Направо към съдържанието

Аспарухови прабългари

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Карта на битката при Онгъла в делтата на река Дунав, на която се вижда несъществуващият днес о-в Певки. На този остров се заселват Аспаруховите прабългари и изграждат главното си укрепление при пристигането си на Балканите.
Карта на прабългарски погребения на Долния Дунав от VIII – IX век. Това са около 30% от разкритите погребения в Южна Добруджа и Лудогорието. На над 80% от територията на днешна България няма прабългарски некрополи.
Карта на сферите на племенен контрол в Българската държава след основаването ѝ. В розово са отбелязани държавните граници. В жълто са маркирани зоните под пряк прабългарски контрол, а в синьо – тези под славянско самоуправление.
Паметникът на хан Аспарух в Стрелча

Хан Аспарух преминава река Дунав с група прабългари, която е с неустановена численост и произход. Тези въпроси пораждат многобройни дискусии сред учените.

Численост

[редактиране | редактиране на кода]

Редица изследователи приемат, че прабългарите на Аспарух не са били многобройни. Професорите Константин Иречек, Юлиян Кулаковски, Александър Бурмов, Васил Златарски, Станчо Ваклинов, Петър Мутафчиев, Димитър Ангелов и др. приемат, че техният общ брой е достигал няколко десетки хиляди, но не повече от 100 000 души.[1][2][3][4] За тези заключения те се позовават на редица обстоятелства. Така например Теофан Изповедник описва прабългарите след смъртта на Кубрат като „разделени на пет части“, поради което „са станали малобройни“ и са били разгромени от хазарите.[5] Конкретно за групата на Аспарух Теофан пише, че той избрал да се засели в естествено защитения Онгъл като подходящ „за (неговия) отслабен от раздялата народ“. Прави впечатление, че идващите на Балканите азиатски племенни групи са съставени обикновено от орди по 10 000 души. Аварите проникват в региона с две такива групи. Заселените в Тракия по време на Юстиниан кутригури и Алцековите прабългари са били също по 10 000 души.[6] Според хрониката на Михаил Сирийски Аспаруховата орда също е наброявала 10 000 души.[7] В тази връзка варират и оценките за числеността на Аспаруховите прабългари, като някои учени приемат, че 10 000 души е бил само броят на мъжете, годни да носят оръжие. Според украинския археолог А. В. Комар общият брой на участниците в кутригурските набези по посока на Долния и Средния Дунав би трябвало да включва около 10 хиляди семейства.[8] Съществува и географско ограничение за евентуалната им многочисленост. Както твърди арменският географ Анания Ширакаци: „Дунав се дели на шест ръкава и образува езеро и остров, наречен Певки. На този остров живее Аспарух, син на Кубрат, който избяга от хазарите.“ Предполага се, че на остров Певки не са могли да се заселят и прехранват много хора заедно с добитъка и конете им.[9] Следва да се отбележи също, че на над 80% от територията на днешна България няма открити прабългарски некрополи. Там където ги има (Добруджа и Лудогорието), те са ограничени. Според монография на Рашо Рашев от 1991 г. това са около 30% от разкритите езически погребения от VII – IX век в двата района. С това се потвърждава факта, че след заселването си в тези региони прабългарите са били малцинство, а в новосъздадената държава като цяло – незначително малцинство.

Някои автори обаче, като учените Димитър Съсълов, Петър Петров, Божидар Димитров, Рашо Рашев, Стефан Йорданов, Ангел Гълъбов и др. допускат значително по-голям брой на дунавските прабългари: от няколкостотин хиляди до 1 000 000 души, но тази теза не е издържана. По това време цялото население на територията където е основана българската държава е било под 1 млн. души.[10][11] Отделно, изхранването и придвижването на такъв брой хора и животни изисква логистика, непосилна за номадска група. При орда от 300 000 души хората трябва да се грижат и за около 400 000 животни, което означава осигуряване на 1,500 тона храна на ден.[12] Такова количество хора не съответства и на наличните историографски, археологически, лингвистични и генетични данни.[13][14] Така например в старобългарския език са установени едва няколко прабългарски думи.[15] Изказвани са и предположения, че тази многочисленост е била достигната в резултат на няколко миграционни вълни, но сериозни доказателства за това липсват.[16] В подкрепа на това твърдение се използва писмо на хазарския хаган Йосиф, в което той твърди, че прабългарите са били „многочислени, както е пясъкът в морето, но не са могли да устоят пред хазарите.“ Същевременно се пренебрегва фактът, че оценката се отнася за периода преди разделянето на синовете на Кубрат и унищожаването на държавата им. В подкрепа на многобройността на дунавските прабългари се сочи и фактът, че те са победили византийската армия. Точни сведения за броя на ромейската войска няма, но по това време една имперска армия е наброявала между 15 000 и 25 000 души.[17][18][19] Известно е, че първоначално стреснати от нейната многочисленост, прабългарите са избягали и са се скрили в укреплението си. Няма сведения и за броя на армията на Аспарух, но едва ли числеността ѝ е надвишавала 10 000 – 12 000 души.[20] Тоест победата на прабългарите в случая се е дължала не на численото им превъзходство, а на по-добра военна тактика и подходящо въоръжение,[21] а вероятно и на пасионарен ефект.[22]

Произход

[редактиране | редактиране на кода]

Обикновено се приема, че групата, която Аспарух довежда до Малка Скития, е била съставена основно от оногури, говорещи тюркски език, които дотогава са обитавали земите южно и източно от Азовско море, където се е простирала Стара Велика България. Тюркският произход на прабългарите като цяло не се поставя под съмнение. Но напоследък се налага тезата, че Аспарух е увлякъл и доста славянизирани сармати и анти. През V-VII век в Приазовието местното иранско население е имало продължителни контакти със славяните. Тези контакти са продължили до повсеместното изчезване на иранския език и надделяването на славянския. Масовото присъствие на увлечено славянско и славянизирано иранско население по-убедително може да обясни някои широко известни, но неубедително тълкувани факти от ранната история на прабългарската култура в Долния Дунав. Тюркската традиция се е запазила само сред управляващия елит, населявал предимно Плиско-Преславското поле.[23] Според други изследователи в етническата история примерите за взаимовлияния и сливане на племена с различен произход не са малко и прабългарите са един от тези примери. В етнокултурен аспект те, както и една голяма част от останалите тюркски племена, са били подложени на силни ирански влияния, но по отношение на своя етнолингвистичен произход те спадат към групата на тюркските народи.[24]

Изводи

[редактиране | редактиране на кода]

На този етап не може да се даде прецизна оценка за числеността и етническия произход на Аспаруховите прабългари.[25][26] Повечето изследователи приемат, че те не са били многобройни. Съвременните изследвания показват също, че големите евразийски степни съюзи не са били расово еднородни. Модерните интерпретации отхвърлят старите расови теории и такива за определена етническа принадлежност в полза на „историческите реалности в обширните, разноезични степни империи, населявани от множество племена“ и предпочитат етногенетичните теории пред тези за конкретен етнолингвистичен произход.[27]

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ The Bulgars themselves do not seem to have been particularly numerous. A twelfth-century source gives their numbers as ten thousand. The Early Medieval Balkans: A Critical Survey from the Sixth to the Late Twelfth Century, John V. A. Fine, Jr. University of Michigan Press, 1991, ISBN 0-472-08149-7, стр. 68.
  2. ↑ Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 177 и сл.
  3. ↑ Ал. Бурмов, Създаване на Българската държава с. 132.
  4. ↑ Образуване на българската народност. Димитър Ангелов (Издателство Наука и изкуство, „Векове“, София 1971) с. 203 – 204.
  5. ↑ Prabŭlgari: proizkhod, etn. svoeobrazie, istor. pŭt, Ivan Bogdanov, prosveta, 1976, str. 81.
  6. ↑ Нашествия и етнически промени на Балканите през VI—VII в. Василка Тъпкова-Заимова, Отговорен редактор – Чл-кор. проф. В. Бешевлиев, Издателство на БАН, София, 1966, стр. 65 – 66.
  7. ↑ Васил Н. Златарски, История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679 – 852, стр. 125 – 126.
  8. ↑ А. В. Комар. Кутригуры и утигуры в Северном причерноморье. – В: Сугдейский сборник. Киев-Судак, 2004, стр. 172.
  9. ↑ Според Псевдо-Скимн (II век пр.н.е.) о-в Певки е голям колкото о-в Родос. Остров Родос е дълъг 79,7 km и 38 km широк, с обща площ приблизително 1398 km². Общата дължина на бреговата ивица е около 220 km. Населението му наброява около 110 000 души. Според проф. Златарски на о-в Певки не са могли да се поселят стотици хиляди души, а само няколко десетки хиляди, и то не много.
  10. ↑ Виж: Растежът на населението в средновековна България, проф. Димитър Аркадиев, Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“, Списание „Статистика“, бр. 4/2015 г. В статията се обсъжда проблемът за броя на населението и неговия растеж в средновековна България (VІІ – ХІV век). Броят на населението в началото на VІІ в. (600 г.) се оценява на 800 хил. души, а към края на VІІ в. (680 г.) – на 980 хил. души.
  11. ↑ Според проф. Петров, П. (1980). Етнография на България, том І. С., БАН, с. 252 – 258, населението на България е 610 хил. души в края на VІІ век.
  12. ↑ При орда от 30 000 души, от които 10 000 са войници, освен за себе си, хората трябва да се грижат и за около 20 000 коня и за още толкова глави добитък, като сведено към минималната дневна дажба, това означава осигуряване на 150 тона храна на ден. За номадска група от 100 000 души това би означавало да се осигурява над 500 тона храна дневно. Виж: Павел Стоев. Електронно пътешествие из нашата история. Някои данни за историческото минало на България, получени чрез модел за икономическо развитие, сп. Младеж, кн. 1 – 2/1969. Стефан Младенов. Към въпроса за броя на българите. Известия на народния етнографски музей, кн. 10 – 11/1932; Анастас Тотев. Демографско-исторически очерк на България. Годишник на Софийския университет, ЮФ, т. 65/1974.
  13. ↑ Както бе отбелязано по-горе, Михаил Сирийски, който е единственият автор, посочващ конкретна бройка за ордата на Аспарух, я определя на 10 000 души. Същевременно на над 80% от територията на Българското землище, няма некрополи останали от прабългарите, а дори там където ги има, те са едва около 30% от откритите такива. Освен това в днешния български език почти липсват прабългарски заемки. Виж: За произхода на прабългарите. Рашо Рашев (Шумен), (стр. 23 – 33 от Studia protobulgarica mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1992); Истинската история, Произходът на прабългарите остава неизвестен, Иван Петрински, в-к Сега, бр. 14 от 17, януари 2013 г.
  14. ↑ Установени са едва около 2% централноазиатски гени, примесени в българското население основно през 9 век, приписвани основно, но прабългарите. Виж: Science, 14 февруари 2014, Vol. 343 no. 6172, p. 751, A Genetic Atlas of Human Admixture History, Garrett Hellenthal at al.: "CIs. for the admixture time(s) overlap but predate the Mongol empire, with estimates from 440 to 1080 CE (Fig.3.); Bayazit Yunusbayev et al., „The Genetic Legacy of the Expansion of Turkic-Speaking Nomads across Eurasia.“ PLoS Genetics 11:4 (21 април 2015): e1005068.; Malyarchuk, B.A., M. A. Perkova, & Derenko, M.V. (2008). On the Origin of Mongoloid Component in the Mitochondrial Gene Pool of Slavs. Russian Journal of Genetics, 44(3), pp. 344 – 349. ISSN 1022 – 7954.
  15. ↑ Боев, Е. За предосманското тюркско влияние в българския език – още няколко прабългарски думи. Български език. XV, 1965, 1, с.16.
  16. ↑ Byzantium and Bulgaria, 775 – 831, Panos Sophoulis, Publisher BRILL, 2011, ISBN 90-04-20696-5, pp. 131 – 132.
  17. ↑ W. Treadgold, A History of the Byzantine State and Society, Stanford University Press, 1997, ISBN 0-8047-2630-2, стр. 576.
  18. ↑ Byzantium in the Seventh Century: The transformation of a Culture, J. F. Haldon, Cambridge University Press, 1997, ISBN 0-521-31917-X, стр. 253.
  19. ↑ The Making of Byzantium: 600 – 1025, Mark Whittow, University of California Press, 1996, ISBN 0-520-20496-4, стр. 188.
  20. ↑ Образуване на българската народност. Димитър Ангелов (Издателство Наука и изкуство, „Векове“, София 1971) с. 202 – 203.
  21. ↑ Voenno-istoricheski sbornik, Volume 41, Ministerstvo na narodnata otbrana. Generalen shtab, Bulgaria. Institut za voenna istoria, 1972, p. 222.
  22. ↑ Сп. Литературен свят, брой 19 април 2010 г. Веселин Анчев, Българската история и теорията на Лев Гумильов за пасионарността.
  23. ↑ За произхода на прабългарите. Рашо Рашев (Шумен) стр. 23 – 33 от Studia protobulgarica mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1992).
  24. ↑ Славяни, тюрки и индо-иранци в ранното средновековие. Стефан Йорданов (Българистични проучвания. 8. Актуални проблеми на българистиката и славистиката. Седма международна научна сесия. Велико Търново, 22 – 23 август 2001 г. Велико Търново, 2002, стр. 275 – 295).
  25. ↑ Ангелов, Димитър, Образуване на българската народност, Наука и изкуство, „Векове“, С., 1971, с.203
  26. ↑ Златарски, Васил Н, История на Първото българско царство. Епоха на хуно-българското надмощие с.188
  27. ↑ Hyun Jin Kim, The Huns, Rome and the Birth of Europe. ISBN 978-1-107-00906-6. Cambridge University Press. 2013. page 31.
     Портал „История на България“         Портал „История на България“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Аспарухови_прабългари&oldid=12034226“.