Христо Бабаеленов
| Христо Бабаеленов | |
| български революционер | |
 Васил Касев, Христо Бабаеленов, Константин Пандов и Спиро Русев в превзетата Клисура през Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година | |
| Роден |
1870 г.
|
|---|---|
| Починал | не по-рано от 1943 г.
|
Христо Иванов Бабаеленов[1][2] или Бабаленов[3][4] е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[1][3][4]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Бабаленов е роден в 1870 година[5] в костурското село Куманичево, тогава в Османската империя, днес Лития, Гърция. В 1901 година влиза във ВМОРО и е назначен за десетник. С неговата чета пренася пушки, посреща нелегалните чети и се притича на помощ на сражаващи се в района. В началото на 1903 година е назначен за селски войвода и председател на революционния комитет в Куманичево от костурското градско началство – Михаил Николов Розов и Коце Ципушев.[1]
През Илинденско-Преображенското въстание е войвода на Куманичката чета[1][3][4] от 40 души. Разделя четата си на четири групи с по един десетник: Спиро Динев Русев, Диаманди Ангелинов, Яни Козарев и Киро Мичов. На 21 юли се сражават с войска и башибозук над Куманичево, след което четата му се присъединява към отряда на Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Иван Попов и Никола Андреев (Алай бей). На 22 юли Куманичевската чета участва в сражението за превземането на градеца Клисура. На 12 и 13 август участва и в превземането на градеца Невеска. На 14 август участва в голямото сражение в планината Върбица над село Загоричани. След Върбишкото сражение се изтегля на север и на 15-16 септември участва в двудневното сражение над Пожарско под началството на Лазар Поптрайков, Михаил Николов Розов, Манол Розов и Иван Попов. След него се изтегля към Мариово, минават река Черна на завоя при Скочивир и дават сражение при Чанище. След това сражение, началството решава да разформирова четите. Част от четниците тръгват към Свободна България, част към селата си. Бабаеленов заедно с Костадин Пандов и Спиро Динев Русев укриват оръжието си в Куманичено и при Еласона минават турско-гръцката граница[1] и от Пирея с параход заминават за България.[6]
На 19 февруари 1943 година, като жител на Варна, подава молба за българска народна пенсия,[1] която е одобрена и пенсията е отпусната от Министерския съвет на Царство България.[6]
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г д е Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел II. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-92088. с. 322.
- ↑ Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел I. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-1885718. с. 89.
- ↑ а б в Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 14.
- ↑ а б в Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 34.
- ↑ Към 19 февруари 1943 година е на 73 години.
- ↑ а б Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел II. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-92088. с. 323.
