Галиче

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Галиче
Общи данни
Население 1679 души[1] (15 юни 2020 г.)
23,9 души/km²
Землище 70,217 km²
Надм. височина 77 m
Пощ. код 3250
Тел. код 09136
МПС код ВР
ЕКАТТЕ 14406
Администрация
Държава България
Област Враца
Община
   кмет
Бяла Слатина
Иво Цветков
(ГЕРБ)
Кметство
   кмет
Страхил Стоянов (ГЕРБ)

Га̀личе е село в северозападна България. То се намира в община Бяла Слатина, област Враца.

География[редактиране | редактиране на кода]

Селото се намира в Дунавската равнина, в котловина на брега на река Скът. Граничи със селата: на запад Алтимир и Липница, на север Селановци, на изток Бърдарски Геран и на юг Търнава.

История[редактиране | редактиране на кода]

Историята на населеното място Галиче започва, поне „на хартия“, някъде в края на XIV век и началото на XV век. За селото се знае от предания, а и от намерени през изминалите години тракийски съкровища, че е било кръстопът през римско време. Единият път е от с. Гиген (Улпия Ескус – римски град, създаден по времето на император Траян през 106 г.), пътят минавал през Галиче (местностите „Сънтина бабка“ и „Тево дърво“) и продължавал през Бяла Слатина за Червен Бряг (тогавашен център). Другият път, минаващ през селото идвал от Лом и минавал през местностите „Прапора“, „Червената урва“, към Бяла Слатина и Червен Бряг. Въпросните пътища са съпроводени на интервали с могили, запазени до наши дни, най-вероятно някогашни ориентири. За първи път името на селото обаче се споменава в турските документи за областта в началото на XV век. През периода на османската власт в България за селото е останало като предание, че турчин в селото не е замръквал или ако е, то на сутринта от селото излизал само конят му. Такъв е примерът с мита за местен герой на име Лукан Галишки (Лукан Игнатов Тодоров – 1845 – 1876 г.). Бил отявлен съратник в освободителния период. Изпълнявал „етапно куриерство“ от Влашко през Оряхово за Враца. Предание гласи, че бил и страшилище за турския войник. Също така в дома на Лукан Галишки е пренощувал дякона джингиби Васил Левски. По късно е заловен и вкаран в затвора в гр. Русе, където и умира. Говори се, че бил отровен от турски готвач и че бил погребан след това от баба Тонка.[2]

За това време, но в по-ранен стадий от турското владичество XVI–XVII век, е останала една притча за отстояването на една любов: „Извън селото, в гората, била отседнала турска войска. Водачът им имал болки в очите и местна лечителка му казала, че трябва да му се правят компреси от млада девойка от селото с вода от „Манастира“ (местност, намираща се западно от селото). Въпросното момиче било доведено, но то си имало приятел Данфор, който замислил през нощта да отърве от турците девойката си. И така през нощта той се промъкнал тихомълком в шатрата на турския водач и без да му мигне окото му отрязал главата. На сутринта, след като разбрали за обезглавения им водач, турската потеря напуснала местността.“. Оттогава на това място, до наши дни, е просъщесвувало дърво наречено от населението „Данфоров Горун“.

Религии[редактиране | редактиране на кода]

Християни, мюсюлмани – от 2000 г. сред ромското население. Има една православна църква „Света Троица“ със свещеник Галин Каменов. Църквата е действаща, разположена в центъра на селото, и една джамия, разположена в ромския квартал. От 26.05.2003 г. е регистрирана Християнска евангелска/протестантска/домашна църква с около 30 членове.

Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

  • Паметник на героите, загинали във войните за освобождение на България.
  • В околностите на с. Галиче, през 1918 г. е открито сребърно тракийско съкровище, състоящо се от 14 сребърни фалери, с изображения на жена, конник и розети. Изкусно изработено и позлатено. Съкровището датира от II–I век пр.н.е., малка част от което било видяно във Виена през 1970 г. в музей.
  • Трите яворчета на един от хълмовете около селото. Водата от един от изворите (Пишурата) се смята, че е лековита.
  • Местността „Манастира“ – на това място по време на османската власт е имало манастир, от който в днешно време е останала само една чешма.

Образование[редактиране | редактиране на кода]

  • Средно училище
  • Детска градина

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

  • Всяка втора събота и неделя от месец юни се провежда селски събор.
  • Всеки вторник се провежда стоков пазар на центъра на селото.

Други[редактиране | редактиране на кода]

В местността има много могили и тракийски гробници. Някои от тях са: „Батова могила“, „Ценкова могила“, „Разкопана могила“. И трите се намират в най-високите точки в околията. Също така интересни забележителности са местностите: „Червената урва“, „Дулеца“, „Пищова падина“, „Меча дупка“, „Тево дърво“, „Обретен“.

Личности[редактиране | редактиране на кода]

  • Георги Савов, революционер от ВМОРО, четник на Лука Иванов[3]
  • Цоньо Василев Неделкин, поет, псевдоним Син Селски, роден с. Галиче, област Враца, на 16 ноември 1930. Първото му стихотворение, излязло през 1945г., е озаглавено „В ливадите“ и е отпечатано във вестник „Нов живот“. Окуражен от първия си успех, Цоньо изпраща веднага две нови стихотворения, подписани с псевдоним Син Селски. Получава насърчително писмо от редактора Йордан Ковачев. През следващата 1946 г. започва сътрудничество в „Младежко знаме“ – орган на ЗМС, а Цоньо става председател на опозиционния ЗМС в гимназията. В земсовия клуб неговите съученици и съидейници слушат реферати и стихове на земеделска тематика. През 1947г. излиза „Сборник за земеделски чествания, утра и вечеринки“, където са включени и творби на Син Селски. През същата година в антологията „Земеделски поет“ съставителят Никола Пенчев отбелязва: „В последните две три години в колонките на земеделските вестници се появиха доста млади литературни имена. Те нахлуха като свежа струя в цветната градина на земеделската поезия и обещават да я оплодят в нови бодри и свежи лирически творби. Измежду тях най-обещаващи са Райко Добромиров, Стоян Етърски, Йордан Трухчев, Син Селски и др. Като студент пише стихове най-вече със селска и детска тематика. Копривщица – града музей 30 години работи и твори в града - музей Копривщица, като уважаван и обичан учител и зам.директор на ЕСПУ "Любен Каравелов", общественик, сътрудник на „Земеделско знаме“, „Народна армия“, „Вечерни новини“, „Софийска правда“, „Учителско дело“, „Трудово дело“, „Отечествен фронт“, „Труд“, а след 1989 г. в „Литературен форум“ „Трета възраст“, „Камбана“ – Пирдоп, „Вселена“- Монтана“, „Зов“- Враца, „Слово плюс“- Враца, в списанията „Български воин“, „Здраве“, „Отечество“, „Читалище“, „Семейство и училище“, „География“ и др.Участва със стиховете си в литературните сборници: „Сборник за земеделски чествувания, утра и вечеринки“ – 1947, „Земя без синори“, „С перо меч“, „Работническо творчество“, „Гранчари“, „Китка 3″ ,“Китка 7″, Китка 13″, „Мой мили краю“, „Детелина“ – 1 и 2, „Лов и риболов“. Издал е 5 стихосбирки и 2 книги с миниатюри. Печели литературни конкурси на МНО, на Окръжните народни съвети на София, Враца, Силистра. През всичките тези години остава верен на селската си психология и здравия селски корен: „Не погубих в градове далечни селската си праведна душа и с неща отколешни, но вечни днес в село я теша. Понастоящем живее в родното си село. Със съкращения от "Един нелек, но пребогат творчески път", 80 години от рождението на поета Цоньо Неделкин, публикувано в. Слово плюс, Враца, автор Недко Дамяновски

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]