Направо към съдържанието

Щит (село)

Вижте пояснителната страница за други значения на Щит.

Щит
България
41.8262° с. ш. 26.3637° и. д.
Щит
Област Хасково
41.8262° с. ш. 26.3637° и. д.
Щит
Общи данни
Население93 души[1] (15 март 2024 г.)
3,6 души/km²
Землище26,051 km²
Надм. височина238 m
Пощ. код6528
Тел. код037707
МПС кодХ
ЕКАТТЕ84036
Администрация
ДържаваБългария
ОбластХасково
Община
   кмет
Свиленград
Анастас Карчев
(ГЕРБ; 2019)

Щит е село в Южна България. То се намира в община Свиленград, област Хасково.

Разположено е до самата граница с Турция.

В късната античност и средновековието това е крепостта Скутарион. В епархийските списъци е споменат епархийски център Скутариу (на гръцки: ό Σκουταρίου м. род), чиято епархия е подчинена на Филипополската митрополия.[2] Константин Иречек и проф. Веселин Бешевлиев отъждествяват седалището на епархията именно с руините в село Скутаре или Юскюдар, сега с. Щит.[3][4]

Крепостта е превзета от кхан Крум в 813 г. което е отбелязано с триумфална колона, наред с колоните с имената на останалите крепости взети от българите тогава, изписани в алеята колони на победите в столицата Плиска.[5] Надписът е отчупен в края на името и то присъства така на гръцки: ΣΚΟΥΤΑΡ...[6] Проф. Бешевлиев възстановява надписа като: + Κάστρον Σκουταρίου по аналогия с други подобни надписи върху триумфални колони от Плиска, засягащи превзети византийски крепости.[4]

В мемоарите на византийската принцеса Ана Комнина (ХII в.) се споменава „...едно селище на име Скутари, на осемдесет стадии от Адрианопол" (80 стадия = ок. 15 km).[7][8]

С падането под османско владичество името е преиначено на Юскюдар, Искидер. Към 1675 година Юскюдар е център на нахия, вакъф на покойния Синан паша – зет на султан Баязид II. По това време местните българи, жители на Юскюдар и околните села, се разбягват на север и на юг, поради което е издадена султанска заповед до кадиите в Стара Загора, Нова Загора и Одрин бегълците да бъдат издирени и върнати.[9]

След Освобождението, 1878 г., селото остава в границите на Османската империя. В него живеят предимно гърци или гърцизирани българи – парапанковци,[10] които го наричат Скутари. Според статистиката на професор Любомир Милетич в 1912 година в селото живеят 266 български патриаршистки семейства.[11] След победата в Балканската война от 1912 – 1913 г. регионът освободен от турска власт и отново е част на българската държавна територия. През 1923 г. голямата изселническа вълна принуждава гърците да напуснат Скутари и на тяхно място се заселват българи. След като гърците напускат селото, в Гърция те се заселват в село Къспикеси, което е прекръстено на Скутари.[12]

В 1934 г. името на Скутари е преведено като Щит.[13] На 4,5 км източно е старата 14-а гранична застава „Юнак“. До промените започнали в 1989 г. селото е било доста голямо и е било своеобразен културен, гарнизонен и стопански център на района, но днес жителите му наброяват едва около 100.

Културни и природни забележителности

[редактиране | редактиране на кода]

На хълма непосредствено над селото стоят останки от древната крепостна стена на Скутарион, а наоколо още могат да се намерят корозирали остриета, фрагменти от стрели и копия. Хълмът „Бирго“ (Кулата, Пирго) се слави с особено свойство – при подскок нърху него, се чува звук като при кух съд.

Църквата „Света Богородица“ е построена през 1792 г. След 9 септември 1944 г. църквата бива изоставена и чак след 2000 г. е реставрирана и отворена отново.

Източно от селото, между селата Щит и Пашово, се намират останките на стара турска баня, за която се предполага че е построена по римско или византийско време, а впоследствие поддържана и използвана до ХIХ в., по сведения на местните жители. Там е имало и джамия, разрушена след освобождението на селото. По спомени на местни жители, през тази долина е минавал търговски път от Одрин за Ямбол, като комплексът е обслужвал пътниците.

  • Всяка година на 28 август се провежда събор.
  1. www.grao.bg
  2. Parthey, Gustav. Notitiae 3, 10 // Hieroclis Synecdemus et notitiae graecae episcopatuum. Berlin, 1866. с. 122, 218. (на латински)
  3. Д-ръ Конст. Иречек. „Приложения къмъ Антическата география и епиграфика на България и Румелия“ // Периодическо списание II. Средецъ, Българско книжовно дружество, 1882. с. 58 – 59.
  4. а б Бешевлиев, Веселин. Първобългарски надписи. София, 1992. с. 160.
  5. Бешевлиев, Веселин „Прабългарски епиграфски паметници“, София 1981, стр. 99
  6. Бешевлиев, Веселин. образ 94, Приложения 2. Триумфални надписи, №№ 16 – 40) // Първобългарски надписи. София, 1992.
  7. Anna Comnenae, Alexias. Х.2. – В:ГИБИ. Т. VIII. София, БАН, 1972. с. 111. Посетен на 15.10.2018.
  8. Бешевлиев, Веселин. Първобългарски надписи. София, 1992. с. 160.
  9. Грозданова, Елена и Стефан Андреев. Бежанци на родна земя, в: Контрасти и конфликти „зад кадър“ в българското общество през XV-XVIII век, София 2003, с. 409.
  10. Разбойников, Анастас и Спас Разбойников, Населението на Южна Тракия с оглед на народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, София 1999, с. 281.
  11. Милетичъ, Любомиръ. „Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година“, Българска Академия на Наукитѣ, София, Държавна Печатница, 1918, стр. 299.
  12. Δημοτικό Σχολείο Σκουτάρεως Σερρών, архив на оригинала от 11 март 2009, https://web.archive.org/web/20090311034054/http://dim-skout.ser.sch.gr/ligalogia.htm, посетен на 24 декември 2008 
  13. Мичев, Николай, Петър Коледаров. „Речник на селищата и селищните имена в България 1878 – 1987“, София, 1989.