Антон Страшимиров: Разлика между версии
| Ред 28: | Ред 28: | ||
Страшимиров печата за пръв път през 1889 година в шуменското списание „Искра“ — стихотворението „Мъчно, тясно ми е — простор ми дайте“ (№3, с псевдоним Мирьо). Първия си разказ „Дулчев“ (с псевдоним Т-о) публикува през 1892 г. в №21 на списание „Лъча“ в [[Пазарджик]]. Сътрудничи на списанията „Ден“, „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Ново време“, „Социалист“, „Летописи“, „Просвета“, „Демократически преглед“, на вестниците „Развигор“, „Литературен глас“ и други. В ранните разкази на Страшимиров — „Анатема“, „На нивата“, „На широк път“, „Данаил“, „Косю“, се долавят влияния на народничеството. Подхващайки познатите теми за радостите и скърбите на селския живот, за недоволството на селяка от кметове, чорбаджии и бирници, Страшимиров не превръща битовото изображение в битоописателство. Герои на разказите му са бунтари, непокорници, които не се помиряват с неправдите. В първата си повест „Щастието на един век“ (по-късно със заглавие „Габровка“, „Еснафка“, отпечатана в списание „Български преглед“, 1900) авторът възхвалява добродетелите на българката — пазителка на родовите традиции от предосвобожденската епоха. В основата на повестта „Змей“ са суеверието и предразсъдъците в традиционното българско село. В изображението на семейнобитовите отношения се вграждат елементи на фантастично-митологичното мислене. Повестта „Кръстопът“ е картина на [[Бунтове срещу десякъка|селските бунтове срещу десятъка]] по времето на радослависткото управление (1899–1901). Към селската белетристика на Страшимиров принадлежи и романът „Есенни дни“, в който мотивът за любовта на двама млади е наситен с остродраматични конфликти. Опитвайки се да разруши старата ''битова кора'', Страшимиров създава поредица романи, в които се стреми да обхване живота на големия град, да разгадае духовната криза на интелигенцията. Романът „Смутно време“ е опит за пресъздаване на обществения живот в България след 1886 година. В следващите си творби с градска тематика — „Среща“, „Висящ мост“ (2 издание със заглавие „Без път“), „Бена“, „Пропаст“ Страшимиров продължава да търси новите социални, икономически и психологически промени в градския начин на живот, опитва се да обясни драмата на героя интелигент, навлизайки в сферата на подсъзнателното, ирационалното, субективистичното. Романът-хроника „Вихър. С шопите към Цариград“, създаден през Балканската война, обединява различни жанрове. Отличава се с подчертана автобиографичност, с оригинални народоведски наблюдения. Връх в творчеството на Страшимиров е романът „Хоро“. Същинската тема на романа е не толкова погромът след потушаването на Септемврийското въстание 1923, колкото разпадането на общността, трагическото преобръщане на традиционната фолклорна обредност. Повествованието започва със сватба, но всъщност разказва за смърт. Хорото около труповете на убитите е символ на кървавия ужас и насилието, но в свързването на сватбата със смъртта прозират елементи от древния народен мироглед. Засегнати са формирани с векове стереотипи в душевността на българина и ценностни критерии, свързани с взаимоотношенията между личност и колектив, традиция и съвременност. |
Страшимиров печата за пръв път през 1889 година в шуменското списание „Искра“ — стихотворението „Мъчно, тясно ми е — простор ми дайте“ (№3, с псевдоним Мирьо). Първия си разказ „Дулчев“ (с псевдоним Т-о) публикува през 1892 г. в №21 на списание „Лъча“ в [[Пазарджик]]. Сътрудничи на списанията „Ден“, „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Ново време“, „Социалист“, „Летописи“, „Просвета“, „Демократически преглед“, на вестниците „Развигор“, „Литературен глас“ и други. В ранните разкази на Страшимиров — „Анатема“, „На нивата“, „На широк път“, „Данаил“, „Косю“, се долавят влияния на народничеството. Подхващайки познатите теми за радостите и скърбите на селския живот, за недоволството на селяка от кметове, чорбаджии и бирници, Страшимиров не превръща битовото изображение в битоописателство. Герои на разказите му са бунтари, непокорници, които не се помиряват с неправдите. В първата си повест „Щастието на един век“ (по-късно със заглавие „Габровка“, „Еснафка“, отпечатана в списание „Български преглед“, 1900) авторът възхвалява добродетелите на българката — пазителка на родовите традиции от предосвобожденската епоха. В основата на повестта „Змей“ са суеверието и предразсъдъците в традиционното българско село. В изображението на семейнобитовите отношения се вграждат елементи на фантастично-митологичното мислене. Повестта „Кръстопът“ е картина на [[Бунтове срещу десякъка|селските бунтове срещу десятъка]] по времето на радослависткото управление (1899–1901). Към селската белетристика на Страшимиров принадлежи и романът „Есенни дни“, в който мотивът за любовта на двама млади е наситен с остродраматични конфликти. Опитвайки се да разруши старата ''битова кора'', Страшимиров създава поредица романи, в които се стреми да обхване живота на големия град, да разгадае духовната криза на интелигенцията. Романът „Смутно време“ е опит за пресъздаване на обществения живот в България след 1886 година. В следващите си творби с градска тематика — „Среща“, „Висящ мост“ (2 издание със заглавие „Без път“), „Бена“, „Пропаст“ Страшимиров продължава да търси новите социални, икономически и психологически промени в градския начин на живот, опитва се да обясни драмата на героя интелигент, навлизайки в сферата на подсъзнателното, ирационалното, субективистичното. Романът-хроника „Вихър. С шопите към Цариград“, създаден през Балканската война, обединява различни жанрове. Отличава се с подчертана автобиографичност, с оригинални народоведски наблюдения. Връх в творчеството на Страшимиров е романът „Хоро“. Същинската тема на романа е не толкова погромът след потушаването на Септемврийското въстание 1923, колкото разпадането на общността, трагическото преобръщане на традиционната фолклорна обредност. Повествованието започва със сватба, но всъщност разказва за смърт. Хорото около труповете на убитите е символ на кървавия ужас и насилието, но в свързването на сватбата със смъртта прозират елементи от древния народен мироглед. Засегнати са формирани с векове стереотипи в душевността на българина и ценностни критерии, свързани с взаимоотношенията между личност и колектив, традиция и съвременност. |
||
Бунтарството на Страшимиров е изразено и в недовършения роман „Роби“, където действителни лица и епизоди от македонското движение се въвличат в развитието на действието. Творческият интерес на Страшимиров към трагичните сблъсъци и противоречия в човешкия живот, вътрешната напрегнатост и драматизъм на диалога в прозата му обуславят и интереса към [[драма]]та. Първата му [[пиеса]] „Сватба в Болярово“ (играна през 1900 от драматичната трупа „Сълза и смях“) е сценична разработка на „Есенни дни“. Двигател на драматичното действие във „Вампир“ са първичните тъмни страсти, които изправят майка срещу дъщеря и тласкат героите към гибел. Опитът на Страшимиров да създаде комедията „Мрак“ е неуспешен. Писателят усеща по-вярно трагичното, отколкото комичното в живота. В комедията „Свекърва“, писана за откриването на Народния театър в София, той владее законите на смешното. Битовата тема за отношенията между снаха и свекърва прераства в конфликт между поколенията, между консерватизма на патриархалния морал и новия „градски“ начин на живот. Комедията „Къща“ осмива байганьовските апетити на банков чиновник. Във фарса „Пред Влахернските врата“ (1908) Страшимиров се връща към преексплоатираната тема за брака-сметка и властта на [[пари]]те. Със сюжети от борбата за освобождение на [[Македония]] са пиесите „Прилепски светци“ и „Отвъд“. В стремежа си да създаде модерна драма — „Ревека“, „Към слънцето“ („Отрешени“), „Свети Иван Рилски“, „Над безкръстни гробове“, Страшимиров повтаря теми, идеи, мотиви, заети от Метерлинк, [[Фридрих Ницше]] и [[Станислав Пшибишевски]]. |
Бунтарството на Страшимиров е изразено и в недовършения роман „Роби“, където действителни лица и епизоди от македонското движение се въвличат в развитието на действието. Творческият интерес на Страшимиров към трагичните сблъсъци и противоречия в човешкия живот, вътрешната напрегнатост и драматизъм на диалога в прозата му обуславят и интереса към [[драма]]та. Първата му [[пиеса]] „Сватба в Болярово“ (играна през 1900 от драматичната трупа „Сълза и смях“) е сценична разработка на „Есенни дни“. Двигател на драматичното действие във „Вампир“ са първичните тъмни страсти, които изправят майка срещу дъщеря и тласкат героите към гибел. Опитът на Страшимиров да създаде комедията „Мрак“ е неуспешен. Писателят усеща по-вярно трагичното, отколкото комичното в живота. В комедията „Свекърва“, писана за откриването на Народния театър в София, той владее законите на смешното. Битовата тема за отношенията между снаха и свекърва прераства в конфликт между поколенията, между консерватизма на патриархалния морал и новия „градски“ начин на живот. Комедията „Къща“ осмива байганьовските апетити на банков чиновник. Във фарса „Пред Влахернските врата“ (1908) Страшимиров се връща към преексплоатираната тема за брака-сметка и властта на [[пари]]те. Със сюжети от борбата за освобождение на [[Македония (област)|Македония]] са пиесите „Прилепски светци“ и „Отвъд“. В стремежа си да създаде модерна драма — „Ревека“, „Към слънцето“ („Отрешени“), „Свети Иван Рилски“, „Над безкръстни гробове“, Страшимиров повтаря теми, идеи, мотиви, заети от Метерлинк, [[Фридрих Ницше]] и [[Станислав Пшибишевски]]. |
||
Автор е на народоведски проучвания, събрани в „Нашият народ“, където подробно разглежда българските етнически групи; на много [[пътепис]]и, селищни проучвания, [[очерк|очерци]], брошури по македонския въпрос, литературни студии и [[статия|статии]]. Произведения на Страшимиров са преведени на [[полски език|полски]], [[руски език|руски]], [[сръбски език|сръбски]], [[унгарски език|унгарски]], [[чешки език|чешки]] и други езици. |
Автор е на народоведски проучвания, събрани в „Нашият народ“, където подробно разглежда българските етнически групи; на много [[пътепис]]и, селищни проучвания, [[очерк|очерци]], брошури по македонския въпрос, литературни студии и [[статия|статии]]. Произведения на Страшимиров са преведени на [[полски език|полски]], [[руски език|руски]], [[сръбски език|сръбски]], [[унгарски език|унгарски]], [[чешки език|чешки]] и други езици. |
||
Версия от 15:47, 2 май 2009
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: препратки към изданията и произведенията, които заслужават енциклопедична статия. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Антон Страшимиров | |
| български писател, драматург и публицист | |
_(cropped).JPG){kind=spacer} Портретна снимка. Източник: ДА „Архиви“ | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Партия | Радикалдемократическа партия |
| Активен период | от 1892 г. |
| Псевдоним | Босилко Н. Бистренов Данила В. Данилов А. Бъднев Дойрян Г. Живков Земен Истров Кинема К. Кънчев Мирьо Наблюдател Постов |
| Народен представител в: XII ОНС XIII ОНС V ВНС XV ОНС XXII ОНС | |
| Семейство | |
| Братя/сестри | Тодор Страшимиров Димитър Страшимиров |
| Подпис | .svg){kind=spacer} |
| Антон Страшимиров в Общомедия | |
Антон Тодоров Страшимиров е български писател, драматург, публицист и политик.
Биография
Роден е в 1872 година в семейството на зидар, преселник от Разлога. 13-годишен напуска родния си град, скита из Добруджа, слугува в кръчми и кафенета, работи по тютюневи ниви и като словослагател, книговезец, бояджия. Учи V (дн. IX) клас в Разград, след това в Земедеделското училище в Садово, което напуска. През 1890 – 1894 г. е начален учител из различни села във Варненско и Бургаско. Развива активна просветна дейност. Редактира вестник „Глас от Изток“ в Бургас. Увлича се от народническия социализъм.
През 1895 заминава за Берн, Швейцария, слуша лекции по литература и география, запознава се с творчеството на Хенрик Ибсен, Аугуст Стриндберг, Морис Метерлинк.
След завръщането си в България работи като гимназиален учител във Видин (1898 – 1899). Заедно с д-р 3. Димитров, д-р Н. Петков и В. П. Гочев във Видин редактира литературното научнопопулярно списание „Праг“. Работи като учител в Педагогическото училище в Казанлък (1899 – 1900), но е уволнен заради спречкване с кмета и получава забрана да учителства. Участва в македонското освободително движение като четник на Яне Сандански. Редактира вестник „Реформи“, орган на Върховния македоно-одрински комитет, и списание „Звезда“ в Търново — от книжка 5, издава списание „Културно единство“ в Солун. През 1902 година е народен представител на младодемократическото крило в Демократическата партия в XII Народно събрание, което по-късно се превръща в Радикалдемократическата партия. Народен представител и през 1911 (XV НС), 1929 (XXII НС). От 1901 издава списание „Наш живот“.
Участва в Балканската война като редник. През Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудничи на вестник „Военни известия“ и списание „Отечество“. След войните редактира списание „Наши дни“, което отразява културния живот в България (1921). Създава и редактира (1922 – 1923) „Българска общодостъпна библиотека“. След Септемврийското въстание (1923) пише знаменития позив „Клаха народа, както и турчин не го е клал“. Защитава жертвите на Цанковия терор, основава помощен комитет за подпомагане на сираците. Сътрудничи на списание „Пламък“ на Гео Милев и печата във вестниците „Звезда“ и „Новини“. През 1926 година под редакцията на Страшимиров излиза вестник „Ведрина“.
Творчество
Страшимиров печата за пръв път през 1889 година в шуменското списание „Искра“ — стихотворението „Мъчно, тясно ми е — простор ми дайте“ (№3, с псевдоним Мирьо). Първия си разказ „Дулчев“ (с псевдоним Т-о) публикува през 1892 г. в №21 на списание „Лъча“ в Пазарджик. Сътрудничи на списанията „Ден“, „Мисъл“, „Българска сбирка“, „Ново време“, „Социалист“, „Летописи“, „Просвета“, „Демократически преглед“, на вестниците „Развигор“, „Литературен глас“ и други. В ранните разкази на Страшимиров — „Анатема“, „На нивата“, „На широк път“, „Данаил“, „Косю“, се долавят влияния на народничеството. Подхващайки познатите теми за радостите и скърбите на селския живот, за недоволството на селяка от кметове, чорбаджии и бирници, Страшимиров не превръща битовото изображение в битоописателство. Герои на разказите му са бунтари, непокорници, които не се помиряват с неправдите. В първата си повест „Щастието на един век“ (по-късно със заглавие „Габровка“, „Еснафка“, отпечатана в списание „Български преглед“, 1900) авторът възхвалява добродетелите на българката — пазителка на родовите традиции от предосвобожденската епоха. В основата на повестта „Змей“ са суеверието и предразсъдъците в традиционното българско село. В изображението на семейнобитовите отношения се вграждат елементи на фантастично-митологичното мислене. Повестта „Кръстопът“ е картина на селските бунтове срещу десятъка по времето на радослависткото управление (1899–1901). Към селската белетристика на Страшимиров принадлежи и романът „Есенни дни“, в който мотивът за любовта на двама млади е наситен с остродраматични конфликти. Опитвайки се да разруши старата битова кора, Страшимиров създава поредица романи, в които се стреми да обхване живота на големия град, да разгадае духовната криза на интелигенцията. Романът „Смутно време“ е опит за пресъздаване на обществения живот в България след 1886 година. В следващите си творби с градска тематика — „Среща“, „Висящ мост“ (2 издание със заглавие „Без път“), „Бена“, „Пропаст“ Страшимиров продължава да търси новите социални, икономически и психологически промени в градския начин на живот, опитва се да обясни драмата на героя интелигент, навлизайки в сферата на подсъзнателното, ирационалното, субективистичното. Романът-хроника „Вихър. С шопите към Цариград“, създаден през Балканската война, обединява различни жанрове. Отличава се с подчертана автобиографичност, с оригинални народоведски наблюдения. Връх в творчеството на Страшимиров е романът „Хоро“. Същинската тема на романа е не толкова погромът след потушаването на Септемврийското въстание 1923, колкото разпадането на общността, трагическото преобръщане на традиционната фолклорна обредност. Повествованието започва със сватба, но всъщност разказва за смърт. Хорото около труповете на убитите е символ на кървавия ужас и насилието, но в свързването на сватбата със смъртта прозират елементи от древния народен мироглед. Засегнати са формирани с векове стереотипи в душевността на българина и ценностни критерии, свързани с взаимоотношенията между личност и колектив, традиция и съвременност.
Бунтарството на Страшимиров е изразено и в недовършения роман „Роби“, където действителни лица и епизоди от македонското движение се въвличат в развитието на действието. Творческият интерес на Страшимиров към трагичните сблъсъци и противоречия в човешкия живот, вътрешната напрегнатост и драматизъм на диалога в прозата му обуславят и интереса към драмата. Първата му пиеса „Сватба в Болярово“ (играна през 1900 от драматичната трупа „Сълза и смях“) е сценична разработка на „Есенни дни“. Двигател на драматичното действие във „Вампир“ са първичните тъмни страсти, които изправят майка срещу дъщеря и тласкат героите към гибел. Опитът на Страшимиров да създаде комедията „Мрак“ е неуспешен. Писателят усеща по-вярно трагичното, отколкото комичното в живота. В комедията „Свекърва“, писана за откриването на Народния театър в София, той владее законите на смешното. Битовата тема за отношенията между снаха и свекърва прераства в конфликт между поколенията, между консерватизма на патриархалния морал и новия „градски“ начин на живот. Комедията „Къща“ осмива байганьовските апетити на банков чиновник. Във фарса „Пред Влахернските врата“ (1908) Страшимиров се връща към преексплоатираната тема за брака-сметка и властта на парите. Със сюжети от борбата за освобождение на Македония са пиесите „Прилепски светци“ и „Отвъд“. В стремежа си да създаде модерна драма — „Ревека“, „Към слънцето“ („Отрешени“), „Свети Иван Рилски“, „Над безкръстни гробове“, Страшимиров повтаря теми, идеи, мотиви, заети от Метерлинк, Фридрих Ницше и Станислав Пшибишевски.
Автор е на народоведски проучвания, събрани в „Нашият народ“, където подробно разглежда българските етнически групи; на много пътеписи, селищни проучвания, очерци, брошури по македонския въпрос, литературни студии и статии. Произведения на Страшимиров са преведени на полски, руски, сръбски, унгарски, чешки и други езици.
Псевдоними: Н. Бистренов, Босилко, А. Бъднев, Данила, В. Данилов, Дойрян, Г. Живков, Земен, Истров, Кинема, К. Кънчев, Мирьо, Наблюдател, Постов и други.
Източници
- Тази статия се основава на материал от Словото, използван с разрешение.
