Пиер Миняр

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Пиер Миняр
Pierre Mignard
френски художник
Hyacinthe Rigaud - Pierre Mignard - Versailles MV 3578.jpg
Роден
Починал
Погребан Париж, Франция

Етнос Французи[1]
Националност Флаг на Франция Франция
Кариера в изкуството
Стил класицизъм
Учители Жан Буше
Симон Вуе
Направление живопис
Пиер Миняр в Общомедия

Пиер Миняр (Pierre Mignard) (17 ноември 1612 – 30 май 1695) е френски художник от епохата на Луи XIV. Считан е за един от тримата големи френски художници на ХVІІ в., заедно с Никола Пусен и Шарл Льобрюн. Наричан Миняр Римлянинът (Mignard le Romain). Рисува главно религиозни и митологични сцени и много портрети. Въвлича се в дълго съперничество с Льобрюн, който е обявен за „пръв художник на краля“ - признание, което Миняр иска за себе си.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Автопортрет

Родом е от Троа. Родителите му Пиер и Мари са занаятчии, чийто предци са дошли от Англия.[2] По-големият му брат Никола и племенниците му Пол и Пиер - всички са художници. За да се отличават двамата Пиер, племенникът е наричан Пиер ІІ Миняр. Първо учи в Бурж при Жан Буше, после в Париж, в известното студио на Симон Вуе. През 1635 г. отива в Рим, за да се усъвършенства и остава там 22 години.[3] Оттук идва прякорът му. В Рим рисува картини на християнска тематика, главно Богородица с младенеца, които стават толкова популярни, че се наричат Минярдизи. Често е наеман да прави копия на майсторите Никола Пусен и Анибале Карачи. Рисува и първите си портрети на папи, кардинали и италиански благородници.

Портрет на мадам дьо Ментнон в замъка Ментнон, от Пиер Миняр

През 1657 г. се връща в Париж, където става близък приятел на Жан-Батист Молиер и му рисува няколко портрета (включително един, на който е представен като Цезар над убития Помпей).[4] Талантът му е забелязан от Луи ХІV, който му поръчва все повече портрети на себе си, на семейството си и на близките му в двора. В този ранен период Миняр впечатлява с една прекрасна картина на кралската любима Мария Манчини.[5] Но все пак Миняр остава в сянката на Льобрюн. Противоречията между двамата не са само професионални (Льобрюн критикува твърде „придворния“ стил на съперника си), а и лични. Миняр отказва да участва в Академията за приложни изкуства, която Льобрюн ръководи. Скарва се и с брат си, защото той подкрепя Льобрюн, за да може да се издигне. Двамата художници стават част от голямото разделение в двора, защото Льобрюн е протеже на всесилния Колбер, а Миняр - на неговия противник Лувоа.[6]

Ситуацията се променя със смъртта на Льобрюн през 1690 г. Миняр става не само „пръв художник на краля“, но и заема всички досегашни постове на съперника си. За жалост твърде кратко се радва на привилегиите си, тъй като умира през 1695 г., докато рисува купола на Дома на инвалидите.[7]

Картини[редактиране | редактиране на кода]

Стилът на Пиер Миняр е типичният за епохата на барока реализъм, наситеност на цветовете и частица романтизъм. Той е високо ценен портретист и успява да нарисува краля и съпругата му Мария-Тереза, Колбер, Мазарини, кардинал дьо Рец, Декарт, Лафонтен, Расин, Босюе, Тюрен, мадам дьо Монтеспан, мадам дьо Ментнон, мадам дьо Севинье.[8] Портретът му на Ана Австрийска е начинът, по който си я представяме в късните ѝ години. Негови катини днес се намират в музея Калве в Авиньон, в Лондон, Харвард, в руския Ермитаж. Някои от тях са в Лувъра и във Версай, в Женева, Тулуза и дори в Хонолулу.

Портрети[редактиране | редактиране на кода]

Други[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. www.britannica.com.
  2. Simon Philippe Mazière de Monville, La vie de Pierre Mignard, premiere peintre du roy, Paris 1730, p. 1. Той, както и други автори, посочват като рождена година 1610.
  3. Will Durant, The Age of Louis XIV, New York 1963, p. 98
  4. Vincent Cronin, Louis XIV, Boston 1965, p. 111
  5. John Wolf, Louis XIV, New Yorl 1967, p. 101
  6. Cronin, Louis XIV, pp. 243-244
  7. Pierre Mignard, Encyclopaedia Britannica.
  8. Durant, The Age of Louis XIV, p. 98