Габаре

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Габаре
Gabare - Bulgaria 2.jpg
Общи данни
Население
23,9 души/km²
Землище 44,11 km²
Надм. височина 238 m
Пощ. код 3265
Тел. код 09140
МПС код ВР
ЕКАТТЕ 14012
Администрация
Държава България
Област Враца
Община
   кмет
Бяла Слатина
Иво Цветков
(ГЕРБ)
Кметство
   кмет
Габаре
Елена Игнатова
(ЗСАС, Евророма, БНД, ...)
Габаре в Общомедия

Га̀баре е село в Северозападна България. То се намира в Община Бяла Слатина, област Враца.

География[редактиране | редактиране на кода]

Селото се намира между 5 възвишения. През него минават 3 реки. В близост до селото се намират 2 язовира. Земите около селото са много плодородни.

Има изключително разнообразна растителност: много иглолистни гори, билки. Сред многобройните животински видове, често срещани са лисицата и чакалът. Много влечуги – гущери, змии. По-често срещани змии са пепелянките. По-известни представители на насекомите са бръмбарите-рогачи, които са защитени в Република България.

По-голямата част от населението вече са роми.

История[редактиране | редактиране на кода]

В Габаре е открито съкровище, което се намира в музея във Враца.

По време на Балканската война в 1912 година един човек от Габаре се включва като доброволец в Македоно-одринското опълчение.[1]

Габаре се споменава в османски регистри от 1430 година под името Габровец и Габари, а в регистър от 1692 година под името Кабар. В тефтера на врачанския търговец Хаджи Тошо Ценов от 1811 година и в пътепис от Феликс Каниц от 1871 година селото е записано с днешното си име Габаре.

   Руско-турската война от 1810-1811 година и 1828-1829 година. Преселения и заселвания.

   През 50-те и 60-те години на ХХ в. габрешанина Бенчо Бенчев  (скулптор и учител) провел редица разговори с възрастни жители за историята на селото и записал техните спомени. От един негов ръкопис2 узнаваме, че в Руско-турската война от 1828-1829 година (когато руските войски превзели Враца) взели участие и жители на селото, които се присъединили като доброволци към руските войски.

   Според Бенчев „след злополучния край на тези войни, много габрешани се изселили в Румъния и другаде. В село Чосар Гьол – Николовци, Найденовци и др.; в село Рогозина, Толбухинско – Панчовци, Деляците и Семьоновци; в Крушовица и Видинци (Рабровци) – Пешуновци, Карчовци, Чекьовци и др.; в Горнооряховско – Тончовци и др.”

   По сведения на стари хора, към 1837 година Габаре имало 30 къщи. Селото бързо нараснало заради преселническите родове, които дошли от село Батулци и други балкански села на Тетевенско и Орханийско – Навущанете, Ташовци, Йотовци, Чифлигарете, Кирковци и др.

   Доктор Симеон К. Симеонов (р. 1934 г.) от рода Кирковци ми разказа, че неговите предци са работели в чифлика на Димитраки Хаджитошин, разположен между селата Кунино и Радовене. След убийството на Димитраки през 1927 година, те напуснали чифлика и се заселили в Габаре.

   Черкезкото село Дъбница

   В своя ръкопис Бенчев пише също, че „след Стополското морабе (Кримската война от 1853-1856 г.) в махалата „Кутеля”, на мястото на изселени габрешане били заселени 12 семейства черкези, които презимували. През пролетта се изселили от Габаре и настанили в местността „Дъбница” край селото, в близост до селата Враняк, Еница и Сухаче.” Главатар на черкезкото селище бил някой си Омер ага.

   За черкезите е разказвано и писано много. Знае се, че са били жестоки, диви, своенравни, ходели винаги въоръжени и били известни крадци на добитък. Начо Атанасов Нанов – Начо Мустакатия (р.1863 г.) разправял някога на своя внук Васил Крумов (р. 1924 г.) за подвизите на своя чичо Цако Нанов срещу черкезите: „През турско време, черкези от черкезкото село, намиращо се в горите между селата Габаре, Враняк, Еница и Сухаче, ходели нощем по околните села и вършели грабежи. Натоварвали награбеното на товарни коне и рано сутрин се връщали в селото. Когато черкезите грабели селата по посока на Враца, обратният им път минавал покрай Габаре. Конвоят се движел като керван – отпред яздел на кон главатарят на групата, следван от натоварените с ограбеното коне, а след тях яздели на коне останалите черкези, разбойници – грабители. Цако Нанов проследявал движението на керваните и от засада с точен изстрел убивал главатаря на групата и невредим изчезвал в храсталаците. След като обезглавил няколко черкезки групи, същите не се весвали покрай нашето село. По правило черкезите не грабели селата, съседни на тяхното.”3

   През 1871 година през село Габаре минал Феликс Каниц, който в своя пътепис също споменава черкезкото селище: „…Тук е малкото село Габаре, разположено дълбоко във варовиците. Късно вечерта тук установих бивака си покрай голям огън. Не бях обезпокоен от черкезите от близкото село Дъбнца. Село Габаре се състои от 135 български двора, къщите са строени добре и са предимно едноетажни…”4

   От спомените на Анна Хрелкова (сестра на поета Николай Хрелков), научаваме за зверствата на черкезите от Дъбница по време на Руско-Турската освободителна война (1877 – 1878 г.). В мемоарната книга „Пътят на моя брат” тя пише: „…Майка ми (Христина) е родена през 1877 година. Родила се е на къра при бягство от черкезите. Изпърво бегълците се криели в необработените кукурузя и гората (край с. Еница – б. м.). Веднъж дядо й Кральо, баща й Христо и чичо й Тихол отишли в селото (Еница- б. м.) за брашно.

   Черкезите ги нападнали в къщата им и ги насекли на парчета. След като не се завърнали, баба ми Елена (майка на мама) и баба Тота (свекървата) тръгнали за Бяла Слатина с новороденото в бащината къща на баба ми. На другата година жените се върнали в селото, събрали костите на убитите и ги погребали зад къщата. Мястото съм виждала.”5

   Черкезкото селище съществувало до октомври 1877 година. След освобождението земята в местността „Дъбница” се стопанисвала от училищното настоятелство на с. Габаре, което, отдавайки я под наем (чрез търгове) събирало средства за издръжката на училището.

   Идвал ли е Левски в Габаре и имало ли е революционен комитет в селото?

   Според „Кратка историческа справка за село Габаре” от 1928 година „преди Освобождението ни, революционна организация не е имало. Не е имало и четници във въстаническите чети.” Справката6 е изготвена по повод националните чествания на „1000 години от Симеона Велики и 50 годишнината от Освобождението на България” от габарския енорийски свещеник Петър Вълков и учителя Некул Вутков. Без да оспорвам това твърдение, си позволявам да направя няколко уточнения.

   През 40-те години на ХХ в. по настояване на учителката от основното училище в Габаре – Гена Драганова, учениците трябвало да разпитват свои прабаби и прадядовци за техни спомени, свързани с историята на селото. Лиляна Т. Лехчанска (р. 1938 г.) – ученичка по това време – разпитвала своята прабаба Дилка Навущанска (1852-1951) и от нея узнала, че през 1872 година в Габаре идвал Васил Левски, който се срещнал с „по-първите габрешане” с цел създаването на революционен комитет. Между тях бил и мъжът й – Томо Некулов Навущански, който освен казаното, нищо повече не й доверил. За това, че Левски е идвал в Габаре ми разказа и Дончо Дончев, който от дядо си – Дончо Стоянов знае, че събранието било в кръчмата на прадядо му Стоян Ненков.

   Бенчо Бенчев, в споменатия вече ръкопис, пише за някой си Стамен Милчов, починал през декември 1899 година.              В ръцете на майка му Вуна Станюва (тогава 19 годишна). Преди да умре, той й се „изповядал”, „като нарушил клетвата, която дал някога” и й казал: „През същата година (?), навръх Богородица отидохме на Черепишкия манастир, където се заклехме да подпомагаме делото. Бяхме шест човека само от Габаре. При преминаването на Ботев на Дунава, ние го чакахме да се присъединим два дена. От Габаре бехме четирима и двама от Койнаре, казваха се Йончовски и двамата”. На Стамен Милчов и двамата Йончовски „се паднало на жребие” да убият турчина, който всяка година обирал Бешовишкия манастир. Те го причакали в манастира, убили го и го заровили под дръвника в манастирския двор.

   Посочените сведения навеждат на мисълта, че е възможно в селото и да е имало революционна организация, но като цяло въпросът се нуждае от по-задълбочено проучване.

   Руско-турската освободителна война (1877-1878). Освобождението на селото.

    В Габаре руските освободителни войски дошли за първи път на 20 октомври 1877 година. Били около 100 души кавалеристи. Дошли откъм Чомаковци и заминали към Върбица.7

   През 1952 година Константин Попов записал следния спомен на Христо Стаменов Булежовски (93 годишен): „Русите куто додоа, обсадиа Плевен. Куто обсадиа Плевен, очистиа тиа села пред Искъра да нема турци. Па зеа пъкя докъде Орхание. Явнаа са най-напред на „Долното кале” при растето. Един казак дойде и повика ората. В Габаре беа са събрале три-четири села: Горник, Бреске, Реселец. Казака ни каза да бегаме къде Чумакофци  с децата и добитъка. Седееме там една недела. Там га видееме руската войскъ. Руските зводове додоа и до Габаре. Тук немаше турски войски. Не стана битка. Русите заминаа на зводове за Враца.”8

   Не всички габрешане обаче, са последвали съвета на казака „да бегат в Чумакофци”. Някои са останали и са се крили по околните гори. Това научаваме от един непубликуван ръкопис на писателя Цани Гинчев, посетил Габаре през 1884 година в качеството си на Оряховски окръжен училищен инспектор. Интересувайки се дали габрешани след Освобождението все още имат пчели, той получил следния отговор: „Нема вече… Нема. Кога бегахме, колкото (кошери) имаше, турците сичко поразиха – изедоха сичко. Сичкия помачор и турчор от Раховско, се през наше село мина, кога бегаше от московците. Нищо не остана… Нас ни отърваха горите, но останахме голи – всичко са поразили и разграбили…”9

   При Освобождението Габаре е наброявало 120 къщи и имало 1200 декара работна земя. С идването на руските войски, веднага бил сменен старейшината (тогавашният управник на селото) и на негово място назначен кмет. Първият кмет на селото е габрешанинът Петър Гергов.10

   Опълченската къща

   По време на Руско-турската освободителна война в опълченските дружини се сражавали и двама души от Габаре. За съжаление не успях да установя имената им, въпреки сериозното обследване на издирения от мен фактологичен материал. В началото на 2008 година Дончо Дончев ми разказа, че от дядо си – Стоян Дончов знае, че след Освобождението единият от опълченците си построил къща в центъра на Габаре с парите, които бил получил като опълченец и поборник от държавата. Тя била единствената къща в селото с ламаринен покрив и габрешане я наричали „Опълченската къща”. Къщата била с каменни основи, на два етажа, стените й били от плетеница (преплетени пръчки, измазани с кал и варосани), а отгоре със споменатия ламаринен покрив. (По-късно, през 1887 г. такъв покрив имала и новопостроената в селото черква.) Долният етаж се състоял от две стаи и врата към главната улица, а горният от коридор, две стаи и голям езлък към двора с външна дървена стълба.  Тази къща по-късно била купена от Пешо Йотов от Плевен, от който пък в последствие я закупува Косто Иванов. Днес тази къща в центъра на Габаре е разрушена и от нея са останали само спомена, неразгаданата „тайна” на нейното име – „Опълченската къща”… и каменните й основи.

   Бележки:

Религия[редактиране | редактиране на кода]

В 1893 година е завършена църквата „Успение Богородчно“. Зографията в нея са от 1894 година и са дело на дебърските майстори Мирон Илиев и Велко Илиев.[2][3]

Обществени институции[редактиране | редактиране на кода]

В село Габаре има средно училище (СУ „Христо Ботев“) със собствен физкултурен салон и компютърен кабинет, детска градина, както и читалище с голяма библиотека.[4]

Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

В двата края на селото има 2 калета (крепости), в които има много запазени керамични съдове, метални предмети и надгробни плочи. Стените на едното кале са сравнително добре запазени.

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

Руските освободители са дошли в Габаре на 01.11.1877 г. Оттогава насам на този ден е събора, на който се отслужва и молебен за възпоменание и благодарност. Били са един ескадрон кавалерия („летящия" десантен отряд) от полка на ген. Клод и пристигнали от към с. Горник през „Дреновица“. Руските воини са водени от храбреца генерал-майор Владимир Клод, ескадрона е включвал гренадири и драгуни, а също и гвардейска конна артилерия с четири оръдия.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 836.
  2. Майстор Къно Денов и зографът Велко Илиев. // Карта на времето. Дигитален архив на регион Враца XX век. Посетен на 25 август 2018.
  3. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 204.
  4. „История на СУ „Христо Ботев““, архив на оригинала от 22 декември 2015, https://web.archive.org/web/20151222153558/http://sou-gabare.org/za-uchilishteto/istoriya.html, посетен 22 декември 2015 

https://kartanavremeto-vratsa.org/story/825/18

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]