Пенека
| Пенека Kömürköy | |
| — село — | |
  Пенека  Пенека | |
| Страна |  Турция |
|---|---|
| Регион | Мармара |
| Вилает | Лозенград |
| Надм. височина | 198 m |
| Население | 640 души (2009) |
| Пощенски код | 39400 |
| Официален сайт | www.komurkoy.com |
Пенека (на турски: Kömürköy, Кьомюркьой) е село в Източна Тракия, Турция, околия Виза, вилает Лозенград (Къркларели). Селото има 640 жители.[1]
География
[редактиране | редактиране на кода]Пенека е разположено на 170 метра надморска височина в най-югоизточните склонове на планината Странджа. От околийския център град Виза (Визе) е отдалечено на 14 километра в източна посока, а от вилаетския Лозенград (Къркларели) на 71 километра.
История
[редактиране | редактиране на кода]В 19 век Пенека е будно българско село във Визенска каза на Османската империя. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 Пинека (Pinéka) е село с 205 домакинства и 1000 жители българи.[2] Пенека е най-голямото от шестте български села във Визенско и в него има смесено българско училище с учител и учителка. Поминъкът на населението е предимно въглищарство като въглищата се продават в Родосто.[3] Жителите на Пенека взимат дейно участие в съпротивителното движение на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
В 1899 година бунархисарският учител Христо Настев с помощта на учителя в Пенека Георги Найденов и Тодор Шишманов основава в селото комитет на ВМОРО.[4]
Според Христо Силянов след Илинденското въстание през 1904 година 3/4 от селото минава под върховенството на Българската екзархия.[5]
Според статистиката на професор Любомир Милетич в 1912 година в селото живеят 260 патриаршистки български семейства или 961 души.[6]
В 1913 година след Междусъюзническата война жителите му са прогонени в България и на тяхно място са заселени турци бежанци. Бежанци от Пенека са настанени във Василико и Анхиало, на мястото на изселили се гърци, както и в селата Бурунджук, Гьозекен, Гулица, Еркеч, Тастепе, Айваджик.[7]
Личности
[редактиране | редактиране на кода]- Родени в Пенека
Димитър Иванов, български свещеник и революционер, служил в родното си село в цьрквата „Света Богородица“, осъден на 100 години заточение, намалени по-късно на 15 години[8]- Димитър Янев Попов, български свещеник и революционер, служил в родното си село в цьрквата „Света Богородица“, получил доживотна присъда[9]
- Иван Янев Димитров, български свещеник и революционер, служил в родното си село в цьрквата „Света Богородица“, осъден на 10 години заточение[10]
- Иван Димитров Дапчев, български комунист, роден в 1909 година, в СССР от 6 октомври 1934 година, арестуван на 8 февруари 1938 година в селището Черемшан, Куйбишевска област, ипратен в ИТЛ в Архангелска област, загинал, посмъртно реабилитиран с решение на Президиума на Архангелския областен съд, юли 1958 година[11]
- Михаил Вълчев Иванов (1893 – ?), син на революционера Вълчо Иванов, участник във войните за национално обединение, след които се заселва във Василико, оставил ценни спомени за Преображенското въстание във Визенско[12]
- Тодор Шишманов (1877 – 1909), български революционер
- Фотаки Димитров – Свинаря,[13] куриер на ВМОРО, участник в Илинденско-Преображенското въстание, загинал в 1903 година[14] при пенешките колиби Апартес[15]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Сайт на Кьомюркьой, архив на оригинала от 2 февруари 2009, https://web.archive.org/web/20090202045509/http://www.komurkoy.com/hakkimizda.php, посетен на 10 март 2009
- ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 62 – 63.
- ↑ Милетичъ, Любомиръ. „Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година“, Българска Академия на Наукитѣ, София, Държавна Печатница, 1918, стр.64.
- ↑ Спомени на Христо Настев в: „Борбите в Македония и Одринско. 1878 – 1912. Спомени“, София, 1981, стр.310 – 311.
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 126.
- ↑ Милетичъ, Любомиръ. „Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година“, Българска Академия на Наукитѣ, София, Държавна Печатница, 1918, стр.294.
- ↑ Милетичъ, Любомиръ. „Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година“, Българска Академия на Наукитѣ, София, Държавна Печатница, 1918, стр.64 – 67.
- ↑ Маджаров, Панайот. Да положиш душата си за народа. Български свещенослужители, участници в освободителното движение на Одринско (1895–1913). София, ИК „Ваньо Недков”, 2007. ISBN 9789549462166. с. 18.
- ↑ Маджаров, Панайот. Да положиш душата си за народа. Български свещенослужители, участници в освободителното движение на Одринско (1895–1913). София, ИК „Ваньо Недков”, 2007. ISBN 9789549462166. с. 19.
- ↑ Маджаров, Панайот. Да положиш душата си за народа. Български свещенослужители, участници в освободителното движение на Одринско (1895–1913). София, ИК „Ваньо Недков”, 2007. ISBN 9789549462166. с. 17, 20.
- ↑ Българи жертви на сталинисткия терор // Сите българи заедно. Посетен на 23 юни 2022 г.
- ↑ Дневници и спомени за Илинденско-Преображенското въстание. София, Издателство на Отечествения фронт, 1984. с. 237 - 249.
- ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 99.
- ↑ Герджиков, Михаил. Михаил Герджиков: Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1984. с. 400.
- ↑ Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел I. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-1885718. с. 383.