Настъпление на Брусилов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Настъплението на Брусилов (или Пробивът на Брусилов, на руски: Брусиловский прорыв) е офанзива на руските войски, командвани от генерал Алексей Брусилов, срещу армиите на Централните сили в днешна Западна Украйна през лятото и есента на 1916 година. Успешното ѝ начало я нарежда заедно с първата битка при Марна сред най-големите победи на Антантата от началото на Първата световна война дотогава. Австро-Унгария е поставена в критична ситуация и само намесата на германския ѝ съюзник я спасява от пълна катастрофа. В последвалите неколкократни опити да развият първоначалните си успехи руснаците търпят колосални загуби. Това води до изтощение и политическа дестабилизация на Руската империя, намерила израз във Февруарската революция през 1917 година.[1]

Настъплението на Брусилов се отразява съществено и на бойните действия на Балканите, защото насърчава Румъния да се включи във войната на страната на Антантата срещу Централните сили и съюзената с тях България.

Предпоставки[редактиране | редактиране на кода]

Стратегическа обстановка преди битката[редактиране | редактиране на кода]

Въпреки по-ограничените си ресурси, Централните сили постигат големи военни успехи през 1915 година. Сдържайки англо-френските войски в Северна Франция, през лятото германците изтласкват руските армии от Галиция и Полша, а влизането на България във войната през октомври им помага да окупират и Сърбия. Междувременно Италия също се включва във войната, но нейните армии са спрени от австро-унгарските в сраженията на река Изонцо и не успяват да променят негативния за Съглашението ход на бойните действия. Един от факторите за постигнатите победи е способността на германското командване да прехвърля навреме подкрепления към по-слабите места от съглашенската отбрана.

Планове на противниците[редактиране | редактиране на кода]

Заседание на руското върховно командване през април 1916
Генерал Брусилов

За да противодействат на тази тактика, висши военни представители на съглашенците се договарят (на конференцията в Шантий в края на 1915) да предприемат през идното лято синхронни офанзиви на Западния, Италианския и Източния фронт. Намеренията им са осуетени през февруари, когато германските войски подемат щурм срещу френските позиции при Вердюн, а през май австро-унгарските армии настъпват от Тирол към долината на река По. По молба на притиснатите си съюзници, през април 1916 година руското командване (Ставката на върховния главнокомандващ с началник-щаб генерал Михаил Алексеев) решава да ускори приготовленията за своята офанзива. Към този момент руските армии между Балтика и Румъния са разпределени в три съединения („фронтове“) – Северен, Западен и Югозападен.[2] За главния удар към Вилно е определен Западният фронт, но подготовката му (подвозът на хора и снаряди) закъснява, така че част от силите му са пренасочени към Югозападния фронт, който трябва да настъпи по-скоро срещу австро-унгарците във Волиния и Галиция и да ги принуди да отслабят натиска срещу Италия.[3][4]

Съотношение на силите[редактиране | редактиране на кода]

Към началото на юни командващият Югозападния фронт генерал Алексей Брусилов разполага с общо четири армии – 8-а, 11-а, 7-а и 9-а, разположени от Полесието до румънската граница. Без резервите, те наброяват общо 603 000 пехота и 63 000 кавалерия с около 2 000 оръдия и близо 2 500 картечници.[5]

Противостоят им няколко формации: армейските групи на генералите Фат, Хауер и Линзинген, австроунгарските 1-а, 2-а и 7-а армия и германската Южна армия с общо 592 000 пехота, 30 000 кавалерия, 2 700 оръдия и 750 миномета.[5] В навечерието на сражението австро-унгарските сили в Галиция и Волиния са отслабени заради решението на началника на генералния щаб генерал Конрад фон Хьотцендорф да прехвърли част от най-боеспособните си войски за офанзивата в Трентино.[6]

Начало на битката (юни – юли 1916)[редактиране | редактиране на кода]

Разположение на противниците и изменения във фронтовата линия през лятото на 1916

Руски пробив при Луцк[редактиране | редактиране на кода]

Четирите армии на Югозападния фронт настъпват по различно време между 3 и 5 юни (21 – 23 май по стар стил) в четири различни направления в периметър, широк повече от 400 km. Генерал Брусилов разчита, че по този начин ще дезориентира противника и ще повиши морала на собствените си войски, обезсърчени от пораженията и отстъплението в предходната година. Ефектът в участъците на централните 11-а и 7-а армия, действащи от Тарнопол и Язловец към Лвов, е на първо време незначителен.[7] Едва през юли и август те успяват да отблъснат австро-унгарските сили, съответно, към Броди и Галич, но не отиват по-далеч.[8] За разлика от тях войските на северното и южното крило постигат бързи и впечатляващи успехи при Луцк (във Волиния) и при ЧернивциБуковина).

Струпаната около Ровно 8-а руска армия (170 000 бойци с 582 оръдия начело с генерал Алексей Каледин) се възползва от лошото планиране и недостига на снаряди на австро-унгарската 4-а армия (116 000 бойци с 548 оръдия начело с ерцхерцог Йосиф Фердинанд), за да ѝ нанесе тежко поражение. С помощта на значителната си артилерия руснаците разкъсват телените заграждения и сриват австрийските окопи. На 7 юни те завземат Луцк и форсират река Стир, вклинявайки се на 30 km в позициите на противника.[9][10] В плен попадат десетки хиляди австро-унгарци[8], но и атакуващите търпят значителни загуби.[10]

Боеве в Буковина[редактиране | редактиране на кода]

180-хилядната 9-та армия на генерал Платон Лечицки настъпва на 4 юни в междуречието на Днестър и Прут при Доброноуц и Чернивци. Въпреки двукратното превъзходство на противника в тежка артилерия, в последвалите 10-дневни боеве тя разкъсва отбраната на 7-а австро-унгарска армия (112 000 бойци, командвани от генерал Карл фон Пфланцер-Балтин), която губи повече от половината от състава си и допуска руснаците да напреднат с 50 km.[11] На 18 юни руснаците влизат в Чернивци, а пет дни по-късно овладяват Сучава.[12]

На 28 юни, след няколкодневно прекъсване, генерал Лечицки подновява офанзивата по протежение на и южно от Прут, в резултат на което руснаците напредват с още 70 km, овладяват Буковина и пленяват над 80 000 австро-унгарци и германци.[13] На 6 юли руските войски излизат в подножието на Карпатите (край Яблонец).[14]

Развръзка (юли – октомври 1916)[редактиране | редактиране на кода]

Боеве за Ковел[редактиране | редактиране на кода]

Генерал Линзинген, който спира настъплението на Брусилов

Руското настъпление във Волиния спира в средата на юни за отдих и попълване на войските. Окуражена от успеха при Луцк, Ставката бърза да усили Югозападния фронт с 3-а армия от съседния Западен фронт, а в средата на юли – и с гвардията и други части от общия резерв. Така, въпреки значителните загуби в боевете, към края на месеца войските на Брусилов надвишават 980 000 бойци с 3 200 оръдия.[15] За цел на офанзивата е предпочетен важният железопътен възел Ковел на подстъпите към Полша. Междувременно германското командване струпва в района значителни подкрепления от Прибалтика и от Франция.[12]

В началото на юли 3-а и 8-а руска армия подновяват атаките, но са спрени на река Стоход, източно и югоизточно от Ковел. Германските войски на левия бряг на реката, предвождани от генерал Александър фон Линзинген, отблъскват два руски пристъпа в края на юли и през август, възползвайки се от значителното си превъзходство в артилерия и авиация.[16][12]

През септември и октомври се състоят още четири сражения за Ковел, в които руснаците (командвани първо от Владимир Безобразов, а по-късно от Василий Гурко) търпят огромни загуби, без да постигнат нов пробив.[12]

Сражения в Галиция и Карпатите[редактиране | редактиране на кода]

Под впечатление от неуспехите при Ковел, през август руското главно командване пренася основния натиск срещу австро-унгарските сили в Галиция. На 10 август части от руската 9-а армия завземат Станиславов, след като разбиват прехвърлената от италианския фронт 3-а австро-унгарска армия на генерал Кьовес фон Кьовесхаза. В същото време руската 7-а армия разбива германската Южна армия и достига подстъпите на Галич. Руското настъпление е спряно, поради недостига на артилерия и контраатаките на противника откъм Буковина.[12]

Макар и частични, руските успехи насърчават румънското правителство да обяви война на Централните сили на 27 август. Това кара Ставката да преструктурира и усили войските си в североизточните Карпати. Възможността за общо настъпление през планинските проходи към унгарската равнина обаче не е използвана, поради липсата на координация между руското и румънското командване. В сраженията в Южна Трансилвания през септември румънските войски имат успехи, но не успяват да ги развият до съсредоточаването на превъзхождащи австро-германски части. В същото време руснаците са спрени в битката при Дорна Ватра и не успяват да предотвратят разгрома на Румъния през октомври.[12]

Резултати[редактиране | редактиране на кода]

В боевете от май до края на 1916 година руските войски успяват да се придвижат с няколко десетки километра на запад, губейки 1 456 000 души (203 000 убити, 153 000 безследно изчезнали и 1 090 000 ранени, от които едва около 200 000 се завръщат в строя).[17]

Загубите на Германия в споменатия период са 140 000 души, а на Австро-Унгария – близо 640 000.[17]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Tunstall, Graydon A.. Austria-Hungary and the Brusilov Offensive of 1916. // The Historian 70 (1). 2008. DOI:10.1111/j.1540-6563.2008.00202.x. с. 30 – 53 [pp. 52 – 53].
  2. Зайончковский, Андрей. Первая мировая война. Санкт Петербург, Полигон, 2002. ISBN 5-89173-174-6. с. 534 – 535. Посетен на 10.06.2016.
  3. Зайончковский 2002, с. 537 – 538.
  4. Нелипович, Сергей. Наступление русского Юго-Западного Фронта летом-осенью 1916 года: война на самоистощение? Във: Отечественная история, №3. 1998. с. 41 – 42. Посетен на 10.06.2016.
  5. а б Нелипович 1998, с. 42.
  6. Залесский, К. А. Кто был кто в Первой мировой войне. Москва, АСТ, 2003. ISBN 5-17-019670-9. с. 318
  7. Зайончковский 2002, с. 543 – 544.
  8. а б Шефов, Николай. Битвы России. Москва, АСТ, 2006. ISBN 5-9713-1217-0. с. 631 – 632
  9. Зайончковский 2002, с. 542 – 543.
  10. а б Нелипович 1998, с. 42 – 43.
  11. Зайончковский 2002, с. 545 – 548.
  12. а б в г д е Оськин, Максим. Брусиловский прорыв (1916). Москва, Эксмо, 2010. Посетен на 10.06.2016.
  13. Зайончковский 2002, с. 561 – 562.
  14. Нелипович 1998, с. 43.
  15. Нелипович 1998, с. 44.
  16. Зайончковский 2002, с. 552 – 554, 560 – 561.
  17. а б Нелипович 1998, с. 46.