Мария Манчини

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Мария Манчини
Marie Mancini
принцеса на Палиано и херцогиня на Талякоцо
Родена
Починала
8 май 1715 г. (75 г.)
Герб
Семейство
РодМанчини по рождение
Колона по брак
БащаМикеле Лоренцо Манчини
МайкаДжиролама Мазарини
Братя/сестриЛаура
Паоло Джулио
Олимпия
Филипо Джулио
Маргарита
Алфонсо
Хортензия
Анна
Мария Анна
СъпругЛоренцо Онофрио Колона
ПартньорЛуи XIV
ДецаФилипо
Маркантонио
Карло
Мария Манчини в Общомедия

Мария Манчини (на френски: Marie Mancini; * 28 август 1639, † 8 май 1715) е чрез брак принцеса на Палиано и херцогиня на Талякоцо, първата голяма любов на крал Луи ХІV.

Тя е третата по възраст от петте известни сестри Манчини, които заедно с двете им братовчедки Мартиноци са известни в двора на Луи XIV като Мазаринетки, тъй като техният вуйчо е министър-председателят на краля, кардинал Джулио Мазарини.

След брака на краля с испанската инфанта Мария Тереза Мария напуска френския двор и се омъжва в Италия.

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Мария е дъщеря на барон Микеле Лоренцо Манчини (* 1602, † 1656), некромант, алхимик и астролог, и на Джеронима/Джиролама Мазарини (* 1614, † 1656), сестра на кардинал Мазарини, който управлява Франция от 1643 до 1661 г.

Има трима братя и шест сестри:

Семейство Манчини не са единственото семейство от жени, които кардинал Мазарини приема във френския двор. Другите братовчедkи на Олимпия са дъщерите на по-голямата сестра на Мазарини. Най-голямата, Лаура Мартиноци, се омъжва за Алфонсо IV д'Есте, херцог на Модена и Реджо, и е майка на Мария Беатриче д'Есте, втора съпруга на Джеймс II. По-младата, Анна Мария Мартиноци, се омъжва за Арман, принц на Конти.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Младежки години[редактиране | редактиране на кода]

Две от „Мазаринетките“ – Мария Анна и Ортензия Манчини

Тя е родена и израснала в Рим. След смъртта на баща ѝ през 1650 г. майка ѝ я отвежда в Париж заедно с четирите ѝ сестри Лаура, Олимпия, Ортензия и Мария Анна, надявайки се да използва влиянието на брат си, кардинал Мазарини, за да получи изгодни бракове за тях. Във Франция името на Мария е францизирано на Мари. Там сестрите Манчини и двете им братовчедки Лаура и Анна-Мария Мартиноци стават известни с прозвището „Мазаринетки“. Веднага правят впечатление на придворните със своята жизненост. Те веселят крал Луи IV и брат му Филип и играят с тях на всякакви игри.

Като деца момичетата не са по вкуса на парижкия елит – „прекалено тънки, прекалено мургави и дори големите им очи се струваха на придворните грозни като на сови...“[1]

Връзка с Луи ХІV[редактиране | редактиране на кода]

Младият Луи ХІV, худ. Пиер Миняр

С възрастта младият френски крал започва да приема приятелките от детинство като привлекателни дами. Смята се, че той е в интимни отношения с поне четири от тях.[2] Първо се влюбва в Олимпия, но това се случва в момент, когато Мазарини вече има планове за кралска съпруга. Младата италианка е принудена да напусне Париж и да се омъжи за принц Евгений Маврикий Савойски-Соасон, и става майка на известния по-късно имперски генерал Евгений Савойски. Дотогава Мария, макар и тайно влюбена в краля, не открива чувствата си. Но през юли 1658 г., след като участва в похода за превземането на Дюнкерк, Луи се разболява от треска и всички решават, че ще умре. Тя отива при него и смятайки, че е не я чува, му се разкрива със сълзи на очи.[3] Оказва се обаче, че кралят е чул всичко и остава трогнат. В резултат той кани Мария във Фонтенбло, където прекарват две фантастични седмици.[4] Така започва кратка, но бурна връзка, основана на чиста любов, без сексуални отношения. Мария Манчини оказва положително въздействие върху него – създава му интерес към литературата, насърчава самочувствието му. Историците от ХІХ век дори приемат, че благодарение на нея се е родил бъдещият велик монарх. „Кралят беше на двадесет години – пише Амедей Рене – а все още покорно се подчиняваше на майка си и Мазарини. Нищо в него не предвещаваше могъщия монарх. При обсъждане на държавните дела той видимо скучаеше и предпочиташе друг да носи бремето на властта. Мария пробуди в Луи ХІV дремещата гордост, като беседваше с него за славата и за щастието да можеш да заповядваш. Може би заради личните си интереси, но тя искаше нейният герой да се държи като коронована особа.“[5]

Мария Манчини около 1659 г., портрет от Якоб Фердинанд Войт

Когато дворът се завръща във Фонтенбло, Мария Манчини става негов център, начело на празненства и балове, наследявайки сестра си Олимпия, която преди това е била облагодетелствана от краля. Подобно на нея Мария е ценена и обгръща връзката си с краля с буйно романтично въображение, вдъхновено от Лудовико Ариосто и Торкуато Тасо. За около година, по думите на графиня дьо ла Файет, Мария Манчини става абсолютна любимка на краля.[6] Луи е толкова влюбен, че решава да се ожени за нея. Той го съобщава директно на майка си Анна Австрийска, която изпада в ужас. После се опитва да привлече на своя страна кардинал Мазарини. Иска официално ръката ѝ и обещава големи облаги за семейството му. Мазарини е изкушен, но Анна е твърдо против. Заплашва кардинала с пълно скъсване на отношенията, дори с лишаване на Луи от трона. Когато той се съгласява с нея, кралят отчаяно се моли, изтъквайки личното си щастие. В онази епоха обаче личното щастие на владетелите рядко се свързва с брака. Мария е отпратена и скоро трябва да се върне в Италия, а Луи се подготвя за среща със своята бъдеща испанска съпруга Мария-Тереза Испанска. Така още в младите си години той преживява страшно разочарование, което вероятно го научава да бъде предпазлив в любовните си връзки.

Принудителното преместване на Мария за няколко месеца, първо в Абатство „Лис“ в Дамари ле Лис в Ла Рошел, а след това в Йер Бруаж, и последният ѝ разговор с Луи XIV преди нейното напускане от двора на 22 юни 1659 г., вероятно вдъхновява известен стих на Расин в неговата трагедия „Беренис“: Vous êtes empereur, Seigneur, et vous pleurez! („ Вие се императорът, Господарю, и вие плачете!“).

Семеен живот и смърт[редактиране | редактиране на кода]

Лоренцо Онофрио Колона, съпруг

През 1661 г. Мария Манчини се омъжва за младия, хубав и богат италианец Лоренцо Онофрио Колона, принц и херцог на Палиано, херцог на Талякоцо, конетабъл на Неаполитанското кралство. Това е чудесна възможност. Според някои мнения „от такъв жених можеше да е доволна дори една принцеса“.[7] Двамата отиват да живеят в Рим. От брака им се раждат три момчета, но щастие не спохожда семейството. Първата обида, която тя преживява, е учудването на мъжа ѝ, че още е девствена. На всеослушание той разказва как е бил убеден, че е любовница на краля. След като дава трима сина на съпруга си, Мария чувства, че може да избегне брачния си дълг, докато преследва ухажори. Известни са и изневерите на съпруга ѝ, но той, с обидчив и буен характер, отказва разпуснатия живот на жена си. Твърдейки, че се страхува за живота си, Мария напуска съпруга и децата си, за да пътува из Европа със сестра си Хортензия, херцогиня Мазарини, и с брат им Филип, херцог на Невер. След десет години на подозрения и скандали тя напуска съпруга си (1672 г.) и се връща във Франция, при единствения човек, който я е обичал – кралят. В това време обаче много неща са се променили. Във Версай властва „прекрасното чудовище“ Мадам дьо Монтеспан и кралят не смята да се разделя с нея.

Когато през 1689 г. съпругът ѝ умира, Мария отново се оказва в Италия и се установява в Пиза. Там живее до смъртта си. Умира четири месеца преди Луи ХІV през 1715 г., на 75-годишна възраст. Погребана е в църквата „Санто Сеполкро“. Нарежда над гроба ѝ да не бъде написано нищо друго освен MARIA MANCINIA COLVMNA PVLVIS ET CINIS („Мария Манчини Колона Прах и пепел“)

Брак и потомство[редактиране | редактиране на кода]

∞ 15 април 1661 в Париж за Лоренцо Онофрио Колона (* 19 април 1637, Палермо; † 15 април 1689, Рим), вицекрал на Арагон през 1678 г., регент на Неапол през 1689 г., велик конетабъл на Кралство Неапол, принц на Кастильоне, 8-ми принц и херцог на Палиано, 7-ми херцог на Талякоцо, 5-ти херцог на Марино, 1-ви херцог на Мираля, маркиз на Каве и Джулиана, граф на Чекано, барон на Санта Катерина, господар на Антиколи, Кастро, Дженацано, Рипи, Рока ди Каве, Рока ди Папа и др., рицар на Ордена на Златната шпора. От него има трима сина:

Карло, син
Филипо, син

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Елена Прокофьева, Людовик XIV. Личная жизнь „короля-солнце“, Глава 15: Мария Манчини, первая любовь короля, на сайта ВикиЧтение
  2. ↑ Мазаринетка Мария Манчини: первая любовь Людовика XIV, на сайта Яндекс Дзен
  3. ↑ Прокофьева, Людовик XIV...
  4. ↑ Clara Adèle Herpin, Le roman du grand roi, Louis XIV et Marie Mancini, Paris 1894, pp. 104 – 105
  5. ↑ Amédée Renée, Les nièces de Mazarin, Paris 1857, p. 268
  6. ↑ Antonia Fraser, Love and Louis XIV. The Women in the Life of the Sun King, New York 2006, p. 42
  7. ↑ Мазаринетка Мария Манчини...
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Италия“         Портал „Италия“          Портал „Франция“         Портал „Франция“          Портал „Биографии“         Портал „Биографии“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Мария_Манчини&oldid=12107572“.