Нишко споразумение (1886)
- Вижте пояснителната страница за други значения на Нишко споразумение.
Нишкото споразумение от октомври 1886 година е политическа спогодба, която регулира отношенията между Кралство Сърбия и Княжество България след войната помежду им от предходната година.
Мотиви[редактиране | редактиране на кода]
Близо година след края на бойните действия отношенията между България и Сърбия остават напрегнати, тъй като Букурещкият мир оставя неразрешени редица въпроси от териториален, политически и стопански характер. Освен за обезопасяване на западната граница, след преврата и контрапреврата в България през август 1886 Регентството и правителството на Васил Радославов търсят помирение с Белград и заради ескалацията на конфликта си с Русия. Инициативата на външния министър Григор Начович от началото на септември 1886 получава активно съдействие от английската дипломация, която се стреми към широк антируски съюз на Балканите.[1] В Сърбия, където също както в България има силни русофилски настроения, детронирането на Александър Батенберг се тълкува като дело на Русия, което може да бъде повторено и в Белград. Това е основният мотив на крал Милан и австрофилското напредняшко правителство да откликнат на поканата за преговори.[2] Контактът се осъществява с активното посредничество на английските дипломатически агенти в двете държави. След посещение на сръбския емисар Пера Тодорович в София в края на септември, на 13 октомври българският пратеник Георги Странски и сръбският външен министър Драгутин Франасович подписват споразумение в Ниш.[1][3]
Съдържание[редактиране | редактиране на кода]
Нишкото споразумение задава условията за уреждане на част от най-важните въпроси в двустранните отношения: спорната територия при Брегово обявена за неутрална; създава се смесена комисия за преначертаване на границата край долното течение на Тимок; решено е сръбските политически емигранти в България (дейците от Радикалната партия, избягали от Сърбия след Тимошката буна) да бъдат държани далеч (на 60 km) от общата граница; аналогично предписание е наложено за българските емигранти в Сърбия; в изпълнение на Четворната конвенция от 1883 година, Княжеството и Кралството поемат ангажимент да привършат до края на 1887 железопътните отсечки по линията Виена – Цариград, съответно, от София до Цариброд и от Пирот до българската граница; започва подготовка за сключване на търговски договор.[1][3]
Значение[редактиране | редактиране на кода]
Политическият резултат от Нишкото споразумение е възстановяването на дипломатическите отношения между Кралство Сърбия и Княжество България, формализирано до края на ноември 1886 с установяването на постоянни представители в столиците на двете държави.[1] Това засилва международните позиции на Регентството в разгара на конфликта му с Русия и намалява допълнително руското влияние на Балканите за сметка на британското и австро-унгарското.[2]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- Александров, Емил и др. История на българите. Том IV. Българската дипломация от Древността до наши дни (колектив). София, ИК „Труд“, 2003. ISBN 954-621-213-X.
- Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 2. София, Български писател, 1990.
- Танкова, Василка и др. История на българската дипломация 1879-1913. София, Фондация „Отворено общество“, 1994. ISBN 954-520-038-3.
- Jовановић, Владимир. Краљ Милан и бугарска криза 1886-1887 (Зборник Матице српске за историjу, бр. 57). Нови сад, Матица српска, 1998. с. 157-168. Посетен на 12.12.2012.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г Александров 2003, стр. 262-263; Танкова 1994, стр. 110-112
- ↑ а б Jовановић 1998, стр. 159
- ↑ а б Радев 1990, стр. 482-483
