Амалия Гулиелминети

Амалия Гулиелминети
Amalia Guglielminetti
	Амалия Гулиелминети Amalia Guglielminetti
	Амалия Гулиелминети на снимка на Марио Нунес Вайс от пр. 1932 г.
Родена	4 април 1881 г. Торино, Кралство Италия
Починала	4 декември 1941 г. (60 г.) Торино, Кралство Италия
Националност	Италия
Активен период	1903 – 1928
Дебютни творби	Стихосбирка „Гласове на младостта“
Известни творби	Стихосбирка „Лудите девици“
	Повлияна от Джозуе Кардучи; Габриеле д'Анунцио; Данте Алигиери; Гуидо Гоцано; Питигрили;
	Амалия Гулиелминети в Общомедия

Амàлия Гулиелминèти (на италиански: Amalia Guglielminetti) е италианска писателка и поетеса. През 1912 г. Габриеле д’Анунцио я определя като най-значимата съвременна италианска поетеса. Тя става известна със смелите си и независими женски образи, които предизвикват скандал.^[1]^[2]

След десетилетия на забвение интересът към нея е възроден през 2018 г. чрез издателски проект на Rina, насочен към преоткриване на авторките от XIX и XX век.^[3]^[4]

Биография

Ранни години

Амалия Гулиелминети е родена на 4 април 1881 г. в Торино, Кралство Италия, в семейството на дребния индустриалец Пиетро Гулиелминети и Феличита Лавецат. Има две сестри, Ема и Ерминия, и брат, Ернесто. Прадядо ѝ Пиетро Гулиелминети се преселва в Торино през 1858 г., развива дърводелски бизнес, снабдява Кралската армия и около 1860 г. изобретява първата дървена манерка.^{[N 1]}

След смъртта на баща ѝ през 1886 г. семейството се премества при дядо ѝ Лоренцо – строг и религиозен индустриалец, който настоява Амалия да учи в частни католически училища.^[5]

През 1901 г. тя започва да публикува стихове в неделната притурка на вестник Gazzetta del Popolo. Част от тях влизат в първата ѝ стихосбирка „Гласове на младостта“ (Voci di giovinezza, 1903) – ученически и повлияни от Кардучи стихове, които не привличат внимание на торинската литературна сцена.

„Лудите девици“, „Съблазните“, „Безсънният“ и връзка с Гуидо Гоцано

Приемът на стихосбирката „Лудите девици“ (Le Vergini folli, 1907) е значително по-благоприятен: читатели и критици я оценяват високо. В стиховете се появяват невинни момичета – „неспокойни пламъци, затворени от мъдрост / древни правила сред грациозни укрития“ – социално „госпожици“, получили религиозно възпитание и съчетаващи профанно и сакрално, мистика и еротика.^[6]^[7] Професорът и поет Артуро Граф определя ръкописа като „много ценна огърлица“ от „красиви и нови“ стиховe.^[8] След излизането на книгата през 1907 г. той ѝ пише, че вдъхновението ѝ е „живo, откровено и деликатно“, а изкуството – „чудесно съответстващо“, като подчертава изяществото на женските фигури и отличната изработка на много от сонетите.^[9]

Критикът Дино Мантовани от вестник „Стампа“ (14 май 1907) вижда в Амалия съчетание между Гаспара Стампа и Сафо. Появяват се и отрицателни оценки: Алфредо Панцини в саркастична статия във вестник Secolo di Milano (28 февруари 1914) отбелязва, че поетесата има силен творчески темперамент, но издателят правилно избрал „сива, а не бяла корица“, намеквайки за „неприличията“ в книгата.^[1]

През 1906 г. Гулиелминети се запознава с поета и писателя Гуидо Гоцано в торинския интелектуален клуб „Културно дружество“.^{[N 2]} По това време, според Джорджо Барбери-Скуароти, тя се оформя като „страстна и чувствена жена, доминираща и жестока, пламтяща и чувствителна, облечена по най-новата парижка мода в стил Либерти“. Двамата започват страстна връзка през 1907 г., малко след излизането на „Лудите девици“. Тя продължава едва 1–2 години, но кореспонденцията им се запазва до смъртта на Гоцано през 1916 г. Той ѝ изпраща първата си стихосбирка „Пътят на убежището“ (1907), а тя му отвръща с „Лудите девици“, отбелязвайки, че в неговата поезия е докоснала „само същността, душата“ – „леко горчива и леко немощна“.^[10]

В писмо от 5 юни 1907 г. Гоцано коментира оценката на Дино Мантовани и подчертава, че нейните „технически евритмични, непринудени и благородни в богатата си рима сонети“ превъзхождат тези на Гаспара Стампа, която, както и съвременните поети, е „жертва на маниерите на своето време“. Той описва впечатлението на читателя като „престой в затворена градина“, където „на всеки завой сред лилии и розови храсти“ се появява „нова кохорта девици“, възпяващи „нов вид мъченичество или надежда“. Според него Гулиелминети „води читателя като водач през кръговете на онзи светъл ад, наречен девственост“. Гоцано вижда в сонетите ѝ дантеви корени, ограничава влиянието на Петрарка и подчертава неизбежното въздействие на д’Анунцио.^[11]

Гоцано открива дантеви корени в композицията на сонетите ѝ, свежда влиянието на Петрарка до минимум и подчертава неизбежното въздействие на Габриеле д'Анунцио.^[12]

Гулиелминети се стреми към стабилна връзка с Гоцано, но той предпочита интелектуално приятелство. Въпреки това отношенията им оказват силно влияние върху творчеството ѝ и водят до публикуването на стихосбирката „Съблазните“ (Le Seduzioni, 1909), в която „до една по-определена алчност към живота“ стои „горчивият отказ от любовта, за която тя мечтае в предишните си стихосбирки“.^[1] С тази книга поетесата затвърждава репутацията си на чувствена и провокативна авторка; самата тя обобщава своята природа със стиха: „Все пак тя е винаги онази, която върви сама“ (Essa è pur sempre quella che va sola).^[13]

През същата година Гулиелминети пише и малката стихосбирка „Ема“ (Emma), посветена на сестра ѝ, починала от тиф на 29 години. Книгата е публикувана едва през 1934 г. в антологията „Змиите на Медуза“.

Постепенно поетесата се освобождава от влиянието на д’Анунцио и развива по-самостоятелен стил: стиховете ѝ стават по-сбити, изказът – по-съществен, а употребата на прилагателни – по-умерена.^[14] Джузепе Антонио Борджезе я определя в „Животът и книгата“ (La vita e il libro, 1923) като „творец с такава невероятна сила, че трябва да я оставиш сама“.^[1]

През 1913 г. Гулиелминети публикува стихосбирката „Безсънният“ (L’Insonne), чието първо стихотворение „Отговор към един мъдрец“ (Risposta a un saggio) вероятно откликва на „Честното отхвърляне“ (L’onesto rifiuto) и „Възкръсналата“ (Una risorta) от Гоцано. Вестник La Donna в броя си от 20 юни отбелязва: „В художествено отношение Безсънният е сигурно и високо утвърждаване. Гулиелминети е там цяла: със собствен материал, със собствена форма, със собствен стил.“^[15] Това е последната ѝ поетична книга (с изключение на стиховете за деца). Едва през 1934 г. тя публикува „Змиите на Медуза“ (I serpenti di Medusa), в която новите стихотворения са малко, а доминира антологичният характер на изданието.^[1]

Проза и връзка с Питигрили

Паралелно с поезията Гулиелминети започва да пише проза и да сътрудничи на различни вестници и списания. Първата ѝ белетристична книга е сборникът „Лицата на любовта“ (I volti dell’amore, 1913). Критиката реагира противоречиво на прозата ѝ, често определяна като ексхибиционистка и „женствена“.^[1] Между 1915 и 1920 г. тя публикува редица сборници и новели, сред които „Души в огледалото“ (Anime allo specchio), „Безполезните часове“ (Le ore inutili), „Вратата на радостта“ (La porta della gioia) и романа „Очи със сини кръгове“ (Gli occhi cerchiati d’azzurro).

През 1917 г. 36-годишната Гулиелминети започва романтична и интелектуална връзка с 23-годишния писател и журналист Дино Сегре (Питигрили), един от най-успешните автори на своето време. Той ѝ посвещава първия си роман „Кокаин“ (1924), наричайки я „кадифен таралеж“.^[6] Бурната им връзка приключва същата година, но влиянието на Питигрили е ясно разпознаваемо в романа ѝ „Отмъщението на мъжа“ (La rivincita del maschio, 1923), публикуван от издателство Lattes, преведен на испански и хърватски. През юли 1928 г. авторката е обвинена в безнравственост от председателя на Легата за обществен морал, но впоследствие е оправдана.^[16]

През 1925 г. Гулиелминети е поканена в Париж от мадам Орел – феминистка, писателка и близка приятелка на Филипо Томазо Маринети. Там тя се срещна с американската писателка и поетеса Натали Клифорд Барни, авторка на Pensée d'une amazone (1920).

След завръщането си в Торино писателката започва да издава списанието за новели „Съблазни“ (Le Seduzioni), превръщайки се в една от малкото жени в Италия, ръководещи подобно издание.^[13] Сред сътруднииците са Филипо Томазо Маринети, Масимо Бонтемпели, Луиджи Пирандело и Трилуса.^[1] В отговор Питигрили – неин конкурент и бивш любовник – започва да издава списанията „Великите автори“ (Le Grandi Firme, 1924) и „Великите новели“ (Le Grandi Novelle, 1926). На страниците им двамата си разменят взаимни обвинения и клевети: Питигрили твърди, че Гулиелминети се опитвала да продаде материали от пътуването на Гоцано в Индия, а тя го нарича „литературен клоун“.^[17] Конфликтът ескалира през 1928 г., когато Гулиелминети е обвинена в участие в клеветническа кампания срещу Питигрили и в подправяне на негови писма с цел да бъде обвинен в антифашизъм. Писателят е оправдан, а тя е осъдена на четири месеца затвор, по-късно намалени на два. През 1931 г. Гулиелминети е окончателно оправдана поради „преходно генерализирано психично разстройство“, до което е доведена от конфликта и поведението на Питигрили.^{[N 3]} Процесът причинява тежък нервен срив и я принуждава да закрие списанието, почти прекратявайки литературната си дейност.

През 1935 г. срещу Гулиелминети е заведено трето дело за безнравственост, този път заради нейна статия в списание „Киноилюстрация“ (Cinema Illustrazione), посветена на актьора Жак Льо Рю. И този процес завършва с нейното оправдаване.^[1]

Последни години

През 1935 г. Гулиелминети напуска Торино с думите, че го оставя „без никакво съжаление“, тъй като там няма „приятели, довереници, близки или любими хора“, освен може би майка си, „чиято обич е инстинктивна и неосъзната“.^[6]^[18] Тя се установява в Рим и прави неуспешен опит да изгради журналистическа кариера. През 1937 г. се завръща в Торино, където прекарва последните години от живота си в уединение.

Гулиелминети оставя точни указания за надгробния си паметник: той трябва да бъде „в сив мрамор във формата на египетска пирамида“ с надпис „Амалия Гулиелминети, поетеса. Живя сама и умря сама“.^[6]

Умира на 4 декември 1941 г. на 60-годишна възраст от сепсис, причинен от нараняване при падане по стълбите няколко дни по-рано, докато тича към бункера след сирена за въздушно нападение. Погребана е в Монументалното гробище на Торино.

През 2012 г. издателство Bietti преиздава нейната поезия и кореспонденцията ѝ с Гуидо Гоцано.

Творчество

Романи

Gli occhi cerchiati d’azzurro (1920)
Quando avevo un amante (1923)
La rivincita del maschio (1923)
Il pigiama del moralista (1927)

Il cuore tardo (1985, посмъртно)

Сборници с новели

I volti dell’amore (1913)
Anime allo specchio (1915)
Le ore inutili (1919)
La porta della gioia (1920)
Le distrazioni di Mimi (1922)
Tipi bizzarri (1931)
Passione (1940), в сборника L’uomo che è mio

Поезия

Voci di giovinezza (1903)
Le vergini folli (1907)
Le seduzioni (1909)
Emma (1909)
L’insonne (1913)
Fiabe in versi (1916) – детска поезия
Il ragno incantato. Fiabe in versi (1922) – детска поезия
La carriera dei pupazzi (1924) – детска поезия
I serpenti di Medusa (1934) – антология с малко нови стихове
Le vergini folli – Le seduzioni (2012) – посмъртно издание

Драматургия

L’amante ignoto, poema tragico (1911) – трагедия
Il gingillo di lusso, commedia in un atto (1924) – комедия
Il ladro di gioielli, commedia in un atto (1924) – комедия
Nei e cicisbei – Il baro dell’amore, commedia in un atto / commedia in tre atti (1926) – комедия

Писма

Lettere d’amore di Guido Gozzano e Amalia Guglielminetti (1951)

Източници

((it)) Marziano Guglielminetti, GUGLIELMINETTI, Amalia, в Dizionario biografico degli italiani, vol. 60, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2003
Guglielminétti, Amalia, на Treccani.it – Enciclopedie on line, Istituto dell'Enciclopedia Italiana
((it)) Справка за Amalia Guglielminetti на уебстраница LiberLiber.it
((it)) Chiala Palotta, Quando cade l’incanto: Guido Gozzano e Amalia Guglielminetti, в онлайн в. Lo Sbuffo
((it)) Справка за авторката на уебстраница anni
Справка за Амалия Гулиелминети в Enciclopedia delle donne
((it)) Cecilia Mariani, Uno sguardo occhiuto su un'umanità bizzarra: le novelle di Amalia Guglielminetti, на уебстраница Critica letteraria
((it)) Справка за авторката на уебстраница Italia donna

Библиография

На италиански език

Bianchi, Adolfo: Il poema d’una cocotte: assaggio di critica sulla poesia di Amalia Guglielminetti preceduto da una canzonetta oscena. Cosenza, Tipi dell’Avanguardia, 1914
Carlo Villani: Stelle femminili, Milano Albrighi e Segrati, 1915
Pitigrilli: Amalia Guglielminetti, Milano Modernissima, 1919
Apostoliti, Paolo: Pitigrilli: Contiene una premessa critica, uno studio critico alla letteratura dell’umorista, Ricordi personali, Pitigrilli e la Guglielminetti, un’intervista con Pitigrilli, le false accuse della Guglielminetti e di Iona a Pitigrilli. Arresti. Cosenza, A. Pranno Edit. Tip., 1928
Biancotti, Angiolo Poeti di Piemonte: Arturo Graf, Giovanni Camerana, Giovanni Cena, Enrico Thovez, Amalia Guglielminetti, Guido Gozzano, Arturo Foà. Torino, Montes, 1937
Cassinelli, Bruno: In difesa di Amalia Guglielminetti, Roma, Biblioteca de „L’eloquenza“, 1942
M. Gastaldi: Amalia Guglielminetti. Milano 1957
Piromalli, Antonio: Amalia Guglielminetti: il femminismo erotico e il sogno del maschio ‘despota signore’ Milano, Marzorati, 1971
Alabiso, Gino: Ritratti d’epoca: belle époque, Amalia Guglielminetti, Angelo Musco, Eleonora Duse, Tutanchamon, Nicolò Paganini. Pisa, Giardini editore, 1981
Sciacca N. „Quella che va sola“ (Biografia di Amalia Guglielminetti), Lunario Nuovo, Maggio-Giugno 1983
Boine, Giovanni: Il peccato; Plausi e botte; Frantumi; Altri scritti, Milano, Garzanti, 1983.
De Toma, Aldo: Lo sconosciuto unico incontro d’amore di Guido Gozzano e Amalia Guglielminetti. Firenze: Olschki, 1986
Furgoni, Riccardo: Introduzione all’opera poetica, in I Serpenti di Medusa, Artiglio, Mantova 2004
Silvia Raffo. Lady Medusa. Vita, poesia e amori di Amalia Guglielminetti, Bietti 2012

Обяснителни бележки

↑ Манерките започват да се правят от алуминий през 1912 г. През 1941 г. Амалия пише статията си „Как се роди манерката“ (Come nacque la borraccia) в сп. „La lettura“, за да си спомни за семейството си и да полемизира с английските „плутократи“, чиято армия „идваше да се снабдява с военни бутилки в работилницата на онези честни торински индустриалци на име Братя Гулиелминети“.
↑ Клубът е първоначално разположен в Националната галерия на ул. Рома, а от 1905 г. – на днешната ул. Чезаре Батисти до Палат Кариняно. Основан е през 1898 г. от група интелектуалци, сред които Луиджи Ейнауди, Гулиелмо Фереро, Гаетано Моска, Джовани Вайлати и астрономът Франческо Поро де' Соменци и цели да е бъде циркулираща библиотека, която да доставя най-новите литературни публикации, читалня за вестници и списания и място за конференции и разговори, следвайки един позитивистичен поглед към циркулацията на културата, съставен от педагогически намерения и обмен на професионален опит. Сред по-възрастните и вече утвърдени посетители от културния пейзаж на епохата е литературният критик и директор на Галерията за модерно и съвременно изкуство Енрико Товес, писателите Масимо Бонтемпели, Джовани Чена, Франческо Пастонки, Ернесто Рагацони, Карола Проспери, филологът Густаво Балсамо Кривели, професорите Дзино Дзини и Акиле Лория и понякога Луиджи Пирандело; непосредствено след войната в него участват, с различен дух и намерения, Пиеро Гобети, Лионело Вентури и Феличе Казорати.
↑ Alessandro Ferraro, Il frutto dietro la foglia 1928 e 1934: Amalia Guglielminetti due volte denunciata per oltraggio al pudore, Novara: Interlinea, Nuova corrente: rivista di letteratura: 155, 1, 2015, с. 120 – 121, бел. 8: На 15 декември 1926 г. Дино Сегре (Питигрили) сключва договор, с който преотстъпва на печатарите Чезаре Мулатеро и Адолфо Перо за 780 хил. лири (които да се заплатят с менителници) част от редакционната си собственост, защото от известно време се чувства под специално наблюдение и пряката отговорност в популярните вестници не може му помогне във времена на ограничаване на свободата на печата. Чрез договора Питигрили поверява на младия си ученик Анселмо Йона ролята на главен редактор на сп. „Великите автори“ и директор на сп. „Великите новели“, като остава ген. мениджър. Поради неуспешни киноинвестиции обаче двамата печатари са затруднени в плащанията, докато Йона поради огромното си его или поради парични нужди започва да крои план, който пуска в действие веднага след като е изгонен от Питигрили заради недоразумения. Тримата решават да го компрометират. Йона написва донос, в който обвинява Питигрили в антифашизъм и аморалност, и той се озова на бюрото на Пиетро Брандимарте – ръководител на разследващата политическа служба в Торино и създател на първия екип за действие в Пиемонт, главен герой на едни от най-страшните кланета на ранния фашизъм. Претърсени са редакцията и домът на Питигрили, и на 11 януари 1928 г. той е арестуван. По онова време Гулиелминети е изоставена от любовника ѝ и е директорка на конкурентното сп. „Съблазните“. Тя е в неведение за договора и за доноса, от което се възползва Брандимарте. Той успява да получи от нея някои писма на Питигрили, които кара да манипулира, успокоявайки я, че писателят ще завърши в затвора без разпит, а писмата скоро ще ѝ бъдат върнати. Нещата обаче се развиват различно: на 21 януари 1928 г. на разпита си Питигрили лесно успява да се отърси от всички обвинения; Гулиелминети също е разпитана и си признава всичко (Питигрили казва: „Тя коленичи пред Комисията, молейки за прошка и обясни, че е отговорила на исканията на офицера от милицията, защото той ѝ е обещал, че ще ме изпратят завинаги на остров без разпит и без да ми покажат небеизвестните писма“, в: Pitigrilli parla di Pitigrilli, Sonzogno, Milano 1948, с. 119). На следващия процес на 4 май 1929 г. Гулиелминети е призната за виновна, но понеже е почти невменяема, е осъдена на четири месеца; Брандимарте и Йона са осъдени на повече, а печатарите са оправдани. На 23 октомври Апелативният съд намалява присъдата на поетесата на два месеца, тъй като статиите на Питигрили, публикувани в сп. „Великите автори“ срещу нея, са счетени за „сериозна провокация“. На 17 март 1931 г., след като е чуто и мнението на лекаря ѝ, Гулиелминети е окончателно оправдана заради това, че е действала при „генерализирано преходно психично заболяване“.

Библиографски бележки

1 2 3 4 5 6 7 8 Amalia Guglielminetti // Liber Liber. Посетен на 2 януари 2021. (на италиански)
↑ Amalia Guglielminetti // Ibs. Посетен на 2 януари 2021. (на италиански)
↑ Tipi bizzarri di Amalia Guglielminetti // Blog Leggere un buon libro. Посетен на 2 януари 2021. (на италиански)
↑ Mariani, Cecilia. Uno sguardo occhiuto su un'umanità bizzarra: le novelle di Amalia Guglielminetti // Посетен на 2 януари 2021. (на италиански)
↑ Ornella Benso. Una relazione letteraria. Amalia Guglielminetti e Guido Gozzano (tesi di laurea) // 1944. vecchio parsimonioso industriale, rigido clericale e severo custode del focolare domestico (на италиански)
1 2 3 4 Guglielminetti Amalia // 150 anni.it. Посетен на 2 януари 2021. (на италиански)
↑ Цитат: Nei versi, fanciulle liliali, inquiete fiamme, chiuse da saggezza/d’antiche norme fra leggiadri schermi», socialmente 'signorine' che, come la stessa Amalia, avevano ricevuto un’educazione religiosa e mescolavano sacro e profano, misticismo ed erotismo.
↑ В Pitigrilli, Amalia Guglielminetti, с. 12: collana preziosissim di versi belli e nuovi.
↑ Цит. в известния литературен критик и братовчед на Амалия Marziano Guglielminetti, La Musa subalpina, с. 202: «la sua ispirazione è viva, schietta, delicata quanto più si possa dire, e l'arte la seconda a meraviglia. Quelle sue figure di fanciulle e donne son cose di tutta gentilezza, e molti sonetti son di squisita fattura. E il tutto par che le venga così spontaneo!»
↑ G. Gozzano-A. Guglielminetti, Lettere d'amore, с. 27: «ancora assaporato le squisitezze dell'arte, solo ho sfiorato l'essenza, l'anima della sua poesia: un'anima un poco amara, un poco inferma»
↑ Пак там, с. 29: «i suoi sonetti, tecnicamente euritmici, disinvolti nell'atteggiamento, nobilissimi nella rima ricca [....] sono superiori a quelli di Gaspara Stampa [....] anche Madonna Gasparina fu vittima della maniera del suo tempo, come noi lo siamo del nostro, con gl'imparaticci d'annunziani» e che «il lettore ha l'impressione di essere per qualche istante ammesso in un giardino claustrale: ad ogni svolto di sentiero, fra i cespi di gigli e gli archi de' rosai, una nuova coorte di vergini si fa innanzi cantando una nuova sorta di martirio o di speranza. Ella compie nel suo libro, Egregia Guglielminetti, quasi un vergiliato, e conduce il lettore attraverso i gironi di quell'inferno luminoso che si chiama verginità»
↑ G. Gozzano-A. Guglielminetti, Lettere d'amore, с. 29 (писмо от 5 юни 1907 г.)
1 2 Amalia Guglielminetti // Italia donna. Посетен на 2 януари 2021. (на италиански)
↑ Dieci poesie di Amalia Guglielminetti, di Donatella Pezzino // Alessandria Today. Посетен на 2 януари 2021. (на италиански)
↑ Цитат: Artisticamente parlando, l’Insonne è una sicura ed alta affermazione. La Guglielminetti vi è intera: con una materia sua, con una forma sua, con uno stile suo
↑ La rivincita del maschio // Google Books. Посетен на 9.6.2020. (на италиански)
↑ Marziano, Guglielminetti. Guglielminetti, Amalia // Dizionario Biografico degli Italiani 60. Посетен на 9.6.2020.
↑ ... «senza alcun rimpianto poiché non vi conto amici, né confidenti, né persone care o alle quali io sia cara. Forse mia madre, ma l’affetto materno è istintivo ed incosciente».

Външни препратки

((it)) Произведения на Амалия Гулиелминети на LiberLiber.it
Произведения на Амалия Гулиелминети в Open Library
Амалия Гулиелминети в Goodreads

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Amalia Guglielminetti в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.

[5] Манерките започват да се правят от алуминий през 1912 г. През 1941 г. Амалия пише статията си „Как се роди манерката“ (Come nacque la borraccia) в сп. „La lettura“, за да си спомни за семейството си и да полемизира с английските „плутократи“, чиято армия „идваше да се снабдява с военни бутилки в работилницата на онези честни торински индустриалци на име Братя Гулиелминети“.

[11] Клубът е първоначално разположен в Националната галерия на ул. Рома, а от 1905 г. – на днешната ул. Чезаре Батисти до Палат Кариняно. Основан е през 1898 г. от група интелектуалци, сред които Луиджи Ейнауди, Гулиелмо Фереро, Гаетано Моска, Джовани Вайлати и астрономът Франческо Поро де' Соменци и цели да е бъде циркулираща библиотека, която да доставя най-новите литературни публикации, читалня за вестници и списания и място за конференции и разговори, следвайки един позитивистичен поглед към циркулацията на културата, съставен от педагогически намерения и обмен на професионален опит. Сред по-възрастните и вече утвърдени посетители от културния пейзаж на епохата е литературният критик и директор на Галерията за модерно и съвременно изкуство Енрико Товес, писателите Масимо Бонтемпели, Джовани Чена, Франческо Пастонки, Ернесто Рагацони, Карола Проспери, филологът Густаво Балсамо Кривели, професорите Дзино Дзини и Акиле Лория и понякога Луиджи Пирандело; непосредствено след войната в него участват, с различен дух и намерения, Пиеро Гобети, Лионело Вентури и Феличе Казорати.

[20] Alessandro Ferraro, Il frutto dietro la foglia 1928 e 1934: Amalia Guglielminetti due volte denunciata per oltraggio al pudore, Novara: Interlinea, Nuova corrente: rivista di letteratura: 155, 1, 2015, с. 120 – 121, бел. 8: На 15 декември 1926 г. Дино Сегре (Питигрили) сключва договор, с който преотстъпва на печатарите Чезаре Мулатеро и Адолфо Перо за 780 хил. лири (които да се заплатят с менителници) част от редакционната си собственост, защото от известно време се чувства под специално наблюдение и пряката отговорност в популярните вестници не може му помогне във времена на ограничаване на свободата на печата. Чрез договора Питигрили поверява на младия си ученик Анселмо Йона ролята на главен редактор на сп. „Великите автори“ и директор на сп. „Великите новели“, като остава ген. мениджър. Поради неуспешни киноинвестиции обаче двамата печатари са затруднени в плащанията, докато Йона поради огромното си его или поради парични нужди започва да крои план, който пуска в действие веднага след като е изгонен от Питигрили заради недоразумения. Тримата решават да го компрометират. Йона написва донос, в който обвинява Питигрили в антифашизъм и аморалност, и той се озова на бюрото на Пиетро Брандимарте – ръководител на разследващата политическа служба в Торино и създател на първия екип за действие в Пиемонт, главен герой на едни от най-страшните кланета на ранния фашизъм. Претърсени са редакцията и домът на Питигрили, и на 11 януари 1928 г. той е арестуван. По онова време Гулиелминети е изоставена от любовника ѝ и е директорка на конкурентното сп. „Съблазните“. Тя е в неведение за договора и за доноса, от което се възползва Брандимарте. Той успява да получи от нея някои писма на Питигрили, които кара да манипулира, успокоявайки я, че писателят ще завърши в затвора без разпит, а писмата скоро ще ѝ бъдат върнати. Нещата обаче се развиват различно: на 21 януари 1928 г. на разпита си Питигрили лесно успява да се отърси от всички обвинения; Гулиелминети също е разпитана и си признава всичко (Питигрили казва: „Тя коленичи пред Комисията, молейки за прошка и обясни, че е отговорила на исканията на офицера от милицията, защото той ѝ е обещал, че ще ме изпратят завинаги на остров без разпит и без да ми покажат небеизвестните писма“, в: Pitigrilli parla di Pitigrilli, Sonzogno, Milano 1948, с. 119). На следващия процес на 4 май 1929 г. Гулиелминети е призната за виновна, но понеже е почти невменяема, е осъдена на четири месеца; Брандимарте и Йона са осъдени на повече, а печатарите са оправдани. На 23 октомври Апелативният съд намалява присъдата на поетесата на два месеца, тъй като статиите на Питигрили, публикувани в сп. „Великите автори“ срещу нея, са счетени за „сериозна провокация“. На 17 март 1931 г., след като е чуто и мнението на лекаря ѝ, Гулиелминети е окончателно оправдана заради това, че е действала при „генерализирано преходно психично заболяване“.

[:0-1] 1 2 3 4 5 6 7 8 Amalia Guglielminetti // Liber Liber. Посетен на 2 януари 2021. (на италиански)

[2] Amalia Guglielminetti // Ibs. Посетен на 2 януари 2021. (на италиански)

[3] Tipi bizzarri di Amalia Guglielminetti // Blog Leggere un buon libro. Посетен на 2 януари 2021. (на италиански)

[4] Mariani, Cecilia. Uno sguardo occhiuto su un'umanità bizzarra: le novelle di Amalia Guglielminetti // Посетен на 2 януари 2021. (на италиански)

[6] Ornella Benso. Una relazione letteraria. Amalia Guglielminetti e Guido Gozzano (tesi di laurea) // 1944. vecchio parsimonioso industriale, rigido clericale e severo custode del focolare domestico (на италиански)

[:1-7] 1 2 3 4 Guglielminetti Amalia // 150 anni.it. Посетен на 2 януари 2021. (на италиански)

[8] Цитат: Nei versi, fanciulle liliali, inquiete fiamme, chiuse da saggezza/d’antiche norme fra leggiadri schermi», socialmente 'signorine' che, come la stessa Amalia, avevano ricevuto un’educazione religiosa e mescolavano sacro e profano, misticismo ed erotismo.

[9] В Pitigrilli, Amalia Guglielminetti, с. 12: collana preziosissim di versi belli e nuovi.

[10] Цит. в известния литературен критик и братовчед на Амалия Marziano Guglielminetti, La Musa subalpina, с. 202: «la sua ispirazione è viva, schietta, delicata quanto più si possa dire, e l'arte la seconda a meraviglia. Quelle sue figure di fanciulle e donne son cose di tutta gentilezza, e molti sonetti son di squisita fattura. E il tutto par che le venga così spontaneo!»

[12] G. Gozzano-A. Guglielminetti, Lettere d'amore, с. 27: «ancora assaporato le squisitezze dell'arte, solo ho sfiorato l'essenza, l'anima della sua poesia: un'anima un poco amara, un poco inferma»

[13] Пак там, с. 29: «i suoi sonetti, tecnicamente euritmici, disinvolti nell'atteggiamento, nobilissimi nella rima ricca [....] sono superiori a quelli di Gaspara Stampa [....] anche Madonna Gasparina fu vittima della maniera del suo tempo, come noi lo siamo del nostro, con gl'imparaticci d'annunziani» e che «il lettore ha l'impressione di essere per qualche istante ammesso in un giardino claustrale: ad ogni svolto di sentiero, fra i cespi di gigli e gli archi de' rosai, una nuova coorte di vergini si fa innanzi cantando una nuova sorta di martirio o di speranza. Ella compie nel suo libro, Egregia Guglielminetti, quasi un vergiliato, e conduce il lettore attraverso i gironi di quell'inferno luminoso che si chiama verginità»

[14] G. Gozzano-A. Guglielminetti, Lettere d'amore, с. 29 (писмо от 5 юни 1907 г.)

[:2-15] 1 2 Amalia Guglielminetti // Italia donna. Посетен на 2 януари 2021. (на италиански)

[16] Dieci poesie di Amalia Guglielminetti, di Donatella Pezzino // Alessandria Today. Посетен на 2 януари 2021. (на италиански)

[17] Цитат: Artisticamente parlando, l’Insonne è una sicura ed alta affermazione. La Guglielminetti vi è intera: con una materia sua, con una forma sua, con uno stile suo

[18] La rivincita del maschio // Google Books. Посетен на 9.6.2020. (на италиански)

[19] Marziano, Guglielminetti. Guglielminetti, Amalia // Dizionario Biografico degli Italiani 60. Посетен на 9.6.2020.

[21] ... «senza alcun rimpianto poiché non vi conto amici, né confidenti, né persone care o alle quali io sia cara. Forse mia madre, ma l’affetto materno è istintivo ed incosciente».

[1]

[2]

[3]

[4]

[N 1]

[5]

[6]

[7]

[8]

[9]

[N 2]

[10]

[11]

[12]

[13]

[14]

[15]

[16]

[17]

[N 3]

[18]