишният изпит е наклеветен от гърците и избягва в София.[5]

След погрома на Априлското въстание от 1876 година попада в затвора. През 1879 за кратко емигрира в Пловдив, но от 1881 година по поръчение на Българската екзархия се завръща в родния си край и заедно с помощника си Димитър Мавродиев откриват закритото в 1878 година българско училище в Сяр, основано от Стефан Салгънджиев.[6] Подпомага стабилизирането на българското образователно дело в Серско и Драмско, където се ползва с голямо влияние.[7] Става секретар на Серската българска община. Заедно с Кузман Шапкарев и Христо Бучков правят постъпки за отваряне на Солунската българска гимназия и привличат първите ученици от Кукушко. През 1882 година Петър Сарафов е сред първите трима български учители в Македония, които получават учителска правоспособност от турската държавна комисия по просвета в град Солун.

Сирма и Петър Сарафови. Фото Иван Карастоянов

Между 1882-1884 година е назначен за екзархийски инспектор на всички български училища в Източна Македония[8] от архимандрит Методий Кусевич. Установява се трайно в Сяр, където полага големи усилия за укрепване на българщината. Обвинен в революционна дейност през 1885 година, заедно с тъста си архимандрит Харитон Карпузов, тогава председател на Серската българска община и други български дейци е арестуван от властите. На 12 февруари 1885 година Екзарх Йосиф се среща с руския посланик Александър Нелидов и го моли да настоява за освобождението на Сарафов, Карпузов и още тридесет души, задържани в Сяр и предадени на военен съд в Солун.[9] Съдът осъжда двамата на 16 години заточение в Мала Азия. Първоначално те са изпратени в Смирненския затвор, а впоследствие преместени в град Караман. През 1887 година двамата бягат през Цариград в Одеса, откъдето се прехвърлят в София. Петър Сарафов постъпва на служба в Министерство на външните работи като преводач.

„Османска граматика“ на Петър Сарафов, 1906

В 1906 година Петър Сарафов преподава турски език на двата специални класа във Военното училище в София. Същата година издава „Османска граматика“, а през 1907 година и „Синтаксис“.[10] В 1912 година съставя и издава четиритомния сборник „Ръководство за практическото и теоретическо изучаване на Източното църковно пение“.[11] Умира на 1 ноември 1915 година в София.[12][13][14]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Родословие[редактиране | редактиране на кода]

 
 
 
 
 
 
 
Вълчо
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Коста Сарафов
(1760 — неизв.)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Вълчо Сарафов
(1800 — 1863)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Коста Сарафов
(1836 — 1911)
 
 
 
 
 
 
 
Петър Сарафов
(1842 — 1915)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Вълчо Сарафов
(1877 — 1901)
 
 
Ангел Сарафов
(1868 — 1932)
 
 
Борис Сарафов
(1872 — 1907)
 
 
Кръстю Сарафов
(1876 — 1952)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Документи за българското Възраждане от архива на Стефан И. Веркович 1860-1893. София, 1969, стр. 395.
  2. Тасев, Христо. Борба за национална просвета в Мелнишкия край. София, 1987, стр.60-62.
  3. Шопов, А. Из живота и положението на българите във вилаетите, Пловдив, Търговска печатница, 1893, стр. 128.
  4. Просветното дело в Неврокоп /Гоце Делчев/ и Неврокопско през Възраждането, София, 1979, стр.150.
  5. Тасев, Христо. "Борба за национална просвета в Мелнишкия край". София, 1987, стр.66-67.
  6. Шопов, А. Из живота и положението на българите във вилаетите, Пловдив, Търговска печатница, 1893, стр. 159.
  7. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 11.
  8. Царевна Миладинова, "От Бяло море до Витоша", в: Мир, 40, No 10055, 18 януари 1934 г.
  9. Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, 1992, стр.137.
  10. „Родословие на семейство Сарафови и детство на Кръстьо Сарафов“, 12.06.2006 г.
  11. Игнатов, Любомир. „Църковната музика по българските земи“, http://bg-patriarshia.bg
  12. Енциклопедия Пирински край. Том 2, Благоевград, 1999, стр.234-235.
  13. Марков, Иван. Дейци на националното Възраждане в Неврокопския край. "Просветното дело в Неврокоп /Гоце Делчев/ и Неврокопско през Възраждането". София, 1979, стр.110-112.
  14. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.584.
     Портал „Македония“         Портал „Македония